Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на трети април две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. П. Членове: ВАСИЛКА ШАЛ. Т. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора Д. Ш. изслуша докладваното от председателя Д. П. по административно дело № 7712 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“ („ОДОП“) – гр. Пловдив при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция по приходите (НАП), подадена чрез юрк. Я., срещу решение № 1379 от 14.07.2022 г., постановено по адм. дело № 782/2022 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив, с което е отменен Ревизионен акт № Р-16001621002038-091-001/06.12.2021 г., издаден от З. В., на длъжност началник на сектор - възложил ревизията и В. К. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при Териториална дирекция на Националната агенция по приходите /ТД на НАП/ - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 83/23.02.2022 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - гр. Пловдив при Централно управление на Националната агенция за приходите, в частта, с която е ангажирана отговорността на Т. К. на основание чл. 19 от ДОПК за допълнително установени на „ТК АУТО“ ЕООД задължения за данък върху добавената стойност за периода 01.12.2014 г. - 31.08.2017 г. в размер на 54 719, 25 лева - главница и 30 600, 49 лева - лихва, и задължения за корпоративен данък за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2016 г. в размер на 23 758, 35 лева - главница и 13 489, 45 лева - лихва.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, процесуалните правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение по същество касаторът твърди, че са налице кумулативно всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ревизираното лице по реда на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК. Моли за отмяна на оспорваното решение и за постановяване на друго - по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на лицето, а ревизионният акт - потвърден. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, както и на държавна такса за касационно обжалване. Алтернативно е направено възражение за прекомерност на насрещното възнаграждение.

Ответникът - Т. К., [ЕГН] чрез процесуалния си представител, в отговор, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба по съображения, изложени в хода по съществото на делото.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след като прецени наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд гр. Пловдив е законосъобразността на Ревизионен акт № Р-16001621002038-091-001/06.12.2021 г., издаден от З. В., на длъжност началник на сектор - възложил ревизията и В. К. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 83/23.02.2022 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ - гр. Пловдив при ЦУ на НАП в частта, с която е ангажирана отговорността на Т. К. на основание чл. 19 от ДОПК за допълнително установени на [Фирма 3] задължения за данък върху добавената стойност за периода 01.12.2014 г. - 31.08.2017 г. в размер на 54 719, 25 лева - главница и 30 600, 49 лева - лихва, и задължения за корпоративен данък за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2016 г. в размер на 23 758, 35 лева - главница и 13 489, 45 лева - лихва.

За да отмени ревизионния акт първоинстанционният съд е съобразил следното:

Съдът е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите, в законоустановената форма, без да са допуснати съществени процесуални нарушения при издаването му.

Административният съд е приел, че по отношение на ревизираното лице безспорно се установява първата предпоставка в хипотезите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК - качеството на едноличен собственик на капитала и управител на задължено лице през ревизирания период.

По отношение на втората предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 19, ал. 1 ревизираното лице да е укрило факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите, е счетено от съда, че за ревизираното лице е било налице знание, че с подаването на декларациите по ЗДДС и ЗКПО е укрило факти, които по закон е било длъжно да обяви пред органа по приходите.

От друга страна първоинстанционният съд не е споделил изводите на органите по приходите за наличие на третата и четвъртата предпоставки по чл. 19, ал. 1 и, ал. 2 от ДОПК, като е счетено от съда, че причинно-следствената връзка, представляваща обусловеност на несъбираемостта на публичните задължения като пряката последица от укриването на фактите и обстоятелствата, респ. действията, с които преднамерено е намалено имуществото на задълженото лице, не е налице. Прието е, че ревизиращите органи не са извършили необходимия анализ как стойността на установените като укрити от ФЛ в ревизията на дружеството приходи се е отразила върху имуществото на дружеството и не е изследван и доказан моментът, в който е настъпила невъзможността за събиране на данъчните вземания. На последно място съдът е приел, че в ревизионното производство не се установява при пълно доказване наличието на волево поведение на РЛ, довело при целен резултат като пряка уникална последица обективната невъзможност за събиране на процесните публични вземания.

Така мотивиран Административен съд – гр. Пловдив е отменил Ревизионен акт № Р-16001621002038-091-001/06.12.2021 г., издаден от З. В., на длъжност началник на сектор - възложил ревизията и В. К. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 83/23.02.2022 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ - гр. Пловдив при ЦУ на НАП.

Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност приложените по делото доказателства, последователно е изследвал връзките между тях и е дал обстоен отговор на всяко едно от наведените пред него оплаквания, като мотивите му се споделят от настоящия съдебен състав на касационната инстанция.

Нормата на чл. 19 от ДОПК урежда два отделни състава на отговорността и различни прояви на неправомерно поведение на третото лице (укриване по ал. 1 и извършване на плащане или отчуждаване на имущество по ал. 2), които водят до невъзможност съответните задължения да бъдат събрани – чл. 19, ал. 1 ДОПК, респективно погасени – чл. 19, ал. 2 ДОПК.

При тълкуването на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ДОПК първоинстанционният съд правилно е приел, че нейният фактически състав включва кумулативно следните елементи: 1. лицето да има качеството на орган на управление или на управител на задължено лице по чл.14, т. 1 и 2 от ДОПК към момента, към който са установени публичните задължения; 2. да е налице поведение, изразяващо се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред органа по приходите или публичния изпълнител; 3. причинно-следствена връзка между поведението е невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и 4. невъзможност за събиране на публични вземания – данъци и задължителни осигурителни вноски.

На следващо място разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ДОПК изисква за изпълнение на фактическия й състав да се установи по безспорен начин, че задълженото лице е управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2, недобросъвестно да е извършил плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните, вследствие на това имуществото на задълженото лице да е намаляло и по тази причина не са изплатени данъци или задължителни осигурителни вноски, отговаря за задължението до размера на извършените плащания. При доказване на тези елементи се носи отговорност по посочената разпоредба до размера на намалението на имуществото.

Тежестта на установяване на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата е на органа по приходите, който следва да докаже същите съгласно изискванията на чл.170, ал. 1 от АПК.

При така даденото тълкуване на нормата от материална и от процесуално правна гледна точка между страните са безспорни само първият и вторият елемент от фактическия състав на чл. 19 ДОПК - Т. К. е бил управител на [Фирма 3] през ревизирания период и е налице задължение на лице по чл. 14, т. 1 ДОПК - дружеството [Фирма 3].

В хода на ревизията е констатирано, че от дружеството са реализирани приходи от продажби чрез "Е. Е. ООД като получените приходи не са отчетени и не са намерили отражение в ГДД по чл. 92 от ЗКПО на дружеството [Фирма 3] за ревизираните периоди.

Настоящият касационен състав споделя изводите на административният съд, че не са налице кумулативно изискуемите елементи за ангажиране на отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК. За прилагането на отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК релевантна е връзката между поведението на управителя и несъбирането на вземанията на дружеството, а такава връзка с декларираните данни в справките – декларации по ЗДДС и ГДД по ЗКПО не е налице. Това укриване на факти е относимо към дължимостта на данъци от дружеството, но не и към събирането им. Фактическият състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК изисква наличието на пряка причинна връзка между укриването на факти и обстоятелства, които по закон управителят е бил длъжен да обяви пред орган по приходите или публичен изпълнител, и невъзможността за събирането на задълженията на дружеството за данъци. В тази връзка правилно съдът е приел, че такава пряка причинна връзка в случая не е доказана от страна на приходната администрация.

Органите по приходите са установили наличие на действия на управителя по разпореждане с получени парични средства от продажбата на стоки, като въпросното разпореждане с пари от имуществото на „ТК Ауто" ЕООД, е прието от ревизиращите органи като скрито разпределение на печалбата под формата на дивидент (по смисъла на 1, т. 5 от ДР на ЗДДФЛ и 1, т. 4, б. "в" от ДР на ЗКПО) в полза на Т. К. и е ангажирана отговорност на ревизираното лице по чл. 19, ал. 2 ДОПК.

Спорен и пред настоящата касационна инстанция е въпросът дали извършените от ревизираното лице действия съставляват предвидения в нормата на чл. 19, ал. 2, т. 1, предложение първо от ДОПК фактически състав и ако да - налице ли е причинно-следствена връзка между действията на управителя и невъзможността публичните задължения да бъдат събрани от основния длъжник - дружеството.

Настоящият състав намира за правилен извода на административния съд за недоказаност на причинно-следствена връзка между евентуалното недобросъвестно действие, намаляване на имуществото и непогасяване на задълженията. Действително липсва извършена преценка от органите по приходите на основния за спора въпрос как стойността на установените от управителя на дружеството приходи са се отразили върху имущественото състояние на същото и как тези действия са попречили за удовлетворяване на публичните вземания на дружеството. Също така по отношение на невъзможността публичните задължения на дружеството „ТК Ауто“ ЕООД да бъдат събрани правилно административният съд е приел, че независимо от посоченото обстоятелство в ревизионния доклад, че публичният изпълнител е предприел всички необходими действия за събиране на вземанията, не се установява какви точно обезпечителни мерки са предприети спрямо активи на „ТК Ауто“ ЕООД и кога, като по делото са представени единствено данни от изготвения от Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП въпросник за предпоставки за установяване на отговорността по чл. 19 ДОПК.

С оглед изложеното обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, а като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, състав на осмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1379 от 14.07.2022 г. постановено по адм. дело № 782/2022 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДИМИТЪР ПЪРВАНОВ

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш. п/ МАРИЯ ТОДОРОВА