№ 50762

гр. София, 26.10.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 972/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. М. чрез адв. Д. против решение № 312 от 11.11.2021 г. по гр. д. № 538/2021 г. на Окръжен съд – Русе.

Ответната по жалба страна Национална агенция за приходите (НАП) чрез В. Б. - главен публичен изпълнител при ТД на НАП – В., е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Необходимият другар на касационния жалбоподател – С. П. К. не изразява становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 466 от 23.06.2021 г. по гр. д. № 733/2021 г. на Районен съд – Русе за обявяване за недействителна на основание чл. 216, ал. 3 ДОПК във вр. с чл. 135 ЗЗД по отношение на държавата продажбената сделка от 27.02.2020 г., извършена с нотариален акт за продажба на недвижими имоти № ...., том ......, рег. № ......, дело № ..................... г. на Т. Т. – нотариус с рег. № ............... на НК и район на действие Районен съд - Русе, с който М. П. М. е прехвърлил на С. П. К. собствеността върху там посочени недвижими имоти.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че с процесната сделка от 27.02.2020 г. първият ответник е продал на втория – негова сестра недвижими имоти. Приел е, че с оглед установените публични задължения на прехвърлителя М. за период 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в размер на 100 277 лева за главница и 27 252. 84 лева за лихва, държавата има качеството на негов кредитор и с оглед изричната норма на чл. 216, ал. 3 ДОПК вр. чл. 135 ЗЗД разполага - чрез съответния публичен изпълнител или публичен взискател, с правната възможност да предяви отменителния иск по чл. 135 ЗЗД и да иска съдът да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът я уврежда. Съдът е установил още, че подаването от страна на ответника М. на годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ е извършено действително на 27.03.2020 г., т. е. след като се е разпоредил с недвижимите имоти, предмет на иска, но е отчел, че данъчното задължение възниква по силата на материалната данъчна норма - чл. 50 и чл. 53 ЗДДФЛ. В тази връзка е приел, че декларирането не влияе върху момента на възникване на данъчното задължение, защото то се поражда по силата на самия закон, а декларацията само конкретизира вече съществуващия дълг. Споделени са мотивите на първостепенния съд, че задълженията на М. са възникнали преди датата на оспорената разпоредителна сделка. Развити са аргументи, че в случая са установени и останалите елементи от фактическия състав на основанието на чл. 135 ЗЗД, а именно, че сделката уврежда кредитора и длъжникът при извършването е знаел за увреждането. Проследена е детайлно фактологията относно поведението на длъжника – първия ответник и е прието, че то обективира знанието му за увреждане на кредитора, а доводите за противното са счетени за неоснователни. Инстанцията по същество е намерила да не е оборена презумпцията на чл. 216, ал. 3, изр. 2 ДОПК, приложима в случая доколкото страните по процесната сделка са свързани лица (брат и сестра).

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:

1. „Следва ли по иск от публичен взискател или публичния изпълнител при налична хипотеза на чл. 216, ал. 1 ДОПК (в случая данъчна декларация), да се прилага на основание чл. 216, ал. 3 ДОПК разпоредбата на общия закон – чл. 135 ЗЗД?“;

2. „Следва ли при извършване на продажби от физическо лице знанието за задължение към фиска, респективно знанието по чл. 135, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД да се счита за налично, предвид липсата на законово изискване за лично счетоводство и променливата през годините величина на регламентирания необлагаем доход?“.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдения, че съществува вероятност въззивното решение да е нищожно, респ. недопустимо, както и очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият от поставените въпроси е относим към правната квалификация на предявения иск и изразява несъгласието на касатора с дадената в случая такава. Правната квалификация на спорното право е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното й определяне при заявените от ищеца факти касае правилността на решението. Когато въпросите, които се повдигат се отнасят до правилността на въззивното решение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства, те не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селектиране на касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.

За пълнота на мотивите следва да се посочи също така, че касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по повдигнатия въпрос – в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се сочи съдебна практика на ВКС или ВС, вкл. задължителна такава, на която обжалваното въззивно решение да противоречи. Не са изложени и мотиви с какво отговорът на ВКС по въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на постановките, дадени с т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият въпрос също не осъществява общо основание и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Той е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя за липса на знание за увреждане на кредитора и съответно за отсъствие на елемент от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, доколкото при извършване на оспорената сделка не е съзнавал, че има данъчни задължения – т. е. че е длъжник на държавата, защото не бил длъжен да води счетоводство като физическо лице и необлагаемият доход през исковия период бил различен. Формулировката му изразява несъгласието на страната с изводите за основателност на предявения отменителен иск, поради липса на предпоставка от неговото основание. Питане, което е изводимо от становище на страната по правилността на решението не притежава характеристиката на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение. То по своята същност съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се разглежда в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на това по селекция на касационната жалба – по чл. 288 ГПК. Наред с изложеното, въззивният съд не е приемал, че за задълженията си по чл. 50 ЗДДФЛ ответникът М. е следвало да води счетоводство за да се определи дали доходът му е облагаем или не. Не на последно място твърдението, че незнанието на закона (разбирано като незнание за възникнали задължения към фиска) е оправдано, е крайно несъстоятелно. Непосочването на правния въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание да се откаже достъпа до касация без да се разглеждат заявените допълнителни предпоставки за това.

Както обаче вече се изтъкна по – горе, в задължение на касатора е да обоснове основания (общо и специално) за допускане на касационен контрол по поставения от него въпрос, при позоваване на чл. 280, ал. 1 ГПК. И по второто питане обаче това не е сторено - страната не е аргументирала специалното основание както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се откриват също поддържаните пороци на второинстанционното решение и по трите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване.

Решението не е нищожен съдебен акт. Доводът на страната е немотивиран, а и не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.

Обжалваното решение не и процесуално недопустимо. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум – т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящият случай такъв порок на въззивното решение не се установява.

Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация – сочената от страната очевидна неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира, а това е в задължение на касатора.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК и затова не следва да се допуска касационен контрол.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 312 от 11.11.2021 г. по гр. д. № 538/2021 г. на Окръжен съд – Русе.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: