О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3305

[населено място] 24.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И. ч. т. дело № 2195 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Д. Х. Т. чрез адв. Г. Х. обжалва определение № 416 от 17.07.2025 г. по т. д. 282/25 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е отменено определение № 68 от 20.03.2025 г. по т. д. 18/24 г. по описа на Окръжен съд – Търговище, с което са й присъдени разноски за производството пред първоинстанционния съд, с оглед изхода на спора и осъществено от ответника плащане в хода на процеса.

В частната жалба излага съображения за неправилност на извода, че ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ АД не е станал повод за завеждане на делото. Излага съображения, че производството по делото е било образувано по иск на Д. Т. срещу „ДЗИ Общо застраховане“ АД, за присъждане на обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв, частичен иск от вземане в размер на 70 000 лв, както и иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 868,25 лв. С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд бил определил обезщетение, което намалил с 20 % поради уважено възражение за съпричиняване и извършено плащане. Присъдената сума била 26 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, като искът за имуществени вреди бил отхвърлен.

Ответникът бил заплатил суми в хода на процеса, поради това разноски се дължали само на ищцата, но не и на ответника. Неправилно въззивният съд бил приел, че с поведението си ответникът не бил дал повод за завеждане на делото. Излага подробни съображения, че молбата за образуване на доброволната претенция пред застрахователя била подадена на 03.11.2023 г. С уведомление изх. № 0-92-13975/09.11.2023 г. застрахователят бил изискал представянето на допълнителни документи, свързани с образуваното по случая досъдебно производство. С молба от 14.11.20223 г. бил представен и издаденият спрямо виновния водач АУАН, като били приложени всички налични необходими документи за произнасяне по щетата. Съгласно чл. 108, ал. 1 от КЗ ответникът бил длъжен да определи и изплати обезщетение в срок от 15 работни дни от представянето на тези документи. Този срок би изтекъл на 05.12.2023 г. , а в случая застрахователят бил се произнесъл на 02.02.2024 г., 1 ден преди изтичане на 3 месечния срок. Застрахователното дружество е удостоверило, че всички документи са му представени. Забавянето с произнасяне относно основанието и размера на заявената от жалбоподателката претенция, била проява на недобросъвестно поведение от страна на ответника. Пострадалата не е била съгласна с така определения размер и за нея било възникнало право да заведе исково производство. С нарочна молба била представена банковата сметка на ищцата, т. е. към тази дата ответникът вече е бил в забава, за ищцата било съществувало право да подаде иска, като законоустановеният срок също бил изтекъл. Исковата молба била депозирана повече от 10 дни след посочване на актуалната банкова сметка на пострадалата, а застрахователят е изплатил сумата на единадесетия ден.

Моли да се отмени определението на въззивния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Когато вземането е ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, следва ли в полза на ищеца да бъдат присъдени сторените от него съдебно-деловодни разноски, спрямо отхвърлената част на иска, поради плащането на ответника в хода на процеса? Счита, че произнасянето на взъзивния съд е в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в определение № 240 от 05.02.2024 г. по ч. т.д. 1779/23 г., ВКС, I ТО, както и определение № 511 от 29.07.2023 г. по ч. гр. д. 1499/12 г, IV ГО на ВКС, определение № 688/02.10.2014 г. по ч. т.д. 2337/13 г., I ТО на ВКС.

Счита, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на определението, постановено от въззивния съд.

Моли да се отмени обжалваното определение и определението на първоинстанционния съд, като се измени решението на този съд съобразно отправеното искане.

Ответникът по частната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва частната жалба. Оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена в предвидения от закона срок, от лице, легитимирано да обжалва акта.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че искането за изменение на решението на първоинстанционния съд е допустимо. Прието е, че пред първоинстанционния съд са предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., предявен като частичен от 70 000 лв., както и иск за имуществени вреди от 5 868,25 лв. Прието е, че следващото се обезщетение за неимуществени вреди е 70 000 лв., което е намалено с 20 % поради отчетен принос при съпричиняване от пострадалата, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и е отчетено плащането на сумата от 30 000 лв., в хода на процеса. Така е формиран извод, че се следва обезщетение от 26 000 лв., което ответникът следва да заплати на ищцата.

При определяне на отговорността за разноски, първоинстанционният съд е приел, че ищцата е сторила разноски от 9 164,73 лв., от които 2 234,73 лв., заплатена държавна такса, 300 лв. депозит за експертиза и 6 630 лв., адвокатско възнаграждение. Прието е, че възражението за прекомерност е неоснователно. Ответникът е сторил разноски от 700 лв., от които 50 лв., депозит за призоваване на свидетел, 200 лв., депозит за медицинска експертиза и 450 лв., депозит за АТЕ. Определено е възнаграждение за юрисконсулт в размер на 360 лв., на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП. Прието е, че разноските, които се следват на ищцата, съразмерно са 4 265,09 лв., ответникът, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има право на разноски от 1 060 лв., така е определено, че по компенсация на ищцата се дължат разноски от 3 205,09 лв.

С молба в предвидения в чл. 248, ал. 1 от ГПК срок, ищцата е поискала изменение на решението в частта за разноските, като съдът с определение № 68 от 20.03.2025 г. по т. д. 18/24 г., ОС-Търговище е приел, че искането е основателно и следва да се присъдят още 5 959,64 лв. разноски.

Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба и е постановил обжалваното в настоящето производство определение № 416 от 17.07.2025 г., като е приел, че следва да се отмени и искането за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК, да се остави без уважение. Въззивният съд е приел, че спорна е отговорността за разноски относно платената сума от 30 000 лв от застрахователя. Прието е, че преди завеждане на иска, застрахователят е определил размера на следващото се обезщетение в производството по чл. 380 от КЗ и в срока по чл. 496 от КЗ, преди предявяване на иска, като е признал и определил за плащане сумите. Прието е, че неплащането на обезщетението за вреди от пътно-транспортно произшествие, непосредствено след определянето им било в резултат на непредставяне на данни за банкова сметка, имащо за последица съобразно чл. 380, ал. 3 от КЗ, забава на кредитора. Времето на забава след представяне на исканите данни за банкова сметка, необходима за плащането е прието за разумен срок. Към момента на предявяване на исковата молба, тази част от исковите претенции били признати от ответника обстоятелства, за това е била известена ищцата, поради което и поведението на ответника до размера на тези суми било добросъвестно и за тях ответникът не бил дал повод за завеждане на исковите претенции. Предвид това били налице предпоставките, предвидени в чл. 78, ал. 2 от ГПК и по отношение на тях не трябва да понася отговорност за разноски, съответно имал право на разноски съобразно отхвърлената част от иска.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при спазване на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решенията, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Частният жалбоподател е посочил основание за наличие на допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд, съгласно чл. 280, ал.2 , пр. 3 от ГПК. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват в частната жалба, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. В случая не е налице така посоченото основание. Въззивният съд е изложил мотиви съобразно приложението на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, като е разпределил отговорността за разноските. Тълкуването на посочените норми съобразно определени факти с оглед развитието на правоотношението между ищеца и ответника преди процеса и в хода на процеса. Преценката за основателността на искането, на основание чл. 248 от ГПК, съответно право на разноски за отхвърлената част на иска за неимуществени вреди и за имуществени вреди, в резултат на плащането, осъществено от ответника в хода на процеса, е извършена с оглед процесуалното поведение на ответника непосредствено преди завеждане на иска, осъщественото определяне на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди, извънсъдебно, достигнало до ищеца преди процеса. В настоящия случай частният жалбоподател не е посочил основания, които могат да съставляват очевидна неправилност на обжалвания акт. Въведените доводи са свързани с правилността на обжалвания акт.

По отношение на формулирания първи правен въпрос в изложението съгласно чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая въззивният съд е приел, че ищецът няма право на разноски за отхвърлената част от исковете, погасена поради плащане в хода на процеса, поради наличието на основание съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК. Приел е, че към предявяване на иска исковите претенции с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, са били частично признати извънсъдебно от ответника, което е било известно на ищеца. Поведението на ответника относно оспорването до размера на тази сума било добросъвестно и ответникът не бил дал повод за завеждане на иска в тази част. Ответникът не бил оспорил вземанията в процеса, така както ги е признал извънсъдебно и е извършил плащането. Поставеният от касатора правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Съгласно поставения правен въпрос и трайната практика на ВКС, на която частният жалбоподател се е позовал, ответникът следва да е оспорил претенцията и да е причина за завеждане на делото. Предвид разликата между даденото разрешение от въззивния съд в разглеждания случай, с оглед установените обстоятелства, релевантни за разпределяне на отговорността за разноски в настоящия процес, конкретно липсата на оспорване на претенцията извънсъдебно и определянето й за изплащане и поставения от касатора правен въпрос, съдържащ разрешаване при оспорване на претенцията на ищеца, следва да се приеме, че поставения от касатора правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК в задължителната практика на ВКС, т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос от касатора, за да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, следва да се е разрешен от въззивния съд. В случая така поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на Р България

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 416 от 17.07.2025 г. по т. д. 282/25 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: