О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50866
гр.София, 24.11.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи ноември две хиляди и двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Ерик Василев
като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 2093/ 2022 г .
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. Ш. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1382 от 21.12.2021 г. по гр. д.№ 1270/ 2021 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр. д.№ 9410/ 2020 г. и като краен резултат е отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратура на Р. Б. /ПРБ/ иск, квалифициран по чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата 120 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, със законната лихва от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят поставя като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправните въпроси „Допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти или възражения?“; „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото?“ и материалноправния въпрос „Кои са критериите за квалифициране на едно висящо досъдебно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, като спор за граждански права и задължения по смисъла на чл.6 § 1 от Конвенцията по отношение на пострадалия от разследваните по същото престъпни деяния?“. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.
Ответната страна ПРБ не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 28.11.1983 г. министърът на вътрешните работи издал заповед, с която определил гр.Белене за място за прилагане на превантивна административна мярка „принудително установяване в друго населено място“. Със заповед № I-491/ 05.03.1985 г. на МВР на ищеца била наложена административна мярка по чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ /отм./ - принудително установяване в Белене за срок от три години за съпротива срещу мероприятията за националното осъзнаване на турчеещите се българи. Със следваща заповед № I-99/ 19.03.1986 г. ищецът бил принудително установен за три години в село Костичевци, Видински окръг. На 18.03.1986 г. ищецът бил преведен от Белене в това село където е останал до 16.06.1988 г., когато превантивната административна мярка спрямо него била прекратена. С решение на Народното събрание от 01.06.1990 г. била обявена неговата политическа и гражданска реабилитация. На 31.01.1991 г. Прокуратурата на Въоръжените сили образувала сл. д.№ 1/ 1991 г. за престъпления по чл.387 ал.2 вр. ал.1 НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Изготвен бил обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. и внесен в съда, като по него било образувано НОХД № 1/ 1994 г. на Върховния съд, Военна колегия. Обвинението срещу С. било, че умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие Ж. и А., умишлено злоупотребил и превишил властта си, като възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване в и между населените места в страната, правото на свободни контакти, правото на лична свобода и неприкосновеност, правото на ползване на свой език. По този обвинителен акт съдът намерил допуснати съществени процесуални нарушения на предварителното производство и затова прекратил съдебното производство и върнал делото на ПРБ за доразследване. На 19.02.1996 г. 94 граждани, между които ищеца, подали жалба до ПРБ, с която настояли да се потърси наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други. На 19.12.1997 г. ПРБ отново внесла обвинителен акт в съда и по него било образувано НОХД № 1/ 1998 г. на ВКС, Военна колегия. С разпореждане от 28.04.1998 г. съдът приел, че констатираните при предходното внасяне на обвинителния акт нарушения не били отстранени и отново прекратил съдебното производство и върнал делото на ПРБ за доразследване. На 13.05.1998 г. делото било изпратено по компетентност на Военно окръжна прокуратура /ВОП/ - София и било заведено като досъдебно производство II-048/ 1999 г. на ВОП. На 21.01.2002 г. ищецът бил разпитан като свидетел по делото. С определения от 19.07.2018 г. и от 03.09.2018 г. по НЧД № 3175/ 2018 г. и НЧД № 3650/ 2018 г. СГС определил едномесечен срок на ВОП за произнасяне от прокурора съгласно правомощията му по чл.242 ал.1 НПК. Вместо това прокурорът издал постановление за спиране на наказателното производство по ДП № II-048/ 1999 г. С определение от 06.11.2018 г. по НЧД № 4735/ 2018 г. СГС отново дал едномесечен срок на прокуратурата за приключване на производството, а подадените срещу постановлението за спиране на производството жалби така и не били надлежно администрирани и разгледани от съда. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел, че искът е неоснователен. Макар наказателното производство да се водело извън разумния срок, независимо от сложността му, то ищецът не бил лице, установяването на чиито граждански права да зависело от наказателното производство. Ищецът се оплаквал в исковата молба, че неразумната продължителност на производството засягала доверието в институциите, чувството му на справедливост и нуждата от възмездие и го лишавала от възможността да се конституира като граждански ищец и частен обвинител, което можел да стори само в съдебна фаза. Съдът посочил, че чувството за справедливост и желанието за възмездие засягат индивидуални преживявания на личността и нямало как да бъдат определени като граждански права. Невъзможността за конституиране като граждански ищец и частен обвинител и усещането за справедливост и доверие в институциите също не можело да бъдат квалифицирани като граждански права. Решаващ фактор за приложимостта на чл.6 § 1 КЗПЧОС в гражданския му аспект било дали висящото наказателно производство обуславя /има значение/ за съдебната защита на гражданското право с титуляр жертвата на престъплението. В случая възможността на ищеца да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди срещу виновните за насилствената смяна на името и незаконното му задържане и въдворяване лица не била непременно обвързана от хода на наказателното производство и от наличието на влязла в сила присъда срещу тях. Ищецът имал възможност да сезира гражданския съд, в чиято компетентност било да установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите от деликта. Затова наказателното дело не било необходимо за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6 § 1 КЗПЧОС. Затова ищецът не попадал в кръга на лицата по чл.6 § 1 КЗПЧОС и не можел да търси обезщетение за бавно правосъдие от забавяне на разглеждането на сл. д. № 1/ 1991 г. на ВОП, преобразувано в ДП № II-048/ 1999 г.
Предвид тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора правни въпроси обуславят обжалваното решение, а основателно е и твърдението му, че материалноправният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /решения по гр. д.№ 1701/ 2021 г., ІV г. о., по гр. д.№ 1555/ 2021 г., ІV г. о., както и служебно известното на съда решение по гр. д.№ 4037/ 2021 г., ІІІ г. о./. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Процесуалноправните въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а съответстват на нея, включително посочената от касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1382 от 21.12.2021 г. по гр. д.№ 1270/ 2021 г.
Указва на жалбоподателя в седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер 5 лв /пет лева/, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: