Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: Т. Х. Членове: КРАСИМИР К. Д. при секретар И. А. и с участието на прокурора Д. Б. изслуша докладваното от съдията Т. Д. по административно дело № 7356 / 2022 г.

Производството е по чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Бонончини, гражданин на Съединените американски щати срещу решение № 4282/24.06.2022г., постановено по административно дело № 1599/2022г. на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му против отказ за предоставяне право на продължително пребиваване изх.№ 5364р-1821 от 27.01.2022г., издаден от директора на дирекция „Миграция“ при МВР.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради наличието на касационните основания по смисъла на чл.209, т.3 от АПК - нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поради това жалбоподателят моли за отмяната на оспореното решение и за разрешаване на спора по същество с отмяната на оспорения отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване. Жалбоподателят прави и искане за присъждане на направените съдебни разноски.

Ответната страна - директорът на дирекция „Миграция“ в МВР, не изразява становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която първоинстанционното решение е неблагоприятно и в срока по чл.211 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд-София-град е постановеният от директора на дирекция „Миграция“ в МВР отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване в Р. Б. на Ф. Бонончини, мотивиран с наличието на пречката по чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ, тъй като лицето е осъждано в държавата, чийто гражданин е, за умишлено престъпление от общ характер като за същия вид престъпление българското законодателство предвижда наказание лишаване от свобода минимум една година и лицето не е реабилитирано.

Административният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в кръга на делегираните му правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. След обстоен анализ на фактите по делото съдът е приел за установено, че е налице предпоставката за отказ на право на продължително пребиваване, визирана в чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ, на която административният орган е основал отказа си - чужденецът е осъждан в държавата, чийто гражданин е, за умишлено престъпление, за което българският закон предвижда лишаване от свобода над една година и не е реабилитиран. Действително от приложения по делото документ, издаден от Департамента на наказателното правосъдие на Тексас се установява, че Бонончини е осъден за умишлено престъпление - агресивен грабеж със смъртоносно оръжие и доставка на кокаин на 25 години лишаване от свобода от Окръжен съд на О. Б. Същият е постъпил в затвора на 21.04.1995г. и е освободен условно на 11.10.2005г. Съобразно представения документ от Министерство на правосъдието на САЩ, Федерално бюро за разследване Бонончини е арестуван, признат за виновен и осъден през 1994 г. на 10 години пробация за доставка на кокаин; през 1995 г. на 25 години затвор за въоръжен грабеж и доставка на кокаин, като наказанието е изтърпяно ефективно в продължение на 11 години лишаване от свобода; през 1988 г. е бил арестуван и признат за виновен по обвинение за убийство, но не е осъден поради факта, че е бил непълнолетен.

Основният спорен въпрос между страните е дали жалбоподателят е реабилитиран за извършените от него престъпления, които са от същия вид престъпления, за които българското законодателство предвижда наказание над една година лишаване от свобода. Тезата на жалбоподателя, че в конкретната хипотеза следва да се приложи българският закон, тъй като в Тексас, САЩ, липсва подобен правен институт (реабилитация), е поддържана и пред първоинстанционния съд. В мотивите към постановеното решение съдът е обсъдил подробно това възражение и е направил изводи, които се споделят изцяло и от касационната инстанция.

Представените от чужденеца документи установяват по несъмнен начин осъждането му за престъпления от вида, посочен в чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ. В тези документи не се съдържат каквито и да било доказателства, че лицето е реабилитирано. Касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че в конкретната хипотеза не намират приложение правилата за реабилитация, установени от българския Наказателен кодекс (съответно чл.82, ал.1 и чл.88а). На първо място следва да се изтъкне, че конкретната хипотеза остава извън пределите на действие на НК, установени в чл.2-8 от Кодекса. Освен това съобразно регламентацията в ЗЧРБ, преценката за наличието на осъждане или последвала реабилитация, следва да се извършва с оглед правото на държавата, чийто гражданин е лицето или в която е обичайното му местопребиваване, тъй като според чл.24, ал.2 от ЗЧРБ за установяването на обстоятелството по чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ се представят документи за съдимост или за криминална или за полицейска регистрация, издадени съгласно законодателството на държавата на гражданството, на държавата на произход или на обичайното пребиваване на чужденеца.

Касационната инстанция намира за неоснователно и оплакването, че първоинстанционният съд е извършил неправилна преценка относно съответствието на постановения отказ с целта на закона. Нормата на чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на предвидената в нея предпоставка, административният орган, действайки в условията на обвързана компетентност, следва да откаже издаването на разрешение за пребиваване. В конкретната хипотеза, доколкото отказът се основава на наличието на предпоставката по чл.10, ал.1, т.26, на административния орган не е дадена възможност да извърши преценка относно предоставяне на разрешение по причини от хуманитарен характер или свързани с изпълнението на международни задължения след консултиране с държавата членка, подала сигнала за отказ за влизане. (чл.24, ал.6 от ЗЧРБ) или да извърши преценка относно продължителността на пребиваване на чужденеца в Р. Б. възрастта, здравословното състояние, семейното положение, социалната интеграция, съществуващи връзки в страната или липсата на връзки с държавата по произход (чл.24, ал.8 от ЗЧРБ). В тази връзка касационната инстанция намери за неоснователно и оплакването, че както административният орган, така и съдът не са преценили останалите факти от значение за спора - обстоятелството, че кандидатът се е поправил, а целта на поисканото разрешение за пребиваване в страната е религиозно-благотворителна дейност, която се извършва под надзора на националния алианс „Обединени божии църкви“. Както вече се изтъкна по-горе, на административния орган не е предоставена възможността да извършва преценка на други факти и обстоятелства в случаите, когато е налице предпоставката за постановяване на отказ по чл.10, ал.1, т.26 от ЗЧРБ.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.

Предвид изхода на спора е неоснователна и претенцията на касационния жалбоподател да му бъдат присъдени направените в производството разноски.

Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4282/24.06.2022г., постановено по административно дело № 1599/2022г. на Административен съд - София-град.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТАТЯНА ХИНОВА

секретар:

Членове:

/п/ К. К. п/ ТАНЯ ДАМЯНОВА