Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Е. М. Членове: МИЛЕНА ЗЛАТКО. Л. при секретар Г. Л. и с участието на прокурора Е. Д. изслуша докладваното от председателя Е. М. по административно дело № 9040 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.
Образувано е по касационна жалба на [Фирма 2], подадена чрез процесуалния му представител адв. В. Т., против Решение № 3150 от 10.05.2022 г., постановено по адм. д. № 7161/2021 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлено искането на дружеството за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 2021-7219ТД26СИБ-1/01.03.2021 г., издаден от началник отдел в „ОП-Подуяне“ на Дирекция „Общински приходи“ към направление „Финанси и стопанска дейност“ при Столична община, потвърден с Решение №СФД21-РД28-143/20.05.2021 г. на директор на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община, с който за периода 01.01.2015г.-31.12.2019 г., са установени публични общински вземания за такса за битови отпадъци (ТБО) в размер на 5 796,15 лв. и лихви за просрочие в размер 2 017,04 лв.
Касаторът излага доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Основните доводи са, че дружеството не използва поземления имот във връзка, с който е установена ТБО, тъй като същият не е бил застрояван и към момента още не е застроен. Твърди, че имотът не генерира и няма как да генерира битови отпадъци, липсват отпадъци, които да се третират и липсват изградени по границите на имота тротоари, алеи, паркове, улици и пътни платна, кошчета, спирки на градския транспорт, подлези и всякакви други територии за обществено ползване. Посочва, че обстоятелството, че имотът не се ползва е декларирано пред общината по предвидения в закона ред, но въпреки това на дружеството е възложена финансова тежест за третиране на битови отпадъци в съоръжения и инсталации и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. При тази фактическа обстановка касаторът намира, че първоинстанционният съд е следвало да констатира противоречие на националната уредба с правото на ЕС. В заключение, моли Върховния административен съд (ВАС) да отмени обжалваното решение и да реши спора по същество, като отмени АУЗД. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В касационната жалба е инкорпорирано искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по подробно изложени въпроси.
Ответната страна - директор на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община, чрез своя процесуален представител юрисконсулт Веселинска, в молба - становище оспорва касационната жалба и моли съдът да постанови решение, с което да остави в сила решението на Административен съд София - град, както и да присъди разноски в полза на ответника. Не изразява становище по искането за отправяне на преюдицилано запитване.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, както и на искането за отправяне на преюдициално запитване.
Настоящият състав на Върховния административен съд, Първо отделение, за да се произнесе, съобрази че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, против подлежащ на оспорване и неблагоприятен за тази страна съдебен акт.
За да се произнесе по нейната основателност, касационната инстанция съобрази следното:
Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - София град е законосъобразността на АУЗД № 2021-7219ТД26СИБ-1/01.03.2021 г., издаден от началник отдел в „ОП-Подуяне“ на Дирекция „Общински приходи“ към направление „Финанси и стопанска дейност“ при Столична община, потвърден с Решение №СФД21-РД28-143/20.05.2021 г. на директор на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община, с който за периода 01.01.2015г. – 31.12.2019г., са установени публични общински вземания за ТБО в размер на 5 796,15 лв. и лихви за просрочие в размер 2017,04 лв.
От фактическа страна първоинстанционният съд е установил, че [Фирма 2] е собственик на придобит с Нотариален акт за покупко - продажба недвижим имот № 1 от 14.07.2006 г., том III, per. № 2493, дело № 394/2006 г., представляващ поземлен имот № 694, находящ се в гр. София, кв. 403Г по плана на гр. София, местност „Левски” - бул. „Ботевградско шосе“. Отчетна стойност на имота е установена в размер на 164 289,75 лв., констатирано е, че е открита партида М 0609216 100630 06. Съдът е посочил, че за имота има подадени и декларации по реда на чл.14 от ЗМДТ вх. № 0609216/09.06.2010 г. и вх. № 7219000410/14.02.2012 г. Също така е установил, че своевременно са подавани декларации по чл. 27, ал. 2 от Наредба на Столичен общински съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от С. О. (НОАМТЦУПСО) с вх. № 7219006208/12.11.2014 г. за 2015 г.; с вх. № 7219008332/11.11.2015г. за 2016 г.; с вх. № 7219010531/21.11.2016 г. за 2017 г. и с вх.№ 7219014481/06.11.2018 г. за 2019 г., с които е декларирано от дружеството, че имот с партиден № М 0609216 100630 06, няма да се използва през цялата 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2019 г. Първоинстанционният съд е констатирал, че единствено за 2018 г. няма подадена декларация по чл. 27, ал. 2 от НОАМТЦУПСО.
Съдът е достигнал до заключение, че предвид подадените декларации по чл. 27, ал. 2 от НОАМТЦУПСО за 2015г., 2016г., 2017 г. и 2019 г., правилно са определени такси за битови отпадъци за обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения, и за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, в размери, съобразно приетото за съответната година решение на Столичен общински съвет, без да са определени такива за сметосъбиране и сметоизвозване на битовите отпадъци. Също така е посочил, че предвид липсата на подадена декларация по чл. 27, ал. 2 от НОАМТЦУПСО от задълженото лице за деклариране на обстоятелството, че имотът няма да се използва през цялата 2018 г., както и липсата на подадена декларация по чл. 23, ал. 3 и декларация по чл. 24, ал. 6 от същия подзаконов нормативен акт, за същата година, правилно на дружеството е определена ТБО за 2018 г. в размер на 1642,90лв.
При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган и при спазване на административно производствените правила.
Административният съд е възприел за неоснователен доводът на дружеството, че начисляването на такса за управление на битови отпадъци на лице, което нито произвежда, нито упражнява фактическа власт върху отпадъци, противоречи на целта на закона да осъществява екологичната политика на държавата и ЕС, чрез реализиране на йерархията на отпадъците и приложение на принципа „замърсителят плаща“, позовавайки се на чл. 14 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. По отношение на отправеното искане за преюдициално запитване административният съд е достигнал до извод, че значението и смисълът на относимите към предмета на спора разпоредби на националното законодателство и на чл. 191, 2 от ДФЕС, и на чл.14, 1 на Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и Съвета са достатъчно ясни, поради което е отхвърлил искането на дружеството за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Преди да се произнесе по същество на спора, съдът следва да разгледа искането с правно основание чл. 267 от ДФЕС:
[Фирма 2] поставя четири въпроса за тълкуване на норми от правото на ЕС – чл. 14, 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви (Директива 2008/98/ЕО), както следва:
Въпрос № 1:
Съответства ли на чл. 191, 2 от ДФЕС и на чл. 14, 1 от Директива 2008/98/ЕО национална правна уредба, която предвижда финансиране на системата за управление на отпадъците чрез възлагането на финансовата тежест за управление на отпадъците върху лица, за които няма данни, че са причинители на отпадъци, упражняват или са упражнявали фактическа власт върху отпадъци? В тази връзка, може ли да се приеме за причинител на отпадъци, настоящ или предишен притежател на отпадъци по смисъла на чл. 14, 1 вр., чл. 3, 5 или 6 Директива 2008/98/ЕО физически или юридическо лице, единствено въз основа на качеството му собственик на недвижим имот, за който по съответния ред е установено, че не се използва?
Въпрос № 2:
Съответства ли на чл. 191, 2 от ДФЕС и на чл. 14, 1 от Директива 2008/98/ЕО национална правна уредба, която предвижда начисляване на такса за целите на финансиране на системата за управление на отпадъците, без наличие на доказан или предполагаем обем произвеждани или притежавани от задълженото лице битови отпадъци? Допустимо ли е в тази връзка презумпция за капацитет за произвеждане или притежаване на отпадъци, основана единствено на собственост върху недвижим имот, за който по съответния ред е установено, че не се използва?
Въпрос № 3:
Съответства ли на чл. 191, 2 от ДФЕС и на чл. 14, 1 от Директива 2008/98/ЕО национална правна уредба, която предвижда финансиране на системата за управление на отпадъците въз основа на отчетната стойност на недвижим имот, за който по съответния ред е установено, че не се използва? Представлява ли отчетната стойност на неизползван недвижим имот показател, който пряко се отразява на разходите за управление на отпадъците?
Въпрос № 4:
Води ли до начисляване на явно несъразмерни разходи спрямо предполагаемия обем отпадъци национална правна уредба, която тарифира лице, неизползващо собствеността си на около 60-70% спрямо дължимото от лице, което е причинител на отпадъци, настоящ или предишен притежател на отпадъци?
С оглед на изложеното настоящият състав намира, искането за неоснователно, тъй като отправянето на преюдициално запитване следва да е породено от неяснота в нормата от правото на ЕС и да е свързано с въпроси, релевантни към разрешаването на конкретния съдебен спор.
Следва да се съобрази и че приложимата Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 19 Ноември 2008г. относно отпадъците и за отмяна на определени директиви /Директива 2008/98/ЕО/, въвежда следните легални определения: за „отпадък“, като го дефинира като „всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи“ /чл. 3, 1, т. 1/, в частност „биологични отпадъци", като ги дефинира като „биоразградими отпадъци от парковете и градините, хранителни и кухненски отпадъци от домакинствата, ресторантите, заведенията за обществено хранене и търговските обекти, както и подобни отпадъци от хранително-преработвателните предприятия“ /чл. 3, 1, т. 4/, за „притежател на отпадъци", определен като „причинителят на отпадъци или физическото или юридическото лице, което има фактическа власт върху отпадъците“.
Що се касае в частност до „битовите отпадъци“, разбирането е, че те се определят като отпадъци от домакинства и отпадъци от други източници, като например търговия на дребно, администрация, образование, здравни услуги, настаняване, заведения за хранене и други услуги и дейности, които са подобни по естество и състав на отпадъците от домакинствата /така и възприетата от националния законодател дефиниция в 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ/. Разбирането е и, че „битовите отпадъци включват, наред с другото, отпадъци от поддържането на паркове и градини, като листа, окосена трева и подрязани клони, и отпадъци от почистването на пазари и улици, като съдържанието на кошчетата за боклук и боклук, събран след метене, с изключение на материали, като пясък, камъни, кал или прах“, като е посочено в съображение 10 от Директива (ЕС) 2018/851 на Европейския парламент и на съвета от 30 май 2018г. за изменение на Директива 2008/98/ЕО относно отпадъците /макар и неприложим в случая въпросният общностен акт е насока за изясняване обхвата на това понятие/.
При така изложеното от една страна възприетото, че задължено за заплащането на ТБО лице е собственикът на имота /чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11 от ЗМДТ/ не влиза в противоречие с понятието „притежател на отпадъци“, респ. принципът „замърсителят плаща“, посочени по-горе, а отделно от това дейностите по „поддържане чистотата на уличните платна, площадите, алеите и парковете и другите територии от населените места и селищните образувания в общината, предназначени за обществено ползване“, безспорно съставляват дейности по „управление на отпадъците, по смисъла на легалното определение дадено в чл. 3, 1, т. 9 от Директива 2008/98/ЕО. Така в Решение на СЕС от 30 март 2016г. по дело С-335/16, т. 24 изрично е прието, че „Съгласно член 14 от Директива 2008/98 и в съответствие с принципа „замърсителят плаща" разходите за управлението на отпадъци се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците. Притежателите на отпадъци са обвързани с това финансово задължение поради участието им в създаването на посочените отпадъци (вж. по аналогия решения от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C-188/07, EU:C:2008:359, т. 77 и от 16 юли 2009 г., Futura Immobiliare и др., C-254/08, EU:C:2009:479, т. 45).“.
Не води до извод за несъответствие на българското законодателство с правото на Европейския съюз и даденото задължително тълкуване с Решение на СЕС от 16 юли 2009 г. по преюдициално запитване по дело С-254/08. Според СЕС изрично е прието, че действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране, като националната юрисдикция следва да провери въз основа на представените конкретни данни от фактическа и правна страна дали оспорената пред нея такса за обезвреждането на вътрешните твърди битови отпадъци не води до положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат“. В същото решение в т. 46 изрично е прието и, че „Що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група „притежатели", по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите-членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на „притежатели" по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци.“, като и прието, че при положение, че „определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки „притежател", често е трудно, а и скъпо“, е допустимо „използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на „притежателя", изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните „притежатели", доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи“ /т.49 и т.50/.
Не на последно място в същото решение на СЕС изрично е посочено и то при аналогично повдигнато възражение в главното производство на това, поставено в рамките на настоящия правен спор – относно евентуална неравнопоставеност между физическите лица и „предприятията“ /така изложеното в т.53/, че „принципът „замърсителят плаща" не е пречка държавите-членки в зависимост от категории ползватели, определени съгласно съответния им капацитет за произвеждане на битови отпадъци да променят участието на всяка една от тези категории в общите разходи, необходими за финансирането на системата за управление и обезвреждане на битовите отпадъци.“ С оглед на изложеното се налага извода, че изложените възражения, черпени от този довод на касатора, не могат да бъдат споделени.
В този смисъл е и т. 47 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. по делo С-551/13, SETAR, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО.
Изрично е прието и в Решение на СЕС от 30 март 2016г. по дело С-335/16, че „Член 14 и член 15, параграф 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви трябва да се тълкуват в смисъл, че при действащото право на Съюза тези разпоредби допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, в която с оглед на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битови отпадъци се предвижда заплащане на цена, изчислена въз основа на предполагаемия натрупан обем на отпадъците от ползвателите на услугата, а не въз основа на действително генерираното и оставено за събиране от тях количество на отпадъците, и заплащане от ползвателите в качеството им на притежатели на отпадъците на допълнителна такса, предназначена за финансиране на необходими капиталови инвестиции за третирането на отпадъците, включително рециклирането им. Запитващата юрисдикция същевременно трябва да провери въз основа на изложените пред нея фактически и правни обстоятелства дали това не води до начисляване на някои „притежатели" на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират. За тази цел националната юрисдикция по-специално може да вземе предвид критерии, свързани с вида на заеманите от ползвателите недвижими имоти, площта и предназначението на тези имоти, възможността на „притежателите" да генерират отпадъци, обема на предоставените на ползвателите контейнери и честотата на събиране, доколкото тези показатели могат да се отразят пряко на размера на разходите за управление на отпадъците.“.
Или на първо място СЕС не изключва възможността размерът на таксата да се определя по критерий, различен от действително генерираните от конкретен обект количества отпадъци, както е в случая, който критерий е съобразен именно с вида, площта, предназначението и др. характеристики на притежаваните от касатора недвижими имоти. Поради което и принципно не може да бъде споделено становището на касатора, че размерът на ТБО не може да бъде обвързан с размера на отчетната стойност на имота, с аргумента че не се отчита действителното генерирано количество отпадъци.
Що се касае до възражението, че за периода 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2019 г. е декларирано, а и не се спори, че имотът не е бил ползван, то при това положение и разбирането за обхвата на понятието „битови отпадъци“, посочени по-горе, не може да се приеме, че в случая е на лице пълна липса на генериране на отпадъци. В тази връзка не може да се приеме, че от събраните по делото доказателства се достига до извода, че е на лице „положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат“. Всъщност казаното касае единствено и само компонента на ТБО, свързан с предоставяната услуга за „обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения“, доколкото не се открива разлика относно цената на услугата в частта й „поддържане чистотата на териториите за обществено ползване“ при подадена Декларация по чл.23 ал. 1 от Наредбата и по чл. 27 ал. 2 от същия подзаконов нормативен акт.
Що се отнася до самия размер на ТБО в частта й относно предоставяната услуга за „обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения“ то повече от очевидно е, че този компонент не се определя единствено и само от количеството битови отпадъци, както е посочено в Решение от 14 Май 2020г. по дело С-15/19, т. 50 , съгласно които съображения „член 10 от Директива 1999/31 изисква, както следва и от съображение 29 от тази директива, държавите членки да вземат мерки, за да се гарантира, че исканата цена за обезвреждането на отпадъци чрез депонирането им се определя така, че да покрие всички разходи по изграждането и експлоатацията на депото (решения от 25 февруари 2010 г., Pontina Ambiente, C172/08, EU:C:2010:87, т. 35 и от 24 май 2012 г., Amia, C97/11, EU:C:2012:306, т. 34). Както посочва генералният адвокат в точка 56 от заключението си, тези разходи включват предвидените разходи за закриването на площадката на депото и за поддръжката след закриването му за период от най-малко 30 години“ и „Това изискване е израз на принципа „замърсителят плаща“, съгласно който както Съдът вече е постановил във връзка с Директива 75/442 и Директива 2006/12/EО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците (ОВ L 114, 2006 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 16, стр. 45) разходите за обезвреждане на отпадъци трябва да се поемат от техните притежатели /т.51/.
Тук следва да се посочи също, че в т. 46 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. по делo С-551/13, SETAR е изложено, че „Освен това посоченото тълкуване се потвърждава от член 14 от Директива 2008/98, що се отнася до разпределението на разходите по управление на отпадъците. Всъщност този член, който по същество е идентичен с член 15 от Директива 2006/12/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците (ОВ L 114, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 16, стр. 45), който е заменен с него, задължава държавите членки да предвидят, че разходите във връзка със системата за управление на отпадъци се понасят от всички причинители и други притежатели на отпадъци (вж. в този смисъл решение Futura Immobiliare и др., C254/08, EU:C:2009:479, т. 46). Изложеното от SETAR тълкуване обаче би лишило тази разпоредба от действие, тъй като в резултат на него причинителите или други притежатели на отпадъци биха могли да се освободят от участие във финансиране на системата за управление на отпадъци, която държавите членки са длъжни да създадат“.
В т. 49 и 50 от същото решение е допълнено, че „В разглеждания случай въз основа на представените пред нея фактически и правни обстоятелства запитващата юрисдикция следва да провери дали TARSU не води до възлагането на първоначален причинител или притежател на отпадъци, като SETAR, който осъществява самостоятелно обезвреждането им, явно непропорционални разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, причинени и/или въведени в системата за управление на отпадъци.
Следователно на втората част от поставения въпрос следва да се отговори, че член 15, параграф 1 във връзка с членове 4 и 13 от Директива 2008/98 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която не предвижда възможност за първоначален причинител или притежател на отпадъци да извърши самостоятелно обезвреждането на тези отпадъци, така че да се освободи от заплащане на комунална такса за обезвреждане на отпадъци, при условие че тази такса отговаря на изискванията на принципа на пропорционалност“.
От съдържанието на разпоредбата на чл. 67 от ЗМДТ е видно, че българският закодонател е въвел изскването на директивата - водещ принцип при опредеяне на таксата за битови отпадъци да е принципът "замърсителят плаща ". По този въпрос е налице съответствие с императивното изискване на нормата от правото на ЕС. Законът очертава правната рамка в която общинските съвети следва да определят начина на определяне на таксата за битови отпадъци. Размерът на таксата за битови отпадъци за всяко задължено лице е сумата от размера на таксата за всяка услуга по чл. 62 ЗМДТ, която се определя, като разходите за сметка на таксата за битови отпадъци за текущата година от план-сметката, формирани по реда на чл. 66, ал. 13 от с. з. за всяка услуга по чл. 62 от с. з., се разпределят, като се приложи съответният начин за изчисление в зависимост от приетите от общинския съвет основи за услугите по чл. 62. От чл. 67 от ЗМДТ е видно, че ЗМДТ е съобразен с широката свобода на преценка, която Директива 2006/12 предоставя на държавите членки. При това положение релевантен за спора се явява въпросът как общинският съвет е уредил финансовата тежест във връзка с определянето на таксата и нейното възлагане на т. нар. притежателите на отпадъци. Нарушението на правото на ЕС в посочения в касационната жалба, смисъл следва да се прецени с оглед на спазването или нарушението на принципа на пропорционалност, т. е. дали националните власти, упражнявайки предоставеното право на преценка, не са възложили разходи на притежателя на отпадъци, които са явно несъразмерни спрямо обема или естеството на отпадъците, които могат да се произведат от същия.
Съгласно чл. 62 от ЗМДТ (в относимата редакция) таксата за битови отпадъци се заплаща за извършваните от общината услуги по: 1. събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; 2. третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации; 3. поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината.
Съгласно чл. 71 от ЗМДТ( в относимата редакция) не се събира такса за: 1. услугата по чл. 62, т. 1 и дейността по третиране на битовите отпадъци - част от услугата по чл. 66, ал. 1, т. 2, за имоти, които попадат в райони, в които тези услуги не се предоставят от общината; 2. услугата по чл. 62, т. 1 и дейността по третиране на битовите отпадъци - част от услугата по чл. 66, ал. 1, т. 2, когато имотът е незастроен или не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец и ред, определени с наредбата по чл. 9, от задълженото лице до 31 октомври на предходната година в общината по местонахождението на имота; 3. услугата по чл. 62, т. 1, когато задължените лица са сключили договор за обслужване с лица, получили регистрационен документ по Закона за управление на отпадъците за събиране и транспортиране на битовите отпадъци до съответните съоръжения и инсталации, и са декларирали по ред, определен с наредбата по чл. 9, това обстоятелство до 31 октомври на предходната година в общината по местонахождението на имота.
От посочените разпоредби на закона е видно, че в рамките на широката свобода на преценка по отношение на определянето на реда и условията за изчисляване на такава такса, законът съдържа механизъм, чрез незаплащането на част от елементите на ТБО, на основание и по ред, посочен в наредбата на общинския съвет, да се гарантира, че възложената на конкретния притежател на отпадъци такса не се явява явно непропорционална.
Настоящата инстанция намира, че не се нарушава принципът на пропорционалност при подхода, възприет от общинския съвет - таксата да се определя на пропорционален принцип в основата, на който се поставя отчетната стойност на имота. Този въпрос, доколкото в цитираното решение на СЕС същият не се определя като нарушение на правото на ЕС, може да се разглежда като въпрос по целесъобразност, т. е. част от свободата на преценка, с която разполага националният орган.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че са налице условията, при които касационната инстанция, чието решение не подлежи на обжалване може да откаже отправяне на преюдициално запитване. По тези съображения искането с правно основание чл. 267 ДФЕС следва да се остави без уважение.
По съществото на спора:
Върховният административен съд, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 от АПК приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното:
Неоснователни са доводите в касационната жалба за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Административният съд е изложил конкретни фактически установявания. Очертан е правилно спорният предмет по делото, както и правилно е разпределена тежестта за доказване на релевантните за спора факти. Съдът е описал подробно какво приема за установено на базата на приетите по делото доказателства. Въз основа на това са изградени обосновани правни изводи по спорния по делото въпрос за наличие на основания за установяване на задължения за ТБО, както и лихви за просрочие.
Таксата за битови отпадъци са определени правилно, което се установява от доказателствата по делото. Процесният имот се намира в урбанизирана територия. За имотът касаторът дължи и ТБО по чл. 62 и чл. 63, ал. 1 от ЗМДТ, тъй като в хода на проведения съдебен контрол е доказано, че за тези услуги общинският съвет е определил размера на таксата, имотът попада в района на предоставянето им и услугите фактически са предоставени от общината за процесните периоди. При изчисляване на размера на ТБО е взето предвид, че ревизираното дружество е подавало декларации с изключение на 2018г. по чл. 27, ал. 2 от НОАМТЦУПСО, и таксите са изчислени за 2015г., 2016г., 2017г. и 2019г. само за компонентите обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения и за поддържане на чистотата на територията за обществено ползване, а за 2018г. ТБО е определена и за трите компонента с включване на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване.
В случая административният орган е доказал наличието на двете кумулативни предпоставки, обуславящи дължимост на ТБО, а именно - принадлежност на имота към територията на съответното населено място и реалното предоставяне на услугата. Събраните по делото множество писмени доказателства са достатъчни, за да се изведе обосновано заключение, че процесните услуги са извършвани на територията, в която се намира имотът на дружеството - заповеди на кмета на СО за определяне границите на районите, в които се извършва сметосъбиране и сметоизвозване; периодични констативни протоколи за установяване на количествата изпълнени дейности по сметосъбиране, сметоизвозване и почистване; актове за установяване на извършените и подлежащи на заплащане работи, наличие на депо и т. н.
Фактическото неползване на имота само по себе си е ирелевантно за дължимостта на ТБО, а неначисляването на такса при това само по отношение на услугата сметосъбиране и сметоизвозване е обусловено от ежегодно деклариране на обстоятелството, че имотът няма да се ползва. Органът е съобразил подадените от дружеството за 2015г., 2016г., 2017г. и 2019г. декларации по чл. 27 от Наредбата, за който период дължима за тази услуга такса не му е определяна. При липса на подадена такава за 2018 г. правомерно в общия дължим от жалбоподателя размер на ТБО е включена и таксата за сметосъбиране и сметоизвозване. На следващо място, услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и за обезвреждане на отпадъците в депа или други съоръжения не са обвързани с конкретен имот, а целта на тяхното предоставяне обслужва интересите на населението на цялата община/район, свързани с поддържане на чистотата на териториите и обезвреждането на отпадъците, генерирани от жизнената дейност на населението и от съответните имоти на територията й. Без значение за определяне на дължимата ТБО по отношение на тези два вида услуги е обстоятелството дали имотът е бил ползван и дали генерира битови отпадъци от ползването му, обективираните в касационната жалба възражения в тази връзка са неоснователни. Освобождаване от заплащането на такса за една от образуващите ТБО услуги изисква своевременно деклариране на това обстоятелство. Поради това, при доказана престация на услугите, са налице предпоставките за начисляване на суми за ТБО в тежест на собственика на недвижимия имот.
По делото няма спор, че дружеството не е подавало декларация по чл. 23, ал. 1 от Наредбата за вида и броя на съдовете за съхраняване на битови отпадъци, които ще се ползват през годината.
Не може да бъде възприет доводът, че определянето на ТБО за процесния имот е в колизия с принципа "замърсителят плаща", заложен в Директива 2008/98/ЕО относно отпадъците.
Обосновавайки извод за законосъобразност на оспорения акт административният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на процеса следва [Фирма 2] да бъде осъдено да заплати на Столична община, в качеството й на юридическото лице, в състава на което влиза Дирекция „Общински приходи“ към направление „Финанси и стопанска дейност“ при Столична община, разноски по делото в размер на 1 081,32 лв., съставляващи юрисконсулско възнаграждение при условията на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в съответната редакция/.
Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3150 от 10.05.2022 г., постановено по адм. д. № 7161/2021 г. по описа на Административен съд София – град.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и спиране на производството по делото.
ОСЪЖДА [Фирма 2] да заплати на Столична община сумата 1081,32 лева съдебни разноски за касационната инстанция.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА
секретар:
Членове:
/п/ М. З. п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА