О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5220
Гр. С., 14.11.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Г. Г. Н. Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №963/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№139/13.01.2025г. на А. К. М. и Е. К. М., чрез адв. М. Ч. срещу Решение №145/22.11.2024г. постановено по в. гр. д. №226/24г. по описа на Окръжен съд Кърджали. Касаторите считат същото за неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърдят, че е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила/липса на мотиви/ и страда от очевидна неправилност. Считат за неправилен извода, че искът с правно основание чл.124 от ГПК, предявен от Х. М. е основателен, тъй като необосновано и при липса на подробни мотиви съдът е приел, че касаторите не са придобили целия процесен имот по давност. В нарушение на процесуалните правила и без да изложи логични мотиви, съдът е игнорирал показанията на техните свидетели, като е приел една част от тях за „заинтересовани“. Излагат, че ищцата в изпълнение на разпределената доказателствена тежест не е успяла да докаже, че е собственик по заявеното от нея основание - наследствено правоприемство от починалия съпруг, респ. не е оборила твърденият и доказан факт на собственост на ответниците, поради което предявеният от нея иск е следвало да бъде отхвърлен като недоказан. В заключение се моли въззивното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният от Х. М. иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване на установено, че е собственик по наследство от съпругът си К. М. на 1/3 ид. ч. от процесния имот да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, като им бъдат присъдени разноските за всички съдебни инстанции. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси:
1.„Допустимо ли е съдът да обсъжда избирателно свидетелски показания само на една от групите свидетели/една част, като игнорира изцяло показанията на друга група свидетели/друга част, относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства? Нарушен ли, ще е тогава принципът на равнопоставеност на страните в процеса и поставя ли се по този начин една от страните в по-неблагоприятно положение от другата? Задължение на съда ли е да осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права и чрез игнорирането на всички гласни доказателства, чрез които страната доказва твърденията си, поставя ли я в невъзможност да докаже твърденията си респ. в неизгодна процесуална позиция?“, по които въпроси се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №50242/20.11.22г. по гр. д. №117/22г на ВКС, в което се приема, че съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства, както и в противоречие с Т. Р. №4 от 23.11.22г. по т. д. №4/21 и Решение №65 от 07.06.2021г. по гр. д. №4208/2019г. на ВКС доколкото съдът е нарушил принципа на равнопоставеност на страните в процеса.
2. „Задължение на съда ли е при преценката си относно заинтересованост на свидетелски показания да положи усилия и да разкрие на кого от тях дава вяра и да посочи в мотивите си защо това е така? При констатирано противоречие или заинтересованост на свидетелски показания следва ли да ги обсъди наред с останалия доказателствен материал по делото или е достатъчно да ги определи като „заинтересовани“, да ги изключи и да не ги обсъжда?“, по които се твърди противоречие с Т. Р. №1/09.12.2013г. по т. д. №1/13 ОСГТК, Решение №118/11.01.21г. по гр. д. №665/20г. на ВКС, Решение №141/11.10.19г. по гр. д. №3919/18г. на ВКС, Решение №22/04.02.19г. по гр. д. №2644/18г. на ВКС, Решение №6073/15.12.21г. по гр. д. №1431/21г. на ВКС и други.
3. „Кои са критериите, при наличието на които следва показания на свидетел да бъдат определени като „заинтересовани“ и „нелогични“, и длъжен ли е съдът да прецени поотделно способността на всеки един свидетел да възпроизведе факти от значение за спора, както и да извърши преценка на степента му на заинтересованост и начина по който е възникнала?“, по който се твърди противоречие с Решение №118/11.01.21г. по гр. д. № 665/20г. и Решение №50242/20.11.22 по гр. д. №117/22г. на ВКС.
4. „При две различни твърдения за придобивен способ, съответно заявени пред Нотариус и обективирани в издаден констативен нотариален акт и тези заявени пред съд в производство по оспорване на този нотариален акт, по кое от двете заявени придобивни основания следва съдът да се произнесе и съответно да вземе предвид?“, по който се твърди, че изводите на въззивния съд са в противоречие с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №4/12г. ОСГК ВКС, решение №549/3.12.2010г. по гр. д. №217/10г. на ВКС, решение №16 по гр. д. №5652/14г. на ВКС, Решение №239 от 29.05.1996г. по гр. д. №91/96г. на ВКС.
Касторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК като твърдят, че решението е и очевидно неправилно, тъй като в нарушение на разпоредбите на ЗН, съдът неправилно е определил идеалните части на ищцата в размер на 1/3 ид. част.
Ответникът по касационната жалба – Х. А. М., чрез депозирания чрез адв. И. Б. писмен отговор излага, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд е изложил подробни и последователни мотиви, като, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод за основателността на предявения от нея иск, като осъществената от него правораздавателна дейност не е в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. Развити са подробни съображения за недопустимостта на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси, както и подробно становище за неоснователността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск, предявен от Х. А. М. да бъде признато за установено по отношение на ответниците А. К. М. и Е. К. М. на основание чл.124, ал.1 от ГПК, че ищцата е собственик по наследство на 1/3 идеална част от едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 101 кв. м., и масивен гараж със застроена площ 32 кв. м., построени на основание отстъпено право на строеж върху ПИ [№] кв.35 по КП на [населено място], общ. К., обл. К., с площ 575 кв. м. Ищцата твърди, че на 04.04.2007г. сключила граждански брак с К. М. М., ЕГН [ЕГН], като двамата заживели в процесния недвижим имот, на който съпругът на 01.06.2006г. бил признат за собственик по давностно владение с нотариален акт №74, дело №254 от 2006г. На 04.06.2023г. К. М. починал, като оставил за наследници ищцата и двамата ответници. На 09.06.2023г. с нотариален акт за собственост на недвижим имот по наследство №149, дело №349 от 2023г. ответниците били признати за собственици на процесния недвижим имот при равни квоти, след което поискали от ищцата да им предаде владението на имота, което тя отказала. Тъй като с издаването на посочения нотариален акт ответниците отричат правата й в размер на 1/3 идеална част от имота по наследство от съпруга й съгласно чл.9, ал.1 от ЗН, ищцата моли да бъде призната по отношение на ответниците за собственик на тази идеална част, като издаденият в полза на ответниците нотариален акт частично се отмени.
Ответниците А. К. М. и Е. К. М. оспорват предявения иск като недопустим и неоснователен, при възражения за липса на правен интерес от търсената защита и за неосъществяване на твърдения в полза на ищеца придобивен способ на претендираното право на собственост. Твърдят, че ищцата никога не е живяла и не е ползвала процесния имот, построен през 50-те години от М. С. -дядо им по майчина линия, както и, че в този имот след смъртта на майка им С. М., живеели само те, а баща им заминал за Р.Турция, където живеел постоянно и се завърнал в България непосредствено преди смъртта си, като в препис-извлечението от акт за смърт бил записан като „вдовец“. Ответниците твърдят, че в качеството си на наследници на майка си С. М. М. са владели и ползвали имота от раждането си и досега добросъвестно и необезпокоявано, в т. ч. спрямо баща им, като продължили владението на майка си в период от повече от 15 години. Твърдят, че освен на основание извършено от дядо им строителство и по наследство, са станали собственици на имота и по давност, поради което молят предявеният срещу тях иск да се отхвърли.
За да отмени първоинстанционното решение, и вместо това да признае за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик по наследство от К. М. М., починал на 04.06.2023г., на 1/3 идеална част от едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 101 кв. м., и на 1/3 идеална част от масивен гараж, построени в ПИ [№], кв.35, с площ 575 кв. м., [населено място], общ. К., обл. К., въззивният съд е приел, че ищцата е обосновала наличието на правен интерес предвид изложените твърдения, че е собственик по наследство от своя съпруг на 1/3 идеална част от процесния имот, на който той приживе бил признат за собственик по давностно владение съгласно нотариален акт, поради което след смъртта му, неговото наследство се разпределя по равно между ищцата като негова преживяла съпруга и неговите деца - двамата ответници, и доколкото последните са се снабдили с нотариален акт за собственост по наследство, без да зачетат нейните права от това наследство.
Съдът е приел за установено, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност №74, том II, рег. № 1426, дело №254/01.06.2006г. К. М. М., ЕГН [ЕГН] е бил признат за собственик по давност на процесния недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда със застроена площ 101 кв. м., и гараж със застроена площ 32 кв. м., построени с отстъпено право на строеж върху ПИ [№] с площ 575 кв. м., кв.35 по кадастралния план на [населено място], общ.К., обл.К.. К. М. М. е починал на 04.06.2023г., и съгласно неоспореното удостоверение за наследници №417/13.06.23г., негови наследници по закон са Х. А. М. – съпруга, А. К. М. - дъщеря и Е. К. М.-син, като от удостоверение за сключен граждански брак, изд. на 12.06.2023г. от [община], се установява, че ищцата е сключила граждански брак с К. М. М. в Р. Турция на 04.04.2007г., за което в [община] е пресъставен акт за сключен граждански брак №0144/12.06.2023г. Съдът е приел за установено, че поради късното пресъставяне на последния, в акт за смърт №8/05.06.2023г., съставен в [населено място], общ.К., К. М. М. е бил посочен със семейно положение „вдовец“ поради предишния му брак със С. М. М., починала на 19.02.1998г. и оставила за свои наследници по закон К. М. М. съпруг, А. К. М. - дъщеря и Е. К. М.-син.
Въззивният съд е установил, че с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по чл.587, ал.1 от ГПК №149, том II, рег. №2329, дело №349 от 2023г., А. К. М. и Е. К. М. са признати за собственици по наследство на по 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот – представляващ едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 101 кв. м. и масивен гараж със застроена площ 32 кв. м. От удостоверения, издадени от ОДМВР-К. е приел за установено, че в периода от 06.11.2014г. до 03.06.2023г., К. М. М., приживе, и Х. А. М. са излизали и влизали от/в страната многократно, а втората -и след това.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че К. М. М. се е легитимирал като собственик на процесния недвижим имот по давност съгласно нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност №74/01.06.2006г. След смъртта му, настъпила на 04.06.2023г., е оставил за свои наследници по закон двете си деца – ответниците и преживялата го съпруга – ищцата, които имат равни дялове, е именно по 1/3 идеална част от оставеното от същия наследство, съгласно разпоредбите на чл.5, ал.1 от ЗН, вр. чл.9, ал.1 от ЗН, регламентиращи, че децата на починалия наследяват по равни части и съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете, с оглед на което и квотите от наследството на наследодателя им са равни. Предвид което е направен извод, че ищцата е доказала правото си на собственост върху 1/3 идеална част – по наследяване от починалия й съпруг К. М. М.. Посочено е, че при съставянето на констативния нотариален акт за собственост на ответниците върху процесния имот по наследство от същия наследодател К. М. М. на 09.06.2023г. не е зачетено правото на собственост по наследяване на преживялата наследодателя съпруга по причина, че актът за граждански брак, сключен в Турция още на 04.04.2007г., е бил пресъставен в България едва на 12.06.2023г.
Възражението на ответниците за придобиване на целия имот по давностно владение, осъществявано в периода от раждането им до предявяване на иска, в който период продължили владението, осъществявано от майка им С. спрямо същия имот, е прието за недоказано. Посочено е, че същото се разколебава както от представените от въззиваемите писмени доказателства пред нотариуса, така и от показанията на св. Г. И., които съдът е кредитирал като логични, последователни и еднопосочни със събраните писмени доказателства, в т. ч. и като такива, даващи сведения, които свидетелката сама е възприела, а именно, че ищцата, заедно със съпруга си в годините след 1999г. ремонтирали процесния имот, за да могат да живеят в него и до смъртта на последния редовно и през определени периоди от годината, обикновено лятото, а понякога и зимата, живеели там, като там именно е починал и съпругът на ищцата. Според показанията на св. Н. А.-леля на ответниците, баща им К. заминал за Турция около 90-та година и не се е завръщал в къщата, което очевидно противоречи на изложеното от нея, че К. е починал в тази къща, както и на заявеното, че само племенниците са идвали в тази къща, в нея живеели, но имали и други къщи, в които живеели, на разстояние най-много половин час. Въззивният съд е отбелязал наличието на противоречие дали въззиваемите са живеели в [населено място] доколкото св.М. А. Х. – калеко на ответниците, освен, че свидетелства за обстоятелства, които не е възприел лично, но и също, че наследодателят К., след смъртта на първата си съпруга си през 1998г. заминал за И., където живеел със сина си и след 4-5 месеца пак се оженил, но не се разбрал със сина и дъщеря си, и изчезнал от къщи. Т.е. констатирано е противоречие с показанията на св.Н. А., която посочва друга година на заминаването на общия на страните наследодател, както и друго местоживеене на ответниците, извън България, за което сведения дава и ангажираният от ищеца свидетел. Наред с това, св.М. А. Х. говори и за местоживеене на един от ответниците в Х., откъдето изпращал пари за поддръжка на процесния имот, но без да е възприел последното, защото заявява, че не бил ходил в [населено място]. Въззивният съд не е кредитирал показанията му относно ползването на имота, отчитайки ги за заинтересовани, тъй като е свидетелствал за ползването, което не е възприел лично, и поради заявеното, че не се е разбирал с общия на страните наследодател. Не са кредитирани изцяло и показанията на св.Н. А., която също заявява, че няма постоянни наблюдения върху ползването на спорния имот, тъй като не живее в селото, където се намира спорния имот. Показанията на св.Р. Р. Б. са кредитирани като достоверни, но за тях е посочено, че не са конкретни по своето съдържание и не се отнасят до постоянното ползване на имота, за да се приеме, че единствено и само ответниците са осъществявали такова.
Предвид изложеното, въззивният съд е счел, че не се установява въззиваемите да са владели непрекъснато процесния имот в изискуемия се от закона давностен срок и по начин, доведен до знанието на общия на страните наследодател, в т. ч. да са му противопоставили осъществяваното от тях владение така, че същият да узнае, че владеят имота единствено и само за себе си, с оглед засвидетелстваното ползване на имота приживе от общия на страните наследодател и преживялата го съпруга. Посочил е, че извършването на дейности по поддръжка на имота също не води до извод, че въззиваемите са противопоставяли своя фактическа власт на имота на общия на страните наследодател, а установява единствено съвместно ползване на имота в различни периоди от време. Именно защото не са имали собствен анимус да държат имота за себе си, пред нотариуса ответниците са представили документите, легитимиращи общият на страните наследодател като собственик на имота и то непосредствено след смъртта му, с което са признали правата на последния. Това според съда следва да се приеме като признание на правата на собственика, прекъсващо владението, каквото се твърди от ответниците, което наред с липсата на едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението имотът да се придобие за себе си, чрез довеждане им до знанието на собственика, опровергава презумпцията на чл.69 от ЗС. Приел, че в случая изобщо не е имало владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС, поради което в полза на ответниците не е осъществен уреденият в чл.79, ал.1 от ЗС оригинерен придобивен способ. Посочил е, че възражението им за придобиване на имота по давност е неоснователно и се опровергава от тяхното извън-процесуално поведение, с което са признали и са се позовали пред компетентния за това орган на придобиването на имота по наследство от своя баща, което изключва реализирането на последващ придобивен способ на правото на собственост непосредствено след реализиране на първия.
По изложените съображения въззивният съд е уважил предявения иск по отношение на 1/3 ид. част от наследствения имот, като на осн. чл. чл.537, ал.2 от ГПК е отменил до тази част нотариален акт за собственост на недвижим имот №149/09.06.2023г., том II, рег. №2329, дело №349/2023г.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
По първите три въпроса в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да обсъди събраните свидетелски показания и да прецени тяхната заинтересованост, не се установява наличието на основание за допустимост на касационно обжалване.
Съобразно разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстационното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд. В хипотезата на чл. 172 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на останалите събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Съдът не е кредитирал част от показанията на свидетелите, водени от ответниците не защото е счел същите за заинтересовани, а защото е преценил, че те са вътрешно противоречиви и не съответстват на други, събрани по делото доказателства. Въззивният съд, след като е извършил комплексна преценка на всички доказателства по делото, е достигнал до извод, че ответниците не са доказали упражняването на фактическа власт с необходимите характеристики и продължителност, годна до доведе да придобиването на имота по давност. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.
Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Въззивният съд, в съответствие с тези изисквания, е изложил подробни и мотивирани съображения защо кредитира показанията на свидетеля Г. И. и частично – тези на свидетелката А.. Съответно е посочил, че нейните показания в някои части си противоречат, като е констатирано и несъответствие с изложеното от свидетеля Х..
По въпроса, касаещ по кое от двете заявени придобивни основания следва да се произнесе съдът при различни твърдения за придобивен способ, съответно заявени пред Нотариус и обективирани в издаден констативен нотариален акт, и тези заявени пред съд в производство по оспорване на този нотариален акт, настоящият състав съобрази следното:
Ищцата е твърдяла, че е собственик на 1/3 ид. част от процесните имоти по наследяване от съпруга си К. М., починал на 04.06.2023г., който приживе, а именно на 01.06.2006г. се е снабдил с КНА за собственост на същите.
Отвениците от своя страна с отговора на исковата молба твърдят, че само те двамата са собственици на процесните сгради, тъй като са придобили същите по давност, и за което на 09.06.2023г. са се снабдили с КНА, с който са признати за собственици на по 1/2 ид. част по наследство.
Видно от преписката по съставяне на последния КНА №149/2023г., ответниците са представили нот. акт №74/01.06.2006г., с който баща им К. М. е бил признат за собственик по давност, както и удостоверение за наследници № 401/08.06.2023г., в който като наследници на К. М. са посочени само А. М. и Е. М.- двамата ответници.
Съобразно разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. №11/2012 г., ОСГК, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Именно в съответствие това разрешение, въззивният съд е обсъдил ангажираните от страните доказателства, като въз основа на извършения обстоен и задълбочен анализ е достигнал до извода, че ответниците не са установили твърденията си - нито, че са придобили по наследство от баща си К., нито по давност и наследство от починалата им преди него тяхна майка С. М.. Доколкото въззивният съд е развил подробни съображения и по двете, заявени от ответниците придобивни основания, като е счел същите за неоснователни, то така формулиран въпросът им не обосновава допустимост на касационно обжалване.
В посоченото от касаторите Решение №549 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. №217/2010г. се приема, че несъмнената демонстрация на промяната в намерението не е необходима в хипотези, в които владението на сънаследника, претендиращ придобиване на имота по давност, е установено въз основа постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т. нар. неформална делба. Когато сънаследниците са взели решение за разпределяне помежду си на собствеността върху сънаследствените имоти, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение. Така възприетото разрешение не може да намери приложение, тъй като по настоящото дело не се установява наличието на изрична договорка, по силата на която ползването на процесните имоти да е било предоставено на ответниците.
В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд по поставените въпроси да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.
Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1200.00 лева, определен съобразно представения договор и списък по чл. 80 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №145/22.11.2024г. по в. гр. д. №20245100500226/2024г. по описа на Окръжен съд –Кърджали.
ОСЪЖДА А. К. М., с ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.К., обл.К. и Е. К. М., с ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.К., обл.К., да заплатят на Х. А. М., с ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.К., обл.К., сумата 1200.00 /хиляда и двеста/ лв., представляваща направени разноски за адв. в.ие в производството пред Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
Председател: ______________________
Членове:
1. _________________
2. __________________