О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50617

гр. София, 17.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

И. А.

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В.

т. д. № 2442/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, чрез процесуален пълномощник, и съвместна касационна жалба на Е. С. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща С. Д. Д., и Д. А. Р. (с имена съгласно удостоверение за раждане от 15.05.2020 г. – Д. С. Д.), чрез своя баща и законен представител С. Д. Д., двамата чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 9 от 12.05.2021 г. по в. гр. д. № 118/2021 г. на Апелативен съд – Бургас.

Гаранционен фонд обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 445 от 05.01.2021 г. по гр. д. № 1973/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, в полза на ищците са присъдени допълнително суми от по 66 000 лв. / или общо по 150 000 лв./ - обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания във връзка със смъртта на тяхната майка А. М. Р., настъпила на 30.01.2020 г., ведно със законната лихва от 05.06.2020 г.

Касационните жалбоподатели Е. С. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща С. Д. Д., и Д. А. Р. (с имена съгласно удостоверение за раждане от 15.05.2020 г. – Д. С. Д.), чрез своя баща и законен представител С. Д. Д., обжалват въззивно решение в частта, с която e потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение за разликата над по 150 000 лв. до по 200 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва от 05.06.2020 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са отхвърлени претенциите им за присъждане на законната лихва на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ във вр. с чл. 558, ал. 1 КЗ върху общия размер на застрахователното обезщетение, включващо главница и законна лихва по чл. 429, ал. 3 КЗ, считано от 05.06.2020 г. до окончателното погасяване на вземането.

В касационната жалба на Гаранционен фонд се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че присъдените обезщетения не кореспондират с принципа за справедливост, тежестта на получените от ищците травматични увреждания, тяхното естество, интензитет и времето за възстановяване, икономическите условия в страната и стандарта на живот за процесната година, в резултат на което са необосновано завишени. Намира, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата, доколкото същата е поставила в опасност живота и здравето си, като не е спазила изискванията на чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и не е положила достатъчно грижа за собственото си здраве и живот, заставайки в опасна близост до работното оборудване. Поради това за неправилен счита отказа на въззивния съд да приеме съпричиняване на вредосния резултат от загиналата майка на ищците в размер на 30 %. Моли за касиране на въззивното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което на пострадалите да бъдат присъдени справедливи обезщетения в размери на по 84 000 лв., редуцирани до тези размери от по 120 000 лв. поради 30 % съпричиняване на вредоносния резултат. Претендира разноски по делото.

Искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси: 1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт и 2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., – по въпрос № 1 и т. 7 от ППВС № 17/1963 г., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 252 от 30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 2.

Касаторите – ищци Е. С. Д. и Д. А. Р. поддържат, че решението в обжалваната от тях част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат съображения, че като не е изследвал задълбочено и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти, имащи значение за справедливия размер на претендираните обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд е присъдил обезщетения за действително претърпените морални вреди в занижени размери поради вложеното от съда различно от съдържащото се в чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост. По подробно изложени съображения за неправилен считат и извода на въззивния съд, че законна лихва върху присъдените главници се дължи, считано от 05.06.2020 г. на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ във вр. с чл. 558, ал. 1, изр. второ КЗ, като наред с него не им се дължи и друго – на основание чл. 429, ал. 3 КЗ. В тази връзка излагат аргументи, че двете задължения за лихви (по чл. 429 КЗ и чл. 497 КЗ) са с различни правни основания (едното е част от общия размер на дължимото застрахователно обезщетение, а другото е за забава на ответника с определянето и изплащането на общия размер на дължимото обезщетение – главница и лихви) и могат да съществуват паралелно, като подлежат на доказване в процеса по общия ред. Молят за касиране на въззивното решение и уважаване на исковете им за обезщетения за претърпени неимуществени вреди за разликите над по 150 000 лв. до по 200 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от 05.06.2020 г., както и за уважаване на исковете им за присъждане на законна лихва на основание чл. 429, ал. 3 ГПК. Претендират разноски за инстанционното разглеждане на спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ищци са формулирали следните правни въпроси: 1. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип; 2. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, както и да се съобрази със съдебната практика при сходни казуси на ВКС и 3. При предявен пряк иск от увредено лице за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди срещу застрахователя, респ. Гаранционен фонд, следва ли ответникът да дължи и законна лихва на две отделни, различни правни основания – по чл. 429 КЗ и по чл. 497 КЗ, доколкото първото е част от общия размер на дължимото застрахователно обезщетение, а второто е за забава на ответника с определянето и изплащането на общия размер на дължимото обезщетение и могат ли те да съществуват паралелно.

По първите два въпроса касаторите се позовават на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитират следната съдебна практика: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II, т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 205 от 16.11.2010 г. по т. д. № 218/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 178 от 12.11.2013 г. по т. д. № 458/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. – по първия въпрос, респ. – решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 53 от 23.01.2020 г. по т. д. № 943/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 326 от 21.06.2018 г. по т. д. № 3104/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 98 от 28.02.2018 г. по т. д. № 2193/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение № 506 от 26.10.2016 г. по т. д. № 61258/2016 г. ВКС, ГК, I г. о. – по втория въпрос. По последния въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните излага съображения за отсъствие на релевираните от насрещната страна основания за допускане на въззивното решение в съответните му части до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице – помагач на страната на ответника Гаранционен фонд – В. Н. К., не е заявило становище по жалбите.

Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – Бургас, при съобразяване пределите на въззивното производство, е намерил за частично основателни оплакванията на ищците за заниженост на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди.

Въззивният съд е посочил, че по съществото на спора относно противоправното и виновно поведение на водача на багера, настъпилите вреди и причинно-следствената връзка между деянието на водача и вредоносния резултат, както и относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд, първоинстанционното решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му.

В допълнение и по повод на конкретните оплаквания във въззивната жалба на третото лице-помагач, решаващият съдебен състав е намерил за неоснователно оплакването за липса на предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника. В тази връзка е посочил, че не намира опора в закона виждането, че застраховка „Гражданска отговорност“ е задължителна за собствениците и ползвателите на верижни багери само тогава, когато те се придвижват по пътища, отворени за обществено ползване. Изложил е мотиви, че съгласно чл. 477, ал. 1 КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят, като верижният багер е моторно превозно средство по смисъла на чл. 481, ал. 1 вр. ал. 2 КЗ. Макар и явяващ се самоходна машина, процесният багер е с мощност над 10 kW, поради което подлежи на регистрация и за собственика му е задължителна застраховката „Гражданска отговорност“ на основание чл. 461, т. 1 КЗ и чл. 477, ал. 1 вр. чл. 481 КЗ. Без значение при това положение е дали процесният инцидент се явява пътно-транспортно произшествие или не, дали мястото, на което е станал, е път или не, дали багерът е пътно превозно средство. Водачът на самоходната машина К. е извършил неправомерни действия, довели до смъртта на майката на ищците. На територията на притежаван и управляван от него пункт за изкупуване на черни и цветни метали той е управлявал самоходната машина, без да притежава правоспособност за това, без да вземе мерки за обезопасяване и сигнализиране обхвата на стрелата, без да е проведен инструктаж на работещите на обекта, които са били без сключени трудови договори, без работно облекло и каквито и да е предпазни средства. Фаталната за майката на ищците маневра е била предприета от К., когато тя се е намирала в непосредствена близост до машината и въпреки че малко преди това той е възприел движение от нейна страна. Тези действия са неправомерни, тъй като са в нарушение на ЗЗБУТ и ЗРЗКТГ, а настъпилата смърт е тяхно пряко следствие. При установените факти с правно значение: липсваща застраховка „Гражданска отговорност“ на самоходната машина и причинени вреди, свързани с притежаването и/или използването на тази машина, решаващият съд е приел, че съгласно чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ се дължи изплащане на обезщетение от Фонда за незастраховани МПС.

По съществото на спора относно размера на обезщетението и съпричиняването съставът на въззивния съд е приел, че вследствие смъртта на тяхната майка ищците, съответно на 15 г. и на 5 г. към датата на събитието, са претърпели значителни неимуществени вреди, изразяващи се в силен психически и емоционален стрес от загубата на най-близкото за всяко дете същество – майката, а размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи по справедливост. При определяне на паричния еквивалент на понесените от ищците емоционални и психически травми, съдът е съобразил: възрастта им, обстоятелството, че те са били отглеждани и обгрижвани през целия си живот от тяхната майка и че са останали лишени от нейната обич, ежедневни грижи, внимание, помощ и подкрепа, както и заключението на съдебно-психологическа експертиза, установила наличието на силен стрес и високи стойности на депресия при Е., а при малката Д. - рисковете от израстване без майка. При тези данни въззивният съд е намерил, че за обезщетяване на неимуществените увреждания на децата ще е справедливо обезщетение в размер на по 150 000 лв. за всяко от тях.

По повод възражението за намаляване на обезщетението поради съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, решаващият съдебен състав се е позовал на тълкувателната практика на ВС и ВКС /ППВС № 17/1963 г. , ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК/, както и на създадена по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС /решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ІІ т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на І т. о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на І т. о., решение № 256 от 21.04.2015 г. по т. д. № 3557/2013 г. на I т. о., решение № 36 от 02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на II т. о., решение № 137/20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на II т. о./, според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от въвелата възражението страна, като изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията, както на делинквента, така и на пострадалия, като преценка е необходима и относно степента на тяхната обективна вредоносност.

Изхождайки от тази практика, съставът на Апелативен съд – Бургас е приел, че Гаранционен фонд не е провел пълно и главно доказване на конкретните действия, извършени от пострадалата, и тяхната обективна вредоносност. В заключението на проведената съдебна-автотехническа експертиза, отговорила и на формулирани от ответника въпроси, не се съдържат ясни и категорични данни за конкретно поведение на А. Р., без което не биха настъпили вредите. Такива данни, според въззивния съд, не могат да се извлекат и от показанията на разпитаните свидетели А. Д., дъщеря на починалата, и Я. К., син на делинквента /при отчитане на противоречията в установените от тези свидетели факти/, като единственият безспорно установен факт е, че А. Р. се е намирала в близост до багера, когато К. го е задвижил и е я засегнал. Съдът е извел извод, че при липса на категорично установени действия на пострадалата, които да бъдат преценени като обективно вредоносни, възражението за съпричиняване е недоказано и размерът на обезщетението не може да бъде намален само въз основа на факта, че пострадалата е била в близост до машината, защото това би означавало изводът за съпричиняване да почива на предположение.

Относно дължимата върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди законна лихва за забава, въззивният съд е приел, че същата се дължи считано от 05.06.2020 г. на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ във вр. с чл. 558, ал. 1, изр. второ КЗ. Отхвърлил е като неоснователно искането на ищците за присъждане наред с това обезщетение за забава, и на друго - на основание чл. 429, ал. 3 КЗ, доколкото същото не намира опора в закона. В съответствие с общото правило (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая Гаранционен фонд, чиято отговорност е функция на отговорността на делинквента, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, каквото дължи и делинквентът, но с по-късен начален момент.

С оглед решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното от главните страни решение, по следните съображения:

Поставеният от Гаранционен фонд първи въпрос и първите два въпроса на касаторите – ищци касаят критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД и преценката им от решаващия съдебен състав. Тези въпроси не удовлетворяват общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК, а са пряко относими към правилността на изведения от въззивния съд извод за размера на справедливото обезщетение за понесените от ищците неимуществени вреди, като въпросите обективират несъгласието на насрещните страни в процеса с тези размери. Становището на апелативния съд е мотивирано в достатъчна степен, като е използвана и предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първостепенния съд относно вида и обема на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди. Съдът е зачел доказаните в процеса значителни неимуществени вреди за ищците, изразяващи се в изключително силен психически и емоционален стрес и депресия, лишаването на децата от майчина обич, ежедневни грижи и подкрепа. Отчел е възрастта на децата – ищецът на 15 години, а ищцата – на 5 години към момента на произшествието, при което е починала тяхната майка А. Р.. Съдът е съобразил и обективните икономически условия в страната, вкл. и нормативно определените лимити на застрахователно покритие като израз на конкретните обществени условия в страната към момента на увреждането – 30.01.2020 г. Доколко съдът е приложил правилно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, определяйки по 150 000 лв. обезщетение за всяко едно от децата, то тази преценка е предмет на касационния контрол, а не на производството по неговото допускане. В последния смисъл следва да се зачетат задължителните за съдилищата в Р. Б. тълкувателни указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно липсата на тъждество между основанията за достъп до касационен контрол и основанията по чл.281, т.3 ГПК за касиране на въззивния съдебен акт.

Поставеният от Гаранционния фонд втори въпрос - какви са критериите за отчитане на приноса на увредения по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, е некоректен, доколкото в посочената разпоредба, а и в тълкувателната практика не са въведени общи критерии, преценими при произнасяне по надлежно въведено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Произнасянето по това възражение предпоставя преценка доколко ответникът е провел пълно главно доказване на релевираните основания и предпоставки за редукция на обезщетението – дали пострадалият е допринесъл за възникването на самото произшествие, или с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане. В мотивите към т.7 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК изрично е посочено, че правно значимият факт за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно – дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. От горното произтича принципната относимост на въпроса към обосноваността на съдебния акт, с който е отхвърлено възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, в какъвто смисъл е и обективираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновка на въпроса.

Формулираният от касационните жалбоподатели - ищци правен въпрос относно акцесорната искова претенция обективира несъгласието им с изразеното от въззивния съдебен състав становище за недължимост на законна лихва на две отделни, различни правни основания. Изразеното принципно становище от апелативния съд по уточнената в хода на първоинстанционното производство искова претенция в тази й част, е в съответствие с актуалната практика на ВКС – така например, решение по т. д. № 1191/2021 г. Изрично предвидената в Кодекса за застраховането диференцирана отговорност на застрахователя за собствената му забава от отговорността му за забава, функционално обусловена от отговорността на делинквента, не може да обоснове извод, че застрахователят дължи законна лихва не само върху присъденото обезщетение до окончателното му погасяване, а и върху законната лихва за периода от предявяване на застрахователната претенция до изтичане на срока за определяне и изплащане на обезщетението и съответно, до окончателното им погасяване. Както изрично е отразено в цитираното решение, тази диференциация е без значение при предявен пряк иск от трети увредени лица.

При този изход на делото във фазата по селекция на касационните жалби и с оглед на обжалваемия интерес, разноски не следва да се присъждат.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 12.05.2021 г. по в. гр. д. № 118/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, в обжалваните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: