О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50579
гр. София, 24.10.2022г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. В.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 558/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД против Решение № 280 от 20.12.2021г. по в. т.д. № 312/21г. на Великотърновски апелативен съд, с което след частично отменяне и потвърждаване на Решение № 260060 от 05.07.2021г. на Окръжен съд-Плевен, постановено по т. д.№ 131/2020г., като краен резултат дружеството е осъдено на основание чл. 432, ал.1 КЗ да заплати на Г. А. К. и на А. М. К. по 35 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния внук К. Г. М., настъпила вследствие на ПТП на 14.05.2017г., ведно със законната лихва от 15.05.2020г. до окончателното изплащане на сумите.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Касаторът излага съображения за необоснованост на направения от въззивния съд извод за неоснователност изцяло на възражението за съпричиняване на вредите от загиналия. Сочи, че с Решение № 1235/24.11.2021г. на Софийски апелативен съд по гр. д. № 2387/20г., постановено по искове по чл.432 КЗ на родителите на загиналото момче, е приет принос от 1/2, с който са редуцирани обезщетенията, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, при сходни обстоятелства. Излага съображения за необоснованост на приетия от въззивния съд размер на обезщетенията при несъобразяване с ППВС №4/1968г. относно критериите за определянето им, както и че ищците не са в кръга на лицата, посочен в приложимите по материята ППВС, като не са установени търпени извънредно големи болки и страдания от загубата на близък човек, надхвърлящи по продължителност и интензитет обичайните такива. Също така, сочи, че въззивният акт не е съобразен с установения в § 96, ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ максимален лимит от 5 000 лв. на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на лицата, легитимирани да получат такова обезщетение за вреди от смъртта на техен родственик, извън кръга, посочен в ППВС №4/1961г. и ППВС№5/1969г. Иска се изцяло касиране на атакуваното решение, т. е. включително и в необжалваната част на първоинстанционното решение, с която ответното засрахователно дружество е осъдено да заплати обезщетения по 5 000 лв. на всеки ищец.
Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК?
Въпросът е предпоставен от заявеното в касационната жалба несъгласие с извода за недоказаност на възражението за съпричиняване, поради необективен анализ на доказателствата, установяващи, че ПТП е станало в тъмната част на деня, като велосипедистът К. М. не е носил светлоотразителна жилетка, при липса на светлини и фар, съгласно изискванията на ЗДвП; - пострадалият не се е движил плътно прибран в дясната част от пътната лента; употребил е алкохол, вероятно способствал за неадекватността на действията му. Поддържа, че решението не е съобразено с т.7 от ППВС № 17/1963г., както и с практика на ВКС – определение № 750 от 30.11.2010г. по т. д. № 442/2010г. и Решение № 18 от 17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016г. на ІVг. о. Цитирани са множество решения по чл.290 ГПК на ВКС, както и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка с допуснато от въззивния съд нарушение на чл.236, ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК.
2.Длъжен ли е съдът да изложи конкретни фактически съображения за отношенията между ищците /баба и дядо/ и техния внук, за да приеме обосновано, че между тях са били налице „трайни и дълбоки емоционални връзки“, надхвърлящи общоприетите, оправдаващи имуществено репариране в размер на присъдените по делото суми за обезщетения от 35 000 лв. за всеки от тях?
3.Неизлагането на мотиви във въззивното решене за размера на присъденото обезщетение води ли до нарушение на чл.235, ал.2 вр. с чл.236 ал.2 ГПК до необоснованост и до очевидна неправилност на съдебния акт?
4.Несъобразяването от съда на социално-икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии, които изпълват съдържането на понятието „справедливост“по чл.52 ЗЗД, води ли до нарушение на принципа за справедливост, възприет в чл.52 ЗЗД?
Допълнителният селективен критерий по втори, трети и четвърти въпроси е обоснован с противоречие на атакуваното решение със задължителните постановки на Тълкувателно решение №1/2013г. във връзка с посочени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, както и казуална практика на ВКС, съответно цитирана, досежно твърдяното несъобразяване с приетите в практиката критерии по чл.52 ЗЗД по четвъртия въпрос. Като допълнително основание сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – предпоставка по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Г. А. К. и А. М. К. в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, оспорват основателността на касационната жалба, без становище по приложното поле на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С първоинстанционното решение Плевенският окръжен съд е осъдил застрахователното дружество да заплати на ищците по 24 500 лв. обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на внука им, след като видно от мотивите към акта определените по справедливост обезщетения от по 35 000 лв. на всеки от ищците са редуцирани с 30 %, съобразно приетото за доказано възражение на застрахователното дружество за съпричиняване. Със същото решение са отхвърлени исковете до претендираните размери от по 50 000 лв.
Сезиран с жалби и от двете страни, като тази на застрахователното дружество е за присъдените размери над по 5000 лв. за всеки ищец, а на последните – в отхвърлителните части на решението, въззивният съд с оглед обжалваните от страните части от решението и наведените оплаквания, е приел, че предмет на спора във въззивното производство са правилността на определения размер на обезщетенията и наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на К. М.. След обсъждане показанията на свидетелите А. С. и Т. М. /внук на ищците/ въззивният съд е приел, че първоначално семейството на загиналия е живеело в едно домакинство с това на ищците / според първата свидетелка – до навършване на 12 години, а според втория свидетел – до навършване на 7-8 години на пострадалия/, като след преместването на семейството в [населено място], последният почти ежедневно посещавал баба си и дядо си в [населено място], прекарвал лятната си ваканция при тях. Ищците много тежко понесли кончината на своя внук – след инцидента се „сринали“ до колата, с която били откарани до [населено място], наложило се фелдшер да им окаже помощ; поради състоянието си не са присъствали на погребението. Няколко месеца след инцидента ищецът К. получил инсулт, а ищцата не е добре със сърцето и нервната система, постоянно посещава лекари. Постоянно говорят за починалия си внук, плачат, посещават гроба му.
По отношение размера на застрахователното обезщетение и поддържаното от застрахователното дружество възражение относно приложението на установения в § 96, ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ максимален лимит от 5 000 лв., решаващият съд подробно е аргументирал становище за неприложимост на сочената разпоредба, поради противоречието й с разпоредбата на чл.1 пар.2 от Втора директива 84/5, респ. на чл.9 ал.1 от Директива 2009/1038ЕО.
След позоваване на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968г., досежно понятието за „справедливост“, свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, а именно – характера на увреждането; начинът на извършването му; допълнителното влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания и др., и след отчитане продължителността и интензитета на конкретно претърпените от ищците неимуществени вреди от кончината на внука им, установени в процеса; неговата възраст; липсата на данни да е страдал от заболявания; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му – внезапно, неочаквано, по начин, различен от естествения за всяко човешко същество; съдържанието на съществувалата между последния и неговите баба и дядо силна духовна и емоционална връзка; необратимостта на понесените морални болки и страдания; наложилите се морални норми в обществото; обществено-икономческите условия в страната при проявлението на увредите и към настоящия момент; нивата на застрахователно покритие към релевантния за спора момент, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на понесените от ищците неимуществени вреди възлиза на по 35 000 лв.
Изводът за принос от 30 % от страна на загиналия велосипедист първоинстанционният съд е обосновал с установените по делото липса на светлини и светлоотразителна жилетка, допринесли за намаляване на възможността за предотвратяване на настъпилото ПТП.
За да отрече изцяло принос от страна на пострадалия, след съобразяване с последиците на влязлата в сила Присъда №59/7.11.2018г. по нохд №905/2018г. на Окръжен съд Плевен и обсъждане заключението на съдебната автотехническа експертиза, въззивният съд е приел, че неизползването в случая на светлоотразителна жилетка не представлява нарушение на нормата на чл.80,т.1 от ЗДвП от К. М., с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като пътнотранспортното произшествие е станало в населено място, при неустановено намаление на видимостта. За несвоевременно заявено, респ. преклудирано, е намерено възражението, че управляваният от него велосипед, не е имал бяла и жълта светлина отпред и червен светлоотразител отзад в съответствие със ЗДвП, заявено едва с въззивната жалба. За недоказано пълно и главно е прието твърдението, че загиналият велосипедист е нарушил изискването на чл.80, ал.2 ЗДвП да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. След кредитиране констатациите в експертното заключение, въззивният съд е приел, че водачът на моторното превозно средство е имал техническа възможност да възприеме попътно движещия се велосипедист на не по-малко от 50-60 метра при движение на къси светлини и на 90-100 метра при движение на дълги светлини, като и в двата случая е имал техническа възможност да предприеме ефективно спиране към момента, в който е осветил велосипедиста, съответно да предотврати пътното транспортно произшествие.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
В тази връзка, формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въпросите са основани на оплакванията в жалбата за неправилност на въззивното решение. Съображенията в този смисъл са следните:
Процесуалноправният първи въпрос от изложението за задълженията на въззивния съд да обсъди всички събрани и относими доказателства при постановяване на решението е от принципно значение за разрешаването на всеки материалноправен спор, в частност по възражението за съпричиняване. В случая обаче касаторът не сочи допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на релевантно за спора доказателство, а изразява несъгласие с изводите на съда за това, че установените по делото факти, свързани с поведението на пострадалия велосипедист, не обосновават извод за принос от негова страна за настъпване на вредоносния резултат. Своевременно въведеният от застрахователното дружество факт, че пострадалият не е носил светлоотразителна жилетка, е приет от въззивния съд за надлежно установен, но при тълкуване разпоредбата на чл.80,т.1 ЗДвП не му е придадено правно значение при обсъждане на възражението за съпричиняване, поради неустановяване на останалите, очевидно кумулативни според съда, условия, а именно - пътнотранспортното произшествие да е станало в извън населено място и при намаление на видимостта. Въпрос, относим към обосноваването на крайния извод на въззивния съд, в съответствие с направеното тълкуване на разпоредбата на чл.80,т.1 ЗДвП, касаторът не е формулирал. Необсъждането на твърдението, че управляваният от К. М. велосипед не е имал бяла и жълта светлина отпред и червен светлоотразител отзад в съответствие със ЗДвП е мотивирано с настъпила преклузия, срещу който извод на съда липсва оплакване за процесуално нарушение. Некоректно в касационната жалба и в изложението се твърди необсъждане на допуснато от пострадалия нарушение на чл.80, т.2 ЗДвП, движейки се не плътно в дясната граница на пътното платно, а на разстояние от 2.00 – 2.20 метра. В обжалваното решение въззивният съд е обсъдил поддържаното нарушение, като го е отрекъл, приемайки за установено въз основа на неоспорено от страните заключение на автотехническа експертиза движение на разстояние от 0.9-1м. вляво от десния край на асфалтовата настилка. Отричането на възражението, че загиналият е управлявал велосипеда след употреба на алкохол, въззивният съд е мотивирал с липса на данни по делото, което е въпрос на обоснованост на фактическия извод, преценката на която се прави в производството по чл.290 ГПК.
По изложените съображения въпросът в случая няма обуславящо изхода на спора значение, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК.
Вторият и третият от въпросите аналогично на коментирания по-горе първи въпрос са също процесуални, относими към задължението на съда да мотивира извода си за наличие на „трайни и дълбоки емоционални връзки“ между ищците и техния внук, надхвърлящи общоприетите, както и да обоснове размера на присъдените обезщетения, поради което са правни и принципно значими при разрешаването на всеки спор. Първо следва да се отбележи, че във въззивното производство не е имало спор по легитимацията на ищците, тъй като застрахователното дружество е обжалвало първоинстанционното решение над присъдените по 5 000 лв. на всеки от тях, т. е. за този размер осъдителното решение на окръжния съд е влязло в сила. Следователно, вторият въпрос, предпоставен от несъгласие с решаващия извод, че ищците, в качеството на баба и дядо на загиналото момче, са легитимирани да получат обезщетение от смъртта му, е решен със СПН, поради което е ирелевантен за селективното касационно производство. По третия въпрос – преценката за размера на обезщетенията е направена след подробно обсъждане от въззивния съд на свидетелските показания, установяващи интензивността и продължителността на търпените от ищците болки и страдания, допълнителното влошаване състоянието на здравето им; отчетено е, че към момента на смъртта не са живели в общо домакинство и в различни населени места, което очевидно е основание да не се уважат претенциите в по-висок размер; възрастта на загиналия, социално-икономическите условия на живот в страната и др. При наличие на изложени собствени мотиви по спорния въпрос за размера на обезщетението, не може да се приеме, че въпросът има обуславящо за изхода на спора значение, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК. Освен това, не се установява и соченият допълнителен селективен критерий на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, позоваването на който е бланкетно.
Формулировката на четвъртия въпрос съдържа внушение за допуснато от въззивния съд нарушение, поради несъобразяване на социално-икономическите условия в страната към момента на настъпилата смърт като критерий по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение. Съобразно по-горе направената констатация, при обосноваване размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид и обществено-икономическите условия на живот в страната при проявлението на вредите, включително и нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Освен това, не се доказва и допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като в цитираните решения по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ІІ т. о.; т. д. № 619/20011г. на ВКС, ІІ т. о.; т. д. № 916/2011г. на ВКС, І т. о. и др., е установено неотчитане от въззивните съдилища на конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията - и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, предпоставило увеличаване размера на присъдените с обжалваните решения обезщетения, което не съответства на интереса на касационния жалбоподател.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от изхода на спора, на ответната по касационната жалба страна не следва да се присъждат разноски, и по – конкретно такива по реда на чл.38, ал.2 ЗЗД, тъй като искането в отговора на касационната жалба е за присъждане на такива за въззивното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 280 от 20.12.2021г. по в. т.д. № 312/21г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.