5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50824

гр.София, 10.11. 2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение в закрито заседание на първи ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.

ЧЛЕНОВЕ: М. Р.

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 620 по описа за 2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“, [населено място], чрез адв. Д. П., срещу решение № 266679/25.11.2021г. по гр. д. № 9617/2020г. по описа на Софийски градски съд, ІV-Б ВС, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдено сдружението да плати на основание чл. 59 ЗЗД поравно на В. Д. А. и М. Г. Я. общо 19 688 лева – разликата над 1000 лева до 20 688 лева - като обезщетение за лишаването им от ползване в периода 03.12.1998г.- 03.12.1999г. на собствения им имот, представляващ УПИ І-1474 по действащия план на [населено място], м.“Н. Хладилника В.“ и реална част от ПИ №1474, с обща площ от 4789 кв. м.

С жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковата претенция за разликата над 1000 лева, като се твърди, че за тази разлика искът е погасен по давност, за което своевременно е направено възражение от ответника. Отделно, при определяне на размера на дължимото обезщетение не били взети предвид становището на в. л. С., че за имота няма пазарен аналог, както и обстоятелството, че действителното фактическо състояние на имота се дължало на извършени от ответника подобрения, чиято стойност следвало да бъде приспадната от пазарната наемна цена.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основанията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК , чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК и чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Относимият към първото основание правен въпрос, уточнен и конкретизиран от касационната инстанция, съгласно разрешението по т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е за квалификацията на осъдителен иск за вземане като частичен. Според касатора, извода на въззивната инстанция, че предявеният иск не е бил заявен като частичен, е формиран в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по ТР № 1/15.01.2001г. по т. д.№ 1/ 2001г. на ОСГК и ТР № 3/22.04.2019г. по т. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.

Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване е заявена в контекста на твърденията, че обжалваното решение нарушава принципите на законност и добросъвестност; крайните изводи на съда са неправилни и в противоречие със събраните доказателства и мотивите на съда; липсват мотиви, отразяващи решаващата дейност на въззивната инстанция.

Въпросите, по които въззивната инстанция се е произнесла и са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, според касатора са свързани с условията, при които е допустимо „прецизиране размера на иска“ и границите за това, както и с компетенциите на съда при определяне обезщетението за неоснователно обогатяване. Последният е изведен с оглед твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил конкретни негови възражения при определяне размера на средния пазарен наем за процесния имот.

Ответните страни по жалбата и ищци по делото - В. Д. А. и М. Г. Я., възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорват оплакванията по касационната жалба.

Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че първоначалният ищец Г. Я. е собственик на процесния имот, като правото му е установено спрямо ответника СБА с влязло в сила на 19.01.2017г. съдебно решение; за исковия период – 1998-1999г., ответникът е ползвал имота без противопоставимо на ищеца основание ; налице е имуществено разместване, което следва да бъде санкционирано по реда на чл. 59 ЗЗД, като на ищеца се присъди обезщетение за лишаване от ползване в процесния период, чиито размер възлиза на 20688 лева, съгласно заключенията на основната и допълнителната съдебно -счетоводна експертиза.

По единствения спорен пред въззивната инстанция въпрос - дали в резултат на възражението на ответника искът е погасен по давност за разликата над 1000 лева, съдът е достигнал до отрицателен отговор по следните съображения:

Исковата претенция е заявена на 03.12.2001г., уточнена е по реда на чл.129 ГПК на 21.12.2001г. и предявеният иск не е частичен, а за цялото спорно вземане, което е за периода 03.12.1998г.-03.12.1999г. в размер на 1000 лева. Изявлението на ищеца, че искът му е частичен е правна квалификация, която не обвързва съда. В нито един момент в хода на производството, вкл. и с молбата от 16.07.2007г., впоследствие оттеглена, ищецът не е сочил, че за периода 03.12.1998г.-03.12.1999г. вземането му за обезщетение е в по – голям размер, от който се претендира част от 1000 лева. Предявеният иск е увеличен съгласно молба от 04.04.2019г., след приемане на заключение по техническата експертиза и съобразно същото; изменението е допустимо и така размерът на исковата претенция е променен от 1000 лева на 20 688 лева. Увеличението на иска не е предявяване на нов иск и тъй като първоначалният не е бил предявен като частичен, за разликата от 19 688 лева погасителната давност е спряла и прекъснала от момента на подаване на исковата молба – 03.12.2001г. От последния ден на периода, за който е формирано претендираното вземане по чл. 59 ЗЗД – 03.12.1999г. до подаване на исковата молба не е изтекъл изискуемия за случая петгодишен давностен срок, поради което искът в увеличения му по реда на чл. 214, ал.1 ГПК размер не е погасен по давност.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

В случая единственият правен въпрос от значение за крайния изход на спора пред въззивната инстанция е кога осъдителен иск за вземане е предявен като частичен. Даденият от въззивната инстанция негов отговор е съобразен и съответен на задължителната практиката на ВКС, посочена от касатора, както и с константната съдебна практика, според която: С исковата молба ищецът индивидуализира спорното право чрез основанието и петитума на иска, като посочва правопораждащите юридически факти, съдържанието на спорното право и неговите носители, вида на търсената защита и заявения за защита обем на правото, респ. неговия размер. С частичния иск за парично вземане заявеният за защита размер е по –малък от дължимия. Това налага като изискване за редовност на исковата молба, с която се предявява частичен иск за парично вземане, ищецът да посочи и пълния размер на вземането, от което претендира частта, която става предмет на делото. Когато такъв не се сочи нито първоначално, нито след указания на съда по редовността на исковата молба (както в случая), предявеният иск не е частичен. Установеният от събраните по делото доказателства по – голям размер на вземането от заявеният с исковата молба не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен. Разпоредбата на чл. 214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера на предявения иск. В тази хипотеза спорното право продължава да се претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера. Давността за вземането, включително за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато трае исковия процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, а не част от него.

Вярната правна квалификация, включително дали предявеният иск е частичен, се определя служебно от съда въз основа на фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, както и съдържанието на спорното право, посочено в нейния петитум. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на претендираните от него права.

В съответствие с посочените разрешения, като не се е съобразил с произволното определение на ищеца в исковата молба и уточнителната молба от 21.12.2001г., че предявява частичен иск, а е отчел, че съгласно заявеното и в двете молби се претендира изцяло дължимото за изначално заявения и непроменян в хода на процеса исков период (03.12.1998г. - 03.12.1999г.) обезщетение в размер на 1000 лева, въззивният съд правилно е квалифицирал осъдителната претенция по чл. 59 ЗЗД като иск за цялото вземане.

Поставените в контекста на бланкетно заявеното основание на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК въпроси по т.3.1 - 3.3, т.ІІІ от изложението нямат претендираното от касатора значение за изхода на спора. Въпросът за допустимостта на изменението на иска чрез увеличението му не е бил предмет на спора, а обуславящите волята на ищеца фактори да предяви частичен иск или иск за цялото вземане са правно ирелевантни. Въпросите по т. 3.5, т.ІІІ, ( погрешно номериран 2.5) касателно компетенциите на съда при определяне размера на обезщетението за неоснователно обогатяване, са фактически, а не правни. Отделно, въпросът за размера на претендираното обезщетение, установен от приетите от първата инстанция заключения на съдебно-техническата експертиза, не е бил спорен пред въззивната инстанция и съответно не е обусловил нейните крайни изводи за изхода на спора.

Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, пряко от съдържанието на въззивния акт, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Случаят не е такъв, а изтъкнатите от касатора оплаквания за неправилност са основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, поради което може да бъдат преценявани от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не са налице заявените основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 266679/25.11.2021г. по гр. д. № 9617/2020г. по описа на Софийски градски съд, ІV-Б ВС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: