О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50801
Гр. София, 04.11.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.10.22 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №1607/22 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. Х. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №1917/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за сумата от 2 500 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 55 550 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.313, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязло в сила решение на наказателния съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че по правния въпрос: Следва ли при постановяване на своето решение съдът да изясни фактическата обстановка по делото и да съобрази решението си със събраните по делото факти и доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, вкл. косвените такива? – въззивното решение противоречи на практиката на ВКС/ ТР №1/13 г. ОСГТК, ТР №1/4.01.01 г. и решения по чл.290 ГПК – по гр. д. №534/12 г. на четвърто г. о., по гр. д.№761/10 г. на четвърто г. о. по гр. д. №980/11 г. на второ г. о., по гр. д. №408/11 г. на първо г. о./.
Решението на въззивния съд според касатора е и очевидно неправилно, защото е постановено в противоречие с основен принцип в гражданския процес, че с жалбата не следва да се влошава положението на жалбоподателя. Налице е и явна необоснованост на обжалваното решение поради противоречието между доказателствата и установените факти, като са нарушени основни принципи на гражданския процес при събиране на доказателствения материал и постановяване на въззивното решение – р. по гр. д. №2733/18 г. на ВКС, трето г. о.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
За да присъди обезщетение в посочения размер въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че срещу ищеца е било образувано досъдебно производство с посочения номер, като на 06.04.2016 г. е разпитан в качеството на свидетел, а с постановление от 29.11.2016 г. е привлечен в качеството на обвиняем за извършено на 05.11.2013 г. в [населено място] престъпление по чл. 313, ал. 1 НК. Въз основа на внесено от прокурор при СРП постановление от 27.01.2017 г. за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, е образувано НАХД № 1890/2017 г. по описа на СРС, НО, 122 състав, приключило с решение от 13.10.2017 г., с което ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 313, ал. 1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 3000 лв. С решение № 335/10.04.2019 г., постановено по ВНАХД № 5991/2017 г. на СГС, НО, 12 въззивен състав, същото е отменено и вместо него е постановено друго, с което ищецът е признат за невиновен и на основание чл. 378, ал. 4, т. 2 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 НК. Решението на въззивния съд е влязло в сила на датата на постановяването му – 10.04.2019 г.
От привличането му в качеството на обвиняем на 29.11.2016 г. до оправдаването му с влязло в сила на 10.04.2019 г. решение на въззивния съд, на ищеца не е била налагана мярка за неотклонение. По време на досъдебното и съдебното производство той е продължил да работи и да се грижи за семейството си, като не се доказва твърдението на ищеца, че реално са пострадали доброто му име в обществото, репутацията и имиджа му, въпреки субективните му усещания за това. От показанията на разпитаните свидетели не се установява близките и приятелите му да са променили отношението си към него, а доколкото по делото няма доказателства да е съществувала реална опасност да бъде прекратено трудовото му правоотношение, ирелевантни за спора се явяват страховете на ищеца за това, че е възможно да остане без работа.
Не се доказва и че получените от ищеца заболявания са вследствие воденото срещу него наказателно производство. Липсват медицински документи, установяващи здравословното състояние на ищеца преди да бъде привлечен в качеството на обвиняем по досъдебното производство, независимо, че пред колегите си не бил споделял за наличие на здравословни проблеми. Същевременно, в издаденото на ищеца ЕР на ТЕЛК, при снемане на анамнезата по данни на лицето, е вписано, че то страда от 1993 г. от артериална хипертония до 220/140, системно лекувана, от 2006 г. обичайни стойности 145/95, а от 2010 г. има захарен диабет.
Относно здравословните проблеми, свързани със заболяванията на сърцето, липсват безспорни доказателства, че са в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство. По делото са представени само писмени доказателства за влошено здравословно състояние на ищеца по време на наказателното производство, но не е поискано от него назначаването на медицинска експертиза, която да установи наличието на пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство срещу ищеца и последвалите го хоспитализации в лечебни заведения, както и че интервенциите, направени там, са именно вследствие влошаване на здравословното му състояние след привличането му в качеството на обвиняем. Липсват медицински документи, удостоверяващи здравословното му състояние преди и след обвинението, а показанията на свидетелите не са достатъчни, за да се приемат за доказани твърденията на ищеца, че обвинението е причинило здравословните му проблеми.
При съобразяване с дадените задължителни указания в ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 4/1961 г. на Върховния съд и след преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи на 2 500 (две хиляди и петстотин) лв. Не се доказва причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и здравословните проблеми при ищеца. Не е имал мярка за неотклонение, производството се е развило сравнително бързо, като обвинението / по основния състав на чл.313, ал.1 НК/не е било за престъпление, което да се квалифицира като тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. С оглед чистото съдебно минало на ищеца, производството се е развило по реда на чл. 78а НК чрез освобождаване от наказателна отговорност и прилагане на административно наказание. Действително, гласните доказателства сочат, че вследствие наказателния процес ищецът се е променил, затворил се е в себе си, притеснявал се е, което в подобна ситуация е разбираемо. Следва да вземе предвид също икономическата ситуация 2016-2019 г. и липсата на данни за по-сериозни увреди на здравето, които да са в причинно-следствена връзка с поведението на ответника. По тези съображения въззивният съд е приел, че сумата от 2500 лв. отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е достатъчна, за да репарира претърпените от ищеца болки и страдания.
При данните по делото не е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане обжалването на въззивното решение по поставения въпрос : Въззивният съд е изяснил фактическата обстановка по делото въз основа на събраните и обсъдени доказателства и е изложил съображения относно приетите за установени / респ. твърдяни, но неустановени/фактически обстоятелства. Спазил е задължението си да изясни предмета на спора, обсъди представените и приети доказателства и да изложи фактическите си и правни изводи въз основа на тях / р. по гр. д. №534/12 г. на четвърто г. о. на ВКС./ Преценени са правнорелевантните за спорното право факти и в мотивите си след обсъждане на доказателствата съдът е посочил кои от тях намира за осъществени и кои не / р. по гр. д. №761/10 г. на четвърто г. о. на ВКС/. След обсъждане на допустимите и относими доказателства и на доводите на страните въззивният съд като инстанция по същество е изложил свои фактически и правни изводи по спора / р. по гр. д. №408/11 г. на първо г. о. на ВКС/. Във въззивните мотиви е намерил отражение процеса на формиране на волята на съда, чрез излагане на изводи относно твърдяните по делото факти при обсъждане на релевантните за тях доказателства по делото и доводите на страните, както и относно значението от установяването или неустановяването им за изхода на правния спор/ р. по гр. д. №980/11 г. на второ г. о. на ВКС/. Така не се установява противоречие на въззивното решение и с ТР №1/13 г. на ОСГТК на ВКС, в т.2 от което е прието:”Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция…..Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.”
Не се установява също твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение – осн. по чл.280, ал.2 ГПК. Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни. Въззивният съд е намерил за основателна само тази на ответника и е намалил присъденото от първата инстанция обезщетение на ищеца от 5 000 на 2 500 лв. Или в случая не е нарушен принципът на чл.271, ал.1,пр. последно ГПК, защото първоинстанционното решение е обжалвано освен от ищеца/ сега касатор/ и от другата страна /ответника/. Въззивният съд не е установил факти извън твърденията на страните и извън предмета на доказване/ р. по гр. д. №2733/18 г. на трето г. о. на ВКС/, поради което не е налице и твърдяното от касатора явно нарушение на основни принципи на гражданския процес при събиране и обсъждане на доказателствата.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №1917/21 г. от 25.01.22 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: