Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: РУМЯНА Л. С. при секретар М. Н. и с участието на прокурора Д. К. изслуша докладваното от съдията К. С. по административно дело № 5246/2025 г. Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от С. А. М., гражданин на Сирийската арабска република срещу решение № 3039/28.03.2025 г., постановено по адм. д. № 452/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на С. А. М. срещу решение № 1515 от 11.02.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на С. А. М..

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

Ответната страна – председателят на Държавната агенция за бежанците изразява становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

От С. А. М. е подадена молба за предоставяне на международна закрила. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на представена лична карта, издадена от Сирийската арабска република. Чуждият гражданин е заявил, че е напуснал страната си на произход през м. август 2024 г. нелегално, с помощта на трафикант за Р. Т. оттам е влязъл на територията на Р. Б. Обяснява, че причината да напусне страната си на произход е нежеланието му да воюва и да носи оръжие. По време на интервюто посочва, че не е имал проблеми, основани на етническата му принадлежност и изповядваната от него религия в страната му на произход, не е имал проблеми с официалните власти и полицията. При съобразяване на тези обстоятелства административният орган е направил извода, че причината за напускане на страната на произход е търсенето на по-добър живот, а не търсена закрила. Приел е, че от изложената от чужденеца история се установява, че не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците. Административният орган е направил и извода, че търсещият международна закрила не прави обосновани изявления за наличието на реална опасност от тежки посегателства във връзка с прилагането на чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за убежището и бежанците. При разглеждане на основанията за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците, административният орган е съобразил и решение на Съда на Европейския съюз от 17 февруари 209 г. по дело С-465 от 2007 г. Направил е извода, че от представените по делото справки не може да се направи обоснован извод, че е налице вътрешен или международен въоръжен конфликт на цялата територия на Сирийската арабска република. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, жалбата на чужденеца е отхвърлена. Първоинстанционният съд е приел, че по отношение на чужденеца не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец. Приел е, че по отношение на чужденеца не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Решението е правилно.

Както правилно е приел първоинстанционният съд, определящ фактор за предоставяне на статут на бежанец съгласно Закона за убежището и бежанците, а и съгласно Женевската конвенция е съществуването на основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, политически убеждения или принадлежност към определена социална група. Преценката дали това опасение е основателно следва да бъде направена в светлината на обстоятелствата на всеки случай. Задължение на искащия убежище е да представи необходимите елементи за оценка на истинността на изброените факти и обстоятелства. След като достоверността на твърденията на искащия убежище бъде достатъчно добре установена, не е необходимо да се търсят детайлни потвърждения на изложените факти, като съмненията следва да се разрешават в полза на искащия убежище, освен ако няма основателни причини това да не се прави. Определящо за приложимостта на наличието на предпоставките по чл. 8, ал. 1 от Закона за убежището е бежанците е понятието "преследване" по смисъла на член 8, ал. 4 и ал. 5 от Закона за убежището и бежанците. Съгласно посочения текст преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, като съгласно ал. 5 действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация, включително наказания за отклонение от военна служба, което би довело до извършване на деяния по чл. 12, ал. 1, т. 1 - 3. Следователно, за да може да представлява преследване по смисъла на член 8 от Закона за убежището и бежанците събитията, които са претърпени или представляват заплаха, трябва да са достатъчно тежки, според тяхното естество или повторение, или да представляват сериозно посегателство на правата на човека, например живота, свободата или физическата цялост, или след преглед на всички елементи в досието се установи, че те очевидно не позволяват на лицето, което ги е претърпяло, да продължи да живее в страната по произход, и се основават на една от причините за преследване по чл. 8 - раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политически убеждения. Съгласно член 1, раздел А, точка 2, първа алинея от Женевската конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея“. В производството пред административния орган и в производството пред първоинстанционния съд не са установени подобни обстоятелства на преследване по отношение на чужденеца. В бежанската си история чужденецът посочва, че не желае да се завърне в Дамаск, поради опасението си, че ще го вземат в казармата. Изводите си тази съдебна инстанция съобразява с решение на Съда на Европейския съюз от 19 ноември 2020 г. по дело С-238 от 2019 г. Действително, съгласно чл. 9, параграф 2, б. д, действията на преследване по смисъла на параграф 1, могат да приемат и следните форми – наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпления или на деяния, попадащи в приложното поле на основанията за експулсиране, посочени в чл. 12, параграф 2. Четвъртият въпрос, поставен в преюдициалното запитване е дали член 9, параграф 3 от директивата трябва да се тълкува в смисъл, че трябва да е налице връзка между мотивите, посочени в чл. 10 от директивата и наказателното преследване и наказанията по чл. 9, параграф 2, б. д от директивата. Отговорът даден от Съда на Европейския съюз е, че трябва да е налице връзка между мотивите, посочени в чл. 10 от директивата и действията на преследване, по смисъла на чл. 9, параграф 1 от директивата. В процесния случай наличието на подобна връзка не се установява. Това тълкуване е съвместимо със самото определение за бежанец в чл. 2, б. г. от директивата, а именно гражданин на трета държава или лице без гражданство, който има основателни опасения от преследване на основание един от петте мотива, посочени в чл. 10 от директивата, и не може, или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към държавата на своето предишно обичайно местоживеене. Тази съдебна инстанция съобразява също така обстоятелството, че съгласно чл. 9, параграф 2, б. д от директивата действията на преследване, на които твърди, че е изложено лицето, което иска да му бъде признато качеството на бежанец, трябва да произтича от отказа му да отбие военна служба. Този отказ трябва да е единственият начин, позволяващ на заинтересованото лице да избегне участието в престъпленията, посочени в чл. 12, параграф 2, б. а от директивата. Както се посочва в решението на Съда на Европейския съюз от това следва, че обстоятелството, че търсещият убежище не е използвал процедура по общия ред за отказ от военна служба, изключва всякаква закрила по чл. 9, параграф 2, б. д от директивата, освен ако същият докаже, че не е имал достъп до никаква процедура от такова естество в конкретното негово положение. В хода на производството пред административния орган, в хода на производството пред първоинстанционния съд, търсещият убежище не е направил дори изявление, че е направил опит за отказ от военна служба. От събраните по делото доказателства се установява само и единствено обстоятелството на съмнение, че същият няма да може да се отклони от военна служба. При съобразяването и на тези обстоятелства, решението на първоинстанционния съд в тази негова част е правилно. Решението на първоинстанционния съд е правилно и в частта му, с която е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу административния акт, с който е отказано предоставянето на хуманитарен статут на чужденеца. Съобразно съображение 33 от директивата следва да се установят също така стандарти относно определението и съдържанието на статута на субсидиарна закрила. Субсидиарната закрила би следвало да допълни закрилата на бежанците, предвидена в Женевската конвенция. Съгласно съображение 39 от директивата при изпълнение на призива на Стокхолмската програма за създаването на единен статут за бежанците или за лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, и с изключение на дерогациите, които са необходими и обективно обосновани, на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, следва да се предоставят същите права и предимства като тези, които са предоставени на бежанците съгласно настоящата директива, и те следва да отговарят на същите условия с оглед предоставянето ѝ“. Съгласно чл. 2 от директивата, б. „е“ лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила“ означава гражданин на трета държава или лице без гражданство, които не отговарят на условията за бежанец, но за които има сериозни основания да се смята, че ако бъдат изпратени обратно в държавата на произход, или в случай на лице без гражданство в държавата на предишното му обичайно пребиваване, биха били изложени на реална опасност от тежки посегателства по смисъла на член 15, и по отношение на които не се прилага член 17, параграфи 1 и 2, и които не могат или поради такава опасност не желаят да получат закрилата на тази държава. Съгласно б. „ж“ „статут на субсидиарна закрила“ означава признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила. Условията за предоставяне на субсидиарна закрила, така както са дефинирани в чл. 15 са наличието на тежки посегателства, които могат да имат една от следните форми – смъртно наказание или екзекуция (б. „а“), изтезание или нечовешко или унизително отношение, или наказание, наложено на молител в държавата на произход (по б. „б“), тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт (по б. „в“). При разглеждането на този въпрос съдът съобразява и решение на Съда на Европейския съюз от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/2007 г. Съгласно посоченото решение на Съда на Европейския съюз следва да се отбележи, че използваните в член 15, букви а) и б) от Директива 2004/83/ЕО относно минимални стандарти относно условията за предоставяне на статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила изрази „смъртното наказание“, „екзекуцията“, както и „изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, наложени на молител“, абсолютно идентични на тези, посочени в Закона за убежището и бежанците обхващат ситуации, при които молителят за хуманитарен статут е специфично изложен на опасността от определен вид посегателство. От друга страна, посегателството, дефинирано в член 15, буква в) от Директивата като изразяващо се в „тежки и лични заплахи срещу живота или личността“ на молителя, обхваща една по-обща опасност от посегателство. Всъщност по-скоро се имат предвид в по-широк план „заплахи срещу живота или личността“ на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на „въоръжен вътрешен или международен конфликт“. На последно място, разглежданото насилие в основата на посочените заплахи е квалифицирано като „безогледно“, термин, който предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение. В този контекст изразът „лични“ трябва да се разбира като обхващащ посегателства, насочени срещу цивилни лица без оглед на тяхната самоличност, когато степента на характеризиращо протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи тежките заплахи, посочени в член 15, буква в) от Директивата. Това тълкуване, което е в състояние да осигури приложно поле, присъщо на член 15, буква в) от Директивата, не се опровергава от формулировката на съображение 26 от нея, според което опасностите, на които изобщо е изложено населението или част от населението на една страна, обикновено не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства. Макар всъщност това съображение да предполага, че само обективното констатиране на свързана с общата ситуация в дадена страна опасност по принцип не е достатъчно за установяване, че прогласените в член 15, буква в) от Директивата условия са изпълнени по отношение на определено лице, неговата редакция чрез използването на израза „обикновено“ все пак допуска хипотезата за извънредна ситуация, която би се характеризирала с толкова висока степен на опасност, че да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че това лице индивидуално би се изложило на разглежданата опасност. Извънредният характер на тази ситуация се потвърждава и от факта, че съответната закрила е субсидиарна и според общия смисъл на член 15 от Директивата, тъй като дефинираните в букви а) и б) от този член посегателства предполагат ясна степен на индивидуализация. Макар несъмнено да е вярно, че колективни фактори играят съществена роля за прилагането на член 15, буква в) от Директивата, в смисъл че съответното лице спада, както други лица, към кръг от потенциални жертви на безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт, това не променя факта, че тази разпоредба трябва да представлява обект на систематично тълкуване в съответствие с другите две посочени в член 15 ситуации и следователно трябва да се тълкува в тясна връзка с тази индивидуализация. В това отношение следва да се уточни, че колкото по-способен е евентуално молителят да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, толкова по-ниска ще бъде степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарната закрила. Съгласно посоченото решение на съда на Европейския съюз член 15, буква в) от Директивата във връзка с член 2, буква д) от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Датата, към която следва да се преценява ситуацията относно държавата на произход по отношение наличието на обстоятелствата по чл. 9, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците датата, когато съдът се произнася по случая (в тази връзка съдът съобразява и решение от 15.11.1996 г. на ЕСПЧ по делото Чахал срещу Обединеното кралство, 85 и 86 от същото, както и решение от 28.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото Саади срещу Италия, 133 от същото). По делото се съдържат данни относно актуалната обществено - политическа ситуация в Сирийската арабска република, което е от съществено значение за преценката относно наличието на обстоятелства по чл. 9, ал. 1, б. „в” от Закона за убежището и бежанците за предоставяне на хуманитарен статут, съобразено с тълкуването по посоченото решение на СЕО. При съобразяване на обстоятелството, че по отношение на чужденеца не е налице отговаряне на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и при съобразяване на изводите, направени по отношение на предоставянето на хуманитарен статут (общи изводи), настоящата съдебна инстанция съобразява обстоятелството за липсата на безогледно насилие в страната на произход на чужденеца поради наличието на въоръжен вътрешен конфликт. Този извод настоящата съдебна инстанция прави при съобразяване на информацията относно обстановката в Сирийската арабска република, съдържаща се в в представената по делото справка относно обществено-политическата обстановка в Сирия. Изводите си съдът съобразява и с мотивите, съдържащи се в решение на Съда на Европейския съюз от 30 януари 2014 г. по дело С-285/2012. Съобразно посочените мотиви трите вида тежки посегателства, определени в член 15 от директивата, представляват условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да може на дадено лице да бъде предоставена субсидиарната закрила, когато съгласно член 2, буква д) от директивата има сериозни и потвърдени основания да се смята, че молителят е изложен на реална опасност от такива посегателства в случай на връщане в съответната страна на произход. Определеното в член 15, буква в) от директивата посегателство се състои в тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт. В това отношение е важно да се отбележи, че законодателят на Съюза е използвал израза „въоръжен вътрешен или международен конфликт“, който се различава от понятията, стоящи в основата на международното хуманитарно право, което разграничава, от една страна, „международни въоръжени конфликти“ и от друга страна, „въоръжен конфликт, който няма международен характер“. При тези обстоятелства трябва да се констатира, че законодателят на Съюза е пожелал да предостави субсидиарна закрила на засегнатите лица не само в случаи на въоръжени международни конфликти и на въоръжени конфликти, които нямат международен характер, така както са определени в международното хуманитарно право, но също така и в случаи на въоръжени вътрешни конфликти, при условие че тези конфликти се характеризират с употребата на безогледно насилие. Следователно при липсата на каквото и да е определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, определянето на значението и обхвата на тези понятия следва да се осъществява в съответствие с обичайното им значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който те се използват, и за целите, преследвани от правната уредба, от която са част (Решение от 22 декември 2008 г. по дело Wallentin-Hermann, C-549/07, точка 17 и Решение от 22 ноември 2012 г. по дело Probst, C‑119/12, точка 20). Обичайното значение в говоримия език на понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В това отношение следва да се отбележи, че макар в предложението на Комисията, довело до приемането на директивата (COM(2001) 510 окончателен), определението за тежко посегателство, съдържащо се в член 15, буква в) от директивата, да предвижда, че заплахите срещу живота, сигурността или свободата на молителя могат да настъпят било във въоръжен конфликт, било при системни или масови нарушения на правата на човека, законодателят на Съюза е решил в крайна сметка да приеме само хипотезата на заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт. Освен това е важно да се припомни, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставянето на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на член 15, буква в) от директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл Решение по дело Elgafaji, точка 43). Член 15, буква в) от директивата трябва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, с оглед прилагането на тази разпоредба, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право, и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. От установената информация, обаче не се установява безогледно насилие на територията на Сирийската арабска република. В справката се посочва, че след събитията от 8 декември 2024 г. 145 639 сирийци са се завърнали доброволно от Р. Т. в Сирийската арабска република. По отношение на вътрешното разследване, към 27 март 2025 г. 1, 05 милиона вътрешно разселени лица са се завърнали по домовете си.

При съобразяване на така направените изводи, решението на първоинстанционния съд е правилно.

Като съобрази направените фактически и правни изводи и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3039/28.03.2025 г., постановено по адм. д. № 452/2025 г. по описа на Административен съд Хасково.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ

секретар:

Членове:

/п/ Р. Л. п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА