О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50624

гр. София, 21.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

И. А.

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В.

т. д. № 2489/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалeн пълномощник, срещу решение № 37 от 25.06.2021 г. по в. т.д. № 231/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260041 от 30.11.2020 г., постановено по т. д. № 274/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, като краен резултат настоящият касатор е осъден да заплати на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК], на основание чл. 286 ТЗ във вр. с чл. 288 ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 258 ЗЗД сумата от 90 071.88 лв., от които 75 059.89 лв. – стойност на услугата и 15 011.99 лв. – ДДС, представляваща цена на услугата „водоподаване“, дължима по договор за водоподаване № 14ИД-Х60В075 от 28.10.2014 г., договор № 14ИД-Х60В076 от 28.10.2014 г., договор № 19ИД-Х6ОВ033 от 20.06.2019 г. и договор № 19ИД-Х6ОВ031 от 20.06.2019 г. и съставени въз основа на тях фактури за периода – м. март 2018 г. до м. септември 2019 г., ведно с мораторни лихви за забава върху главницата от 90 071.88 лв. в размер на сумата 3 989.92 лв., изчислена за всяка дължима сума по фактури, издадени по четирите договора за периода м. март 2018 г. до м. септември 2019 г., считано след изтичане на 15-дневен срок от получаването на съответната фактура до датата на предявяване на иска – 16.12.2019 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2019 г., до окончателното й изплащане, и сторените по делото разноски.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за касирането му и отхвърляне на предявените срещу дружеството искове. Касаторът счита, че необсъдени са останали възраженията му, че фактурираните водни обеми във фактури №№ 6000003229/30.06.2019 г., 6000003303/31.07.2019 г., 6000003391/30.08.2019 г. и 6000003471/30.09.2019 г. не съответстват на месечните режимни графици на МОСВ, съставени по реда на чл. 53, ал. 1 от Закона за водите; заявките по месеци, подадени от дружеството по чл. 53, ал. 6 ЗВ, както и на записванията, направени в журнал на ПСПВ (пречиствателна станция за питейна вода). Твърди, че въззивният съд не е обсъдил и възраженията му, че ищецът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 8 от договорите от 2019 г., тъй като не е налице хипотезата на липса на монтирано измервателно средство – такова е било монтирано, но се е повредило и е било демонтирано, т. е. приложение е следвало да намери чл. 9 от договорите от 2019 г., а именно, че услугата водоподаване се заплаща на база на действително изразходваните водни обеми за същия период от предходната година. Излага и съображения, че с извършеното от страна на съда тълкуване на безспорни и ясни разпоредби се е стигнало до изменение на действителната обща воля на страните, обективирана в процесните договори.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При постановяване на своето решение длъжен ли е въззивният съд да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства; 2. Допустимо ли е въззивният съд да тълкува разпоредби на сключен между страните договор, които са ясни и смисълът им не е предмет на спор между страните. Може ли съдът да изменя договореното между страните и 3. Дължат ли се разноски на ищеца в пълен размер, в хипотезата в която една част от иска е разгледан и уважен, а в останалата част искът не е уважен, поради липса на разглеждане от страна на съда, и съответно – дължат ли се разноски за онази част от иска, която не е уважена, но не е и отхвърлена.

По първия и втория въпрос касаторът се позовава на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: ППВС № 1 от 10.11.1985 г., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27. 12.1965 г., решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на ВКС, ГК, I г. о. ; решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 559 от 17.05.1993 г. по гр. д. № 1724/1992 г. на ВС, ІV г. о., решение № 151 от 19.01.2004 г. по гр. д. № 162/2003 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение от 10.03.2006 г. по гр. д. 47/2005 г. на ВКС, ГК, II г. о. По последния въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторът поддържа наличието и на самостоятелните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, бланкетно посочени.

От ответника по касационната жалба – „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, е депозиран в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор със становище за отхвърляне на искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на сочените от касатора предпоставки, както и за неоснователност на оплакванията срещу правилността му. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови атакуваното решение, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, поотделно и в тяхната съвкупност, и съобразно предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив е посочил, че е безспорно установено наличието на валидно възникнали договорни правоотношения между страните, обективирани в горепосочените четири договора, сключени от една страна от „НЕК“ ЕАД – в договорите от 2014 г. наименуван доставчик, а в договорите от 2019 г. – изпълнител, и от друга страна – „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД, наименуван съответно – потребител и възложител. Юридическите факти – четирите договора, от които ищецът черпи права, са със специален предмет от сферата на обществените отношения, свързани с осъществяването на водоснабдителни и канализационни услуги – услуги по пречистване и доставка на вода за питейно – битови, промишлени и други нужди, които специфични обществени отношения са уредени със специален закон – Закон за водите. Съдът е квалифицирал сделките като търговски, с характеристика на договори за изработка по смисъла на чл. 286 ТЗ във вр. с чл. 288 ТЗ във вр. с чл. 258 ЗЗД, в неговата разновидност – договор за предоставяне на услуга. Констатирал е идентичност на предмета на договорите - „НЕК“ ЕАД предоставя на ответното дружество срещу заплащане услугата „водоподаване“ съобразно разрешените от МОСВ водни обеми, която услуга се осъществява чрез използване съоръженията на ищеца.

Анализирайки съставените между страните двустранни протоколи, въззивният съд е стигнал до извод, че всички протоколи, с изключение на протокол от 01.03.2019 г. за подадени водни количества за м. февруари 2019 г. и протокол от 01.04.2019 г. за подадени водни количества за м. март 2019 г., сочат на отчитане на подадени водни количества при хипотезата на чл. 7 от договорите от 2014 г. и чл. 8 от договорите от 2019 г. – при липса на мерително съоръжение – монтиран разходомер, който следва да е собственост/монтиран от потребителя/възложителя.

Съставът на Апелативен съд – Пловдив е намерил за неоснователно възражението за нищожност на клаузите на чл. 7 и чл. 8 от съответните договори от 2014 г. и 2019 г., като противоречащи на Закона за водите или заобикалящи го, доколкото ЗВ не съдържа забрана или конкретни изисквания относно начина на отчитане на услуга водоподаване, когато тази услуга се осъществява чрез използване на съществуващи съоръжения – в случая на „НЕК“ ЕАД. За неоснователно е счетено и възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави по съображения, че същото е бланкетно, нововъведено във въззивната инстанция и без опора в данните по делото и конкретно в клаузите от договора. Начинът на отчитане на подадените водни обеми е конкретно определен в договорите и той е приложим в отношенията между страните. Макар и по различен начин, обективираната воля на страните и в четирите договора е - при липса на мерително съоръжение отчитането да се извършва съобразно разрешителното за водоползване на МОСВ. В разрешителните за водоползване от 16.09.2009 г. разрешеното водоползване е определено в две измерения – като количество вода, което следва да преминава през съответното съоръжение за определено време – „Разрешено водно количество“ в мерни единици л./сек. – а именно „до 10 л./сек.“, и „190 л./сек.“; като количество воден обем, предвиден, разрешен за ползване за цяла година – „Лимит на ползваната вода“ – а именно 315.536 м. куб./годишно и до 2.0 млн. м. куб./годишно. В двата договора от 2014 г., в чл. 7 е употребен изразът „на база отпуснат лимит от МОСВ“, а в двата договора от 2019 г. – чл. 8 – „на база максимално разрешеното водно количество, съгласно действащото разрешително“. Според решаващия съдебен състав, тълкуването на волята на страните и по четирите договора сочи, че при липса на мерително съоръжение отчитането се извършва съобразно разрешителното за водоползване в обемно отношение за една година – „Лимит на ползваната вода“/годишно. Това се извежда и при систематичното тълкуване на клаузата на чл. 7 от договорите от 2014 г. с чл. 1, определящ предмета на договора в съответствие с разрешително за водоползване, и чл. 10, съгласно който потребителят има право да получи разрешените и договорени водни обеми; съответно – систематичното тълкуване на чл. 8 от договорите от 2019 г. с чл. 1, определящ предмета на договора съобразно действащо разрешително, и чл. 13, съгласно който потребителят има право да получи услугата водоподаване в размерите на разрешените му водни обеми.

Решаващият съсътав се е позовал на заключението на съдебнотехническата експертиза, според което ползваните обеми от ответника за процесния период 01.01.2018 г. – 31.12.2019 г. са определяни въз основа на сключените договори с „НЕК“ ЕАД. За процесния период заявените обеми водни маси за ползване на питейна вода по месеци са съобразно годишния график; заявките по месеци (по чл. 53, ал. 6 ЗВ), подадени от „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД съвпадат с отпуснатото количество вода по месечните графици на МОСВ и количествата водни маси, записани в двустранните месечни протоколи за съответния месец и служещи като основа за плащане. Освен това, съгласно заключението на вещото лице, към двата обекта по четирите договора, до средата на 2017 г. е бил монтиран електромагнитен разходомер, но за 2018 г. и 2019 г. в пречиствателната станция за питейни води няма монтирани разходомери за входящи и изходящи води (такъв е монтиран едва към средата на 2020 г.). Съдът е посочел, че липсата на мерително съоръжение е видно и от самия Журнал за входните и изходни водни количества, като в графа „показания“ е отразено „без разходомер“, който журнал е съставен от ответното дружество и представен като доказателство по делото. Заключението от съдебнотехническата експертиза е оспорено от ответната страна, но само досежно съдържащи се в същото правни изводи. Апелативният съд е оценил експертизата съобразно чл.202 ГПК и е приел, че месечното отчитане на водни обеми е извършвано по „обемен начин“ – лимит/обем разрешен годишно с разрешителните за водоползване и съответстващ на месечните режимни графици, съставени по реда на чл. 53, ал. 1 ЗВ. Поради това за неоснователно е счетено и оплакването, че отчитането на доставените водни обеми при прилагане клаузите на чл. 7 от договорите от 2014 г. и на чл. 8 от договорите от 2019 г. не е определено на база отпуснат лимит от МОСВ.

Въззивният съд е изложил и мотиви, че, доколкото правоотношенията между страните са се развили по правилата на договор за изработка, то съставените двустранно подписани протоколи по правната си природа са акт на „приемане на работа“ по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. С подписване на протоколите възложителят се е съгласил с начина, по който е отчетено количеството подадена вода през съответния месец. В тази връзка за несъстоятелна е счетена тезата на ответника за причините, поради които от негова страна са подписани протоколите за месечно отчитане на подадената вода, а именно – че според клаузите на чл. 11 и чл. 19 от двата договора от 2014 г. и клаузите на чл. 14 и чл. 20 от двата договора от 2019 г. при неподписване на протоколите услугата следва да се заплати от страна на ответника в рамките на целия воден обем, разрешен от МОСВ.

Въззивният съд е отхвърлил възражението относно счетоводното отразяване на издадените фактури в счетоводствата на двете дружества и данъчното им разчитане, позававайки се на проведената в първоинстанционното производство икономическа експертиза, неоспорена от страните. Според тази експертиза, процесните фактури са намерили еквивалентно счетоводно отразяване в счетоводствата и на двете дружества: същите са надлежно осчетоводени в счетоводството на ищцовото дружество, начислен е дължимият ДДС, декларирани са в дневниците за продажби в съответния данъчен период – в месеците на издаването им; всички процесни фактури са осчетоводени и от ответното дружество, включени са в дневниците за покупки по ЗДДС, начисленият в тях ДДС е отразен в счетоводството на ответника като „сделка с приложено право на данъчен кредит“ за разходи за доставка на услуги. Според въззивния съд, издаването на фактури от изпълнителя, записванията в търговските книги, съвпадащи като отразяване на търговски сделки в счетоводствата на двете дружества, включването на фактурите в дневниците за покупки по ЗДДС на възложителя, при валидно договорно правоотношение, установяват както приемане на възложена работа, така и признание на задължението, като от заключението от съдебноикономическата експертиза се извежда, че размерът на вземането за главница е този, посочен в исковата молба и присъден с обжалваното решение – 90 071.88 лв. с ДДС (75 059.89 лв. – стойност на услугата и 15 011.99 лв. ДДС).

По отношение на акцесорното вземане за мораторна лихва въззивният съд, прилагайки визираните в чл.20 ЗЗД критерии, е приел за приложими санкционните последици по чл. 18, тълкуван заедно с чл.20 от договорите от 2014 г. В последната договорна клауза е регламентирано, че при забава на плащанията повече от 15 дни от получаване на фактурата от потребителя се прилагат разпоредбите на чл. 86 ЗЗД. След тълкуване на волята на страните, решаващият състав е приел, че предвидените санкционни последици са приложими във всички случаи на забава на потребителя за заплащане на цената на услугата след 15-ия ден от получаване на фактурата.

Съставът на Апелативен съд – Пловдив е посочил, че двата договора от 2019 г. съдържат почти аналогични клаузи на горекоментираните клаузи от договорите от 2014 г., като след проведено систематично тълкуване на чл.19 и чл.21 е извел извод, че по отношение на всички задължения, произтичащи от издадените фактури при действието на договорите от 2019 г., ответникът е изпаднал в забава, считано от 15-ия ден от получаването на фактурите. Размерът на мораторната лихва възлиза на 5 451.38 лв., според заключението от допълнителната съдебноикономическа експертиза. Въззивният съдебен състав е акцентирал, че с исковата молба акцесорната претенция е предявена за сумата от 3 989.92 лв., като в последното съдебно заседание по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато увеличение до сумата от 5 451.38 лв. С постановеното по делото решение обаче, както в мотивната част, така и с диспозитива, първоинстанционният съд се е произнесъл по първоначално заявения иск – за сумата от 3 989.92 лв. Въззивният съд е констатирал, че този пропуск на първостепенния съд не е отстранен по реда на чл.250 ГПК, по инициатива на ищеца, като е недопустимо санирането му във въззивното производство. С тези мотиви, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, предмет на насрещната въззивна жалба, следва да бъде отменено в частта, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над 3 013.89 лв. до 3 989.92 лв. и да се постанови друго, с което да се присъди допълнително мораторна лихва в размер на 976.03 лв.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Процесуалноправният въпрос, свързан с вмененото задължение на решаващия съд да прецени по вътрешно убеждение релевантните факти и доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като изложи мотиви по съществото на материалноправния спор съответстващи на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, са принципно важни и относими към всяко гражданско или търговско дело. В случая не се установява обаче поддържаната от касационния жалбоподател допълнителна селективна предпоставка. Съобразявайки самостоятелните фактически и правни изводи, обективирани в съобразителната част към решението, изведени след подробна преценка на доказателствения материал по делото, оплакванията и възраженията на страните, не може да се възприеме поддържаното от касатора твърдение за противоречие на съдебния акт на цитираната задължителна и казуална практика на ВС и ВКС.

Независимо от липса на основание за допускане на касационен контрол по първия правен въпрос, следва да се посочи, че всъщност този въпрос е обоснован с доводи за несъответствие на фактурираните водни обеми в част от фактурите за 2019 г. на: месечните режимни графици, заявките по месеци, подадени от касатора, както и на записванията в журнал на пречиствателна станция за питейна вода, което не е възприето от възъзивния съд. Освен това, въпросът обективира и несъгласието на касационния жалбоподател с извода на апелативния съд за приложимост на предвидената в договорите хипотеза на отчитане и фактуриране на съответните водни обеми при липса на монтирано измервателно средство. По своята същност тези доводи съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, преценката на които е недопустима в селективната фаза на касационното производство.

Формулираният от касатора въпрос по приложението на чл.20 ЗЗД е основан на доводи, че не се касае за неяснота на договорните клаузи, регламентиращи кой е началният момент на забава на потребителя/възложителя за плащане на фактурираните водни обеми за съответните месеци. В обективираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат и твърдения, че в резултат на проведеното тълкуване, решаващият съд е изменил сключените между страните договори. Касационният жалбоподател не е поставил правен въпрос относно критериите за тълкуване на съответни договорни клаузи съобразно чл.20, изр.2 ЗЗД, а твърденията за неправилност на изведените от съда изводи за действителната воля на страните по договорите, изяснена след проведено тълкуване на съответните договорни клаузи, не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. При формулирането и мотивирането на въпроса касационният жалбоподател не е отчел в необходимата степен липсата на тъждество между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за неправилност на въззивния съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т.1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Последният въпрос, поставен от касатора, е относим към отговорността за разноски, предмет на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 209 от 20.09.2021 г. на Апелативен съд – Пловдив. Определението е обжалвано с частна жалба търговското дружество – ответник и по нея е образувано самостоятелно частно производство пред ВКС.

Касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не може да се допусне и на основанията по чл.280, ал.2, предл. второ и предл. трето ГПК. Твърдяната от касатора вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение са бланкетни. В случая липсват данни за допуснати от Апелативен съд – Пловдив нарушения на процесуални норми, които биха могли евентуално да рефлектират върху допустимостта на постановеното решение. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява съдът да е приложил отменена или изменена правна норма, нито да е допуснал грубо нарушаване на правилата на формалната логика, което да е довело до явна необоснованост.

При този изход на делото, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 100 лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 37 от 25.06.2021 г. по в. т. д. № 231/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД, да заплати на „Национална електрическа компания“ ЕАД разноски по делото в размер на 100/сто/лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: