№ 50791

гр. София, 04.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1492 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. К., чрез адв. Н. Т., срещу въззивно решение № 301 от 05.11.2021 г. по в. гр. д. № 633/2021 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 260474 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 5024/2020 г. на Районен съд – Русе. С последното е отхвърлен предявеният от М. И. К. иск против М. Т. С., в качеството на ЕТ „Мерифарм – М. Т.“, за установяване недължимостта поради изтекла погасителна давност на сумата 6 625,05 лв. по изпълнителен лист от 08.02.2007 г. по ч. гр. д. № 501/2007 г. по описа на РС – Русе, за събиране на която е образувано изп. д. № 197/2019 г. по описа на ЧСИ И. Х..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да се уважи предявеният иск.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т. о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т. о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на I т. о., решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на II т. о., решение № 113 от 01.11.2021 г. по гр. д. № 2895/2020 г. на IV г. о., решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г. на IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на IV г. о. и решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на IV г. о.; 2/ „Допустимо ли е воденото на чужд изпълнителен процес без пълномощие съгласно изискванията на чл. 32 от ГПК?“ – твърди се, че е налице противоречие с решение № 32 от 03.08.2020 г. по т. д. № 423/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 10 от 29.09.2016 г. на КС на РБ по к. д. № 3/2016 г. и решение № 44 от 18.06.2020 г. по т. д. № 962/2019 г. на II т. о. на ВКС; 3/ „Налице ли е валидно изпълнително действие по молба за изпълнение, когато същата е депозирана от лице, което не обосновава представителна власт и същата не е установена до прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“ – сочи се, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о.; 4/ „Допустимо ли е извършване на процесуални действия (депозиране на молба за предприемане на изпълнително действие) в изпълнителния процес в полза на ЕТ от лице извън кръга на лицата по чл. 32, т. 3 от ГПК?“; 5/ „Депозирането на молба за предприемане на изпълнителни действия от лице извън кръга на лицата по чл. 32, т. 3 ГПК представлява ли водене на чужд процес без пълномощие?“; 6/ „Липсата на представителна власт у лицето депозирало молба за предприемане на изпълнителни действия по изпълнително дело с взискател ЕТ опорочава ли всички последващи процесуални действия по делото, ако нередовността не бъде указана от ЧСИ и отстранена от взискателя до прекратяване на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ЗЗД?“ – по наведените въпроси от четвърти до шести вкл. се излагат съображения, че по тях няма съдебна практика и решаването им е от значение за точното прилагане на закона по-специално за приложението на чл. 32 ГПК в изпълнителния процес (основания в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); 7/ „С каква сила се ползва в производство по чл. 439 ГПК влязло в сила постановление на ЧСИ за прекратяване на ИД на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради непоискване от страна на взискателя извършването на изпълнителни действия в продължение на две години (в случая за времето от 27.12.2013 г. до 27.12.2015 г.), и има ли правомощие съдът в производството по чл. 439 ГПК да постанови, че перемпция не е настъпила при положение, че постановлението за прекратяване не е обжалвано по установения в ГПК ред на основание чл. 435, ал. 1, т. 3 ГПК?“ – отново се сочи, че по поставения въпрос няма съдебна практика и решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът М. Т. С., чрез адв. К. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че

производството е образувано по предявен от настоящия касатор иск с правно основание чл. 439 ГПК - за установяване недължимост на вземането на М. Т. С. за сумата в размер на 6625.05 лв. по издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 501/2007 г. по описа на РРС, поради погасяването му по давност. От събраните по делото писмени доказателства съдът е отбелязал за установено, че К. е осъдена да заплати на ЕТ „Мерифарм-М. Т.“ - Р. сумата в размер на 8389.47 лв. - задължение по запис на заповед, както и 168 лв. разноски, за което е издаден изпълнителен лист от 08.02.2007 г. по ч. гр. д. № 501/2007 г. по описа на Русенския районен съд. Въз основа на него било образувано изп. д. № 7079/2019 г. по описа на ЧСИ И. Х. рег. № 832 на КЧСИ, което към настоящия момент не е приключило.

Въззивният състав е отбелязал още, че съдебният изпълнител има задължение да предприеме конкретни изпълнителни действия, за да удовлетвори изпълняемото право. Тези действия обаче, съдът е констатирал, че не рефлектират върху материалноправните предпоставки за наличие на правото, предмет на изпълнение, тъй като са насочени не към установяване на неговото съществуване, а към неговото удовлетворяване. Във връзка с горните изводи е обобщил, че в рамките на настоящото производство съдът не извършва контрол на действията на съдебния изпълнител, а следва да се съобразяват само фактите, които водят до погасяване на правото – предмет на принудително изпълнение.

Въззивният съд е посочил също така, че в настоящия случай кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за вземанията си за главница и разноски на 08.02.2007 г. като въз основа на същия е поискал образуване на изпълнително производство - изп. д. № 225/2007 г. по описа на ЧСИ Цв. Г.. Поради неприлагане на изпълнителното дело е приел, че не може да се извърши пълна преценка на исканите от взискателя изпълнителни действия, но независимо от това е обосновал извод, че представените от ответника по жалбата писмени доказателства, както и отбелязванията, извършени от съдебния изпълнител на гърба на изпълнителния лист, в достатъчна степен сочат, че в резултат на осъществени принудителни способи е налице периодично частично погасяване на задълженията на Карапанлиева към взискателя. Постъпването на суми по изпълнителното дело, вкл. и от наложен запор, е преценил като плащания от страна на трето лице в резултат на извършени действия от конкретно посочен изпълнителен способ. Отбелязал е още, че всяко постъпление е реализиране на способа и има за последица поддържането на висящността на изпълнителния процес и съответно е факт, който прекъсва погасителната давност. Предвид представените молби от взискателя с искане за извършване на конкретни действия и съобразявайки удостовереното от ЧСИ върху изпълнителния лист за погасяване на задължението, въззивният състав е посочил, че правилно първоинстанционният съд е обосновал извод, че вземането не е погасено по давност.

Доводите на жалбоподателя, че вземането е погасено, тъй като липсва представителна власт на лицето, подало молба от 28.12.2015 г., въз основа на която са предприети изпълнителните действия, са преценени от съда за неоснователни. Обстоятелството, че лицето Т. А. Б. няма качеството на пълномощник на взискателя според въззивната инстанция не е въведено по надлежния ред в предмета на делото. Посочено е още, че на липса на представителна власт може да се позове само представляваното лице - в случая взискателят. Доводът на настоящия касатор, че първоинстанционното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 32 от 03.08.2020 г. на ВКС, постановено по т. д. № 423/2019 г., също е преценен като неоснователен. Въззивният съд се е позовал на цитираното решение, като е приел, че съгласно същото на липса на представителна власт може да се позове само представляваният и в този случай действията са недопустими, но не и другата страна. Преценил е също така, че липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение между представлявания и представителя като единствено мнимо представляваният разполага с правото, както да потвърди извършеното действие, така и да се позове на недействителността на същото. Другата страна по правоотношението, каквато се явява настоящата жалбоподателка, според въззивната инстанция не разполага с право да се позовава на това обстоятелство, нито да черпи права от това. Отделно от изложеното, според въззивния съд оплакването е несъстоятелно, тъй като дори да се приеме, че е налице действие без представителна власт, то това обстоятелство би рефлектирало върху законосъобразността на извършените процесуални действия от страна на ЧСИ, но не рефлектира върху материалното право, тъй като с извършване на исканото изпълнително действие давността по отношение на вземането е прекъсната.

При тези мотиви, въззивният съд е стигнал до извода, че в процеса жалбоподателката не е установила осъществяването на елементите от фактическия състав на погасителната давност, което обуславя неоснователност на предявения иск и правилно същият е отхвърлен. Поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивният съд е преценил, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Първият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато.

По отношение на формулираните въпроси от втори до шести, настоящият състав намира, че същите са поставени във връзка с доводите на касатора за погасяване по давност на процесното вземане, поради липса на представителна власт на лицето подало молбата от 28.12.2015 г., въз основа на която са предприети изпълнителните действия. Чрез наведените въпроси касаторът на практика изразява несъгласието си с приетото от съда във връзка с тези твърдения. Спрямо тези доводи на касатора въззивният съд е приел, че на липса на представителна власт може да се позове само представляваното лице – в случая взискателят. Същото е в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, че предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи. Установеното в чл. 26, ал. 2 ГПК изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК се отнася до случаите на процесуална субституция, при които процесуалният субституент е легитимиран да предяви чуждо материално право пред съда наред с лицето или вместо лицето, което е негов носител /според вида процесуална субституция/. Тъй като представлява изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК, процесуалната субституция е допустима само в изрично предвидените в закона случаи, например: чл. 134 ЗЗД, чл. 26, ал. 3 ГПК, чл. 222 ГПК, чл. 226, ал. 1 ГПК, чл. 649 ТЗ - по исковете на синдика по чл. 645, чл. 646 и чл. 647 ТЗ, правото на държавните учреждения и предприятия да предявяват права на собственост на държавата и да отговарят по искове за собственост на вещи, чийто собственик е държавата, но които са им предоставени за стопанисване и управление. Изключенията са уредени изчерпателно и не обхващат случаите на житейски интерес от постигане на определен правен резултат. Те не обхващат и разглежданата в настоящия казус хипотеза.

В тази връзка следва да се отбележи, че по въпросите за вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, както и за кръга легитимирани лица с право да се позоват на тази недействителност, е налице задължителна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. Съгласно ТР № 5/12.12.2016 г., постановено по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС в случаите по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД се касае до уредена в закона недействителност на сделките, на която може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, съответно представляваният, или техните универсални правоприемници. В т. 4 от мотивите на посоченото тълкувателно решение е посочено, че другата страна по договора, сключен без представителна власт, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес да се позове на недействителността, като още по-малко, такъв правен интерес е налице за трети за договора лица. Прилагайки горното разбиране по аналогия, доколкото в процесния случай става въпрос за извършване на действие – иницииране на изпълнително производство, а не за сключване на договор, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с цитираната практика. При тези съображения, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол по повдигнатите въпроси.

Спрямо последния, наведен в изложението, седми въпрос, следва да се отбележи, че същият е привързан към оплакванията на касатора във връзка с настъпилата според него перемпция. Настоящият състав намира, че наведеният въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, няма претендираното от касатора правно значение с оглед изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване. Така както е поставен, въпросът не кореспондира и с фактите по делото и е зададен чисто теоретично, като в действителност настъпването на перемпция и прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона е становище, което се поддържа от ищеца.

В тази връзка, за пълнота на изложението, следва да се посочи, че от данните по делото не е установено наличието на постановление на ЧСИ за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради непоискване от страна на взискателя извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Същевременно няма спор в теорията и в практиката, че перемцията – прекратяване на изпълнителното дело поради бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие, не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата перемция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона. Перемпцията по чл. 488, ал. 1, т. 8 ГПК е без значение за погасителната давност, а с това – и за фактите, релевантни по предявения иск по чл. 439 ГПК. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Двата правни института обаче са различни и имат различни правни последици. Давността изключва правото на принудително изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът, включително ипотекарният, не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете). Перемпцията не го изключва. Обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да зачете перемпцията.

Само за пълнота на мотивите следва да се посочи също, че по отношение на формулираните въпроси от четвърти до седми включително не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 430 лева.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 301 от 05.11.2021 г. по в. гр. д. № 633/2021 г. на Окръжен съд – Русе.

ОСЪЖДА М. И. К., ЕГН: [ЕГН], да заплати на М. Т. С., ЕГН: [ЕГН] направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 430 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: