О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50572

гр. София, 02.11.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Е.

ЧЛЕНОВЕ : Б. Й.

И. Д.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 2413 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. Н. и Н. П. М. - двете чрез пълномощник адв. П. К. от САК, срещу решение № 260198 от 12.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 105/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 260126 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 925/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Г. П. Н. и Н. П. М. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ за заплащане на суми в размер на по 100 000 лв. - част от вземания с общ размер 200 000 лв., претендирани като обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 13.10.2017 г. смърт на Н. А. Н. - майка на ищците, ведно със законните лихви от 31.05.2018 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Основното оплакване в жалбата е, че изводът на въззивния съд за наличие на знание у пострадалата при произшествието Н. Н. относно липсата на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за автомобила, в който е приела да пътува, почива на предположения и не кореспондира с доказателствата по делото. Според касаторите, въззивният съд е приел наличието на изключение по чл.557, ал.3 КЗ въпреки, че ответникът Гаранционен фонд не е провел пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на чл.557, ал.3, т.2 КЗ, чието осъществяване е основание за освобождаването му от отговорност за заплащане на обезщетение за причинени при ПТП вреди.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречи с практиката на ВКС : „1. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за наличие на правоизключващо обстоятелство - в случая предпоставките на чл.557, ал.3 от КЗ, при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствена тежест /противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ІV г. о./; 2. За да бъде възприето въведеното от ответника възражение - в случая за наличие на правоизключващо обстоятелство, водещо до отхвърляне на исковете, трябва ли същото за бъде установено по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на възражението страна в процеса или е достатъчно наличие на доказателства, от които би могъл да се изведе извод за основателност на възражението, но също и такъв за неговата неоснователност /противоречие с решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 2662/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о./; 3. Изводът за знание от пострадалия за липса на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и по конкретно - за неплатена поредна вноска, съответно за наличие на правоизключващо обстоятелство по чл.557, ал.3 от КЗ, може ли да почива на предположения, които се основават на нормалната житейска логика, или е необходимо доказване, при условията на пълно и главно доказване, предвид изключителното значение на това обстоятелство за изхода на делото /противоречие с цитираните по въпрос № 2 решения на ВКС и с решение № 11832/08.10.2020 г. на САС/; 4. Трябва ли знанието на пострадалия, че автомобилът няма валидна към момента „Гражданска отговорност“ да е доказано при условията на пълно и главно доказване за налично към момента на настъпване на събитието - трябва ли да има доказано съзнание на пострадалия, че към момента на инцидента пътува в незастрахован автомобил и се е съгласил да пътува при такива условия /противоречие с цитираните по-горе решения и с решение № 260024/29.04.2021 г. по т. д. № 68/2020 г. на Окръжен съд - Ловеч/“. За въпросите от № 2 до № 6 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, заявено и по отношение на въпроса „Доказването на факта на собственост на автомобила от пострадалия, който не е водач и не го управлява, води ли до единствено възможния извод за знание за липса на ЗГО и изключва ли задължението на Гаранционен фонд по чл.557, ал.3, т.2“. Поставен е и въпрос, който не попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване, а е относим към правилността на обжалваното решение, поради което не следва да бъде обсъждан при преценката на основанията за допускане на касационно обжалване /„Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила, длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи по приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата“/. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат и „очевидната необоснованост“ на въззивното решение, „представляваща касационно основание, предвидено в чл.280, ал.1, т.1 ГПК и водеща до противоречие на решението със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2001 г.“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Гаранционен фонд със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Г. П. Н. и Н. П. М. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ, заявени като частични с размер 100 000 лв. при твърдян общ размер на всяко от претендираните вземания 200 000 лв., Апелативен съд - Пловдив е направил извод, че въпреки доказването в хода на делото на предпоставките по чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд по повод претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка Н. Н., причинена при ПТП на 13.10.2017 г., исковете подлежат на отхвърляне поради наличие на предвиденото в чл.557, ал.3, т.2 КЗ изключение, освобождаващо Гаранционен фонд от задължение за изплащане на обезщетение за вредите.

Въззивният съд е преценил като безспорни установените от първоинстанционния съд факти от състава на чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ - настъпило на 13.10.2017 г. ПТП в участъка между [населено място] и [населено място] ПТП, при което е настъпила смъртта на майката на двете ищци Н. Н., и липса към датата на произшествието на сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, покриваща отговорността на виновния за реализиране на произшествието водач. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение, че не дължи претендираните с исковете обезщетения поради наличие на предвиденото в чл.557, ал.3, т.2 КЗ основание за освобождаването му от отговорност, а именно „Гаранционен фонд не извършва плащане от Фонда на незастраховани МПС за вредите, претърпени от лице, което по собствена воля е пътувало в моторно превозно средство, като е знаело, че същото не е застраховано и Гаранционният фонд е доказал, че лицето е знаело това обстоятелство“. По делото не е имало спор, че пострадалата Н. Н. е пътувала по своя воля в управлявания от водача П. Н. - неин съпруг, лек автомобил и че тя е била собственик на автомобила. За доказване на твърдението, че пострадалата е знаела, че автомобилът няма валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ответникът е представил подписан от Н. Н. анекс № 1 към сключена от предишния собственик на автомобила застрахователна полица № BG/07/517000781260. В анекса са отбелязани платената и дължимите след подписването му вноски от застрахователната премия по задължителната застраховка, посочени са падежите за плащане на вноските и неблагоприятните последици от неплащането им /прекратяване на договора/. След преценка на съдържанието на анекса въззивният съд е формирал извод, че ответникът е доказал по категоричен начин знанието на пострадалата, че автомобилът, който е бил нейна собственост и с който е приела да пътува, няма валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В съответствие с така направения извод съдът се е произнесъл, че отговорността на Гаранционен фонд за обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди по повод смъртта на майка им е изключена по силата на чл.557, ал.3, т.2 КЗ, поради което предявените срещу Гаранционен фонд искове правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение.

Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси от № 1 до № 4, с които е обосновано приложното поле на касационния контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, не са от значение за изхода по конкретното дело и не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Във въпросите се съдържа въведеното с касационната жалба оплакване, че изводът на въззивния съд за наличие на знание по смисъла на чл.557, ал.3, т.2 КЗ почива на предположения, тъй като ответникът не е доказал пълно и главно твърдяното знание, т. е. субективният елемент от фактическия състав на основанието по чл.557, ал.3, т.2 КЗ, изключващо отговорността на Гаранционен фонд за вреди, причинени от превозно средство без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Субективното виждане на касаторите, че ответникът не е доказал знанието, не кореспондира с решаващия извод на въззивния съд, че ответникът, който по изрично разпореждане на закона носи тежестта да докаже всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.557, ал.3, т.2 КЗ, в т. ч. и знанието на увреденото лице, е доказал по категоричен и несъмнен начин, че към момента на настъпване на увреждащото ПТП починалата Н. Н. е знаела, че пътува в собствения си автомобил, за който няма валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изводът за наличие на знание е обусловен от преценката на конкретни факти и доказателства по делото, съвкупността от които е мотивирала съда да приеме знанието за доказано. Правилността на така извършената преценка не може да бъде проверявана в стадия на производството по чл.288 ГПК, а поставените от касаторите въпроси целят ревизиране на обосноваността на извода, че знанието е доказано по несъмнен начин. Предвид решаващия извод, с който въззивният съд е мотивирал отхвърлянето на исковете по чл.557, ал.1 т.2, б.“а“ КЗ, поставените въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. За въпросите не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като при направен от съда извод за категорично доказано от ответника знание по смисъла на чл.557, ал.3, т.2 КЗ въззивното решение не противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС по въпроса за същността и обема на пълното и главно доказване и по въпроса дали изводът на съда за наличие на съпричиняване с последиците по чл.51, ал.2 ЗЗД /в случая - за наличие на знание с последиците по чл.557, ал.3 КЗ/ може да почива на предположения.

Въпросът под № 5 от изложението е изведен от фактите по конкретното дело и отговор на същия може да бъде даден само след проверка по реда на чл.290 ГПК на правилността на обжалваното решение, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на част от поставените в изложението въпроси е бланкетно и не е съпроводено с излагане на аргументация, относима към специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото /в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от цитираното по-горе тълкувателно решение\. Като се има предвид, че за всеки от въпросите /с изключение на обусловения от фактите по делото въпрос № 5/ касаторите са посочили практика на ВКС, за която не твърдят необходимост от промяна или осъвременяване, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се счете за осъществено по отношение на обжалваното решение. Твърдението, че при едни и същи факти въпросите относно знанието по чл.557, ал.3, т.2 КЗ и неговото доказване са решени противоречиво в обжалваното решение и в решения на други съдилища, също не насочва към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Преценката дали знанието е доказано или не е обусловена от конкретни факти и доказателства, а не от прилагане в различен смисъл на разпоредбата на чл.557, ал.3, т.2 КЗ, която е достатъчно пълна и ясна и не се нуждае от тълкуване с цел установяване на нейния действителен смисъл и съдържание.

По изложените съображения решението по в. т. д. № 105/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

Касаторите са аргументирали очевидната неправилност с доводи за несъответствие на решаващия извод на въззивния съд, че пострадалата е знаела за липсата на валидно сключена за собствения й автомобил валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с доказателствата по делото. Навели са и доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд на релевантните за приложението на чл.557, ал.3, т.2 КЗ факти. Поддържаните доводи са относими към необосноваността по чл.281, т.3 ГПК и не могат да бъдат подведени под хипотезата на явна необоснованост като проявление на очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Във връзка с аргументите за очевидна неправилност следва да се отбележи, че мотивирането на знанието с нормалната житейска логика е направено от първоинстанционния съд, а не от въззивния съд. Изводът на въззивния съд за наличие на знание е базиран на конкретно доказателство, представено от ответника Гаранционен фонд - анекс към застрахователна полица, който е подписан от пострадалата /в качеството й на собственик на автомобила, по повод на който е сключена застраховката/ и съдържа информация за възникнали в нейна тежест парични задължения, чието точно изпълнение е поставено от закона /чл.368, ал.4 КЗ/ като условие за действие на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /без значение дали тя е осъзнавала неблагоприятните правни последици от неизпълнението, които са указани изрично в анекса/. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат, тъй като не са претендирани от ответника.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260198 от 12.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 105/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :