О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50796
гр.София, 04.11.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева
като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 1564 по описа за 2022 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. и М. И. против решение №17 от 6.1.2022 г., постановено по гр. д. №2179 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, осми състав, с което е отменено решение №263019 от 11.5.2021 г. по гр. д. № 3100 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 23 състав, за отхвърляне на предявения от М. И. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ до размера от 15 000 лв., постановено е друго решение, с което искът за тази сума е уважен, а първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 15 000 лв. до 100 000 лв. е потвърдено.
Прокуратурата на Р. Б. счита за неправилно решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е присъдено обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ в размер на 15 000 лв. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следния въпрос:
Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ във връзка с чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС?
М. И. твърди, че решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ над 15 000 лв. до 100 000 лв. е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Основанията за допускане на касационно обжалване според касатора са т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти и възражения? Може ли въззивният съд служебно да изтъква обстоятелства за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществените вреди, непосочени от ответника?
2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото?
3. Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл.6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС-дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл.6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок?
4. Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл.2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението? Спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на М. И. срещу Прокуратурата на Р. Б. в която ищецът подробно е изложил по какъв начин е пострадал от т. нар „възродителен процес“ в страната. Описал е изпитанията, на които е бил подложен-задържане, престой в Белене, принудително заселване в [населено място], домашен арест, изселване в Турция. След демократизирането на България е започнало разследване за престъпленията, извършени по време на т. нар. „възродителен процес“ и е било образувано следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили. По това дело е писал редица молби до прокуратурата, многократно е бил разпитван като свидетел и са му били разяснени правата на пострадал, подал е заявление за ускоряване на производството, обжалвал е постановлението за спиране. Въпреки това досъдебната фаза на делото продължава вече 28 години, което нарушава правото му на разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Ето защо е поискал Прокуратурата на Р. Б. да му заплати обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на това право в размер на 100 000 лв. на основание чл.2б от ЗОДОВ.
Софийският градски съд е отхвърлил изцяло предявения иск, но Софийският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение до размера от 15 000 лв., присъдил е тази сума като обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ, а в останалата част до 100 000 лв. е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел, че досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, в резултат на което е нарушено правото на ищеца като пострадал от престъпление да получи морално удовлетворение и житейска справедливост. По този начин са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност от излъганите надежди и очаквания да получи морално възмездяване за преживените репресии срещу него. Въззивният съд е отбелязал, че не следва да се обезщетяват значителните болки и страданията от упражнената репресия, тъй като не са част от вредоносния резултат, предмет на настоящото дело, който касае само обезщетението за забавено правораздаване. За да намали размера на обезщетението на 15 000 лв., този съд е взел предвид, че българското общество и демократичната държава многократно и по различни поводи са осъждали идеите, методите и средствата на т. нар. „Възродителен процес“. Ищецът е получил официална реабилитация от Комисия на Народното събрание, а освен това посредством редица актове/Декларация на 41-то Народно събрание, обявяване на тоталитарния режим за престъпен, приемане на Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица/ обществото и държавата са изразили морална подкрепа към жертвите на репресиите.
Прокуратурата на Р. Б. счита, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като даденото в това решение тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС е в противоречие с практиката на ЕСПЧ, съдържаща се в решения от 23.06.1981 г. Le Conple Van Leuven and Meyere срещу Белгия, А. срещу България, П. срещу България, Д. и други срещу България и Й. Й. срещу България. Установяването на такова противоречие не може да стане единствено въз основа на съдържанието на самото решение, а само при съпоставката му с практиката на ЕСПЧ, поради което евентуалният порок не може да се квалифицира като очевидна неправилност. Освен това твърдяното противоречие не се констатира, тъй като практиката на ЕСПЧ застъпва по-широко разбиране на понятието „граждански права и задължения“. В този смисъл са съображенията в решения № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО на ВКС и № 72 от 1.6.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО на ВКС, в които е прието, че разпоредбата на чл.6 , параграф 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието при определяне на неговите граждански права и задължения обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/ параграф 65 от делото П. срещу Франция, пар.66 от делото М. де А. срещу Португалия и пар. 29 от делото Х. с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека/.
Няма противоречие и по поставения от Прокуратурата на Р. Б. въпрос между решението на Софийския апелативен съд и цитираното решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV ГО на ВКС. С това решение е отхвърлен искът по чл.2б от ЗОДОВ за присъждане на вреди от забавено досъдебно производство, тъй като всички факти, обуславящи гражданското право на ищеца да получи обезщетение от извършителя на престъплението, са били известни и гражданският съд е разполагал с компетентност да ги установи. Ищецът обаче е избрал да изчака развитието на наказателното производство, макар да е имал възможност да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетението. Престъпленията са били нанасяне на телесни повреди и хулиганство с известен извършител. Настоящият случай е различен. Касае се за вреди от престъпления по служба и престъпления, състоящи се в подбуждане към национална вражда и омраза. Тези престъпления и техните извършители не биха могли да бъдат установени от гражданския съд, както е било възможно в цитираното решение на ВКС. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
На свой ред ищецът е поставил първия въпрос, по който желае допускане на касационно обжалване, с твърдението, че въззивният съд служебно е намалил размера на обезщетението, основавайки се на факти, които не са изрично посочени от Прокуратурата на Р. Б. Според ищеца в отговора на исковата молба дори не е въведено възражение, че претендираният размер на обезщетението е неоправдано завишен. В отговора на исковата молба обаче изрично е посочено, че претенцията се оспорва по размер, тъй като е изключително завишена и не е съобразена с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и с обществено-икономическите условия в страната. Наличието на това възражение обуславя необходимостта съдът да се съобрази с всички факти и обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението. Ищецът е този, който следва да обоснове и докаже претендирания от него размер на обезщетение за неимуществени вреди, когато не се касае за обичайните последици. Ето защо при разрешаване на първия въпрос въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС.
Вторият въпрос е поставен от пълномощника на ищеца, тъй като не са били обсъдени ключови доводи, обосноваващи по-висок размер на обезщетението. Тези доводи са липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото, предубеденост и злоумишлени действия на длъжностни лица. Доказателства за факти в подкрепа на доводите на ищеца липсват, а и не биха могли да обусловят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като отговорността на Държавата за вредите от неразумно дългия срок на производството е обективна. Дали вредите са резултат от умишлените действия и бездействия на длъжностни лица е от значение само за тяхната евентуална отговорност, която не е предмет на делото. Следователно и по втория въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
В последните два въпроса ищецът застъпва становището, че съществува задължителна за българските съдилища скала за изчисляване на справедливото обезщетение при нарушение на чл.6, параграф 1 от Конвенцията, която се съдържа в параграф 26 от решението по делото Apicella срещу Италия и предполага обезщетение от по 1500 евро за всяка година от продължителността на забавеното производство. Цитирани са и решения на ВКС от които според пълномощника на ищеца следва, че българските съдилища трябва да прилагат методиката/скалата/ на ЕСПЧ. В посочените решения № 30 от 7.5.2019 г. по гр. д. № 2115/2015 г., № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. и № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС обаче не се съдържат такива указания и от анализа им не може да се достигне до желания от ищеца извод за задължителност на методиката на ЕСПЧ. Разпоредбата на българския закон/чл.52 от ЗЗД/ и утвърдилата се практика по нейното приложение дават правомощието на българския съд да присъжда справедливи обезщетения за неимуществени вреди, съобразени с особеностите на конкретния случай. Придържането към предварително посочени стойности по каквато и да е методика само би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Следователно по въпроса за определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС. Тази практика няма нужда от промяна, въвеждаща задължителна методика. Ето защо и по третия и четвъртия въпрос на ищеца касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17 от 6.1.2022 г., постановено по гр. д. №2179 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, осми състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: