Р Е Ш Е Н И Е

№ 60327/2021 г.

гр.София, 28.06.2022 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х. при секретаря С. Т. като изслуша докладвано от съдията А. Б. гр. дело № 911/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от О. Т. Т., чрез адвокат И. К., срещу въззивно решение № 188/02.12.2020 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по въззивно гр. д. № 222/2020 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса как се установява имуществената възможност на дарителя по иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и, съответно, дали тя е достатъчна да удовлетвори нуждите му. В хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК касационно обжалване е допуснато във връзка със задължението на съда да изложи разбираеми, ясни и непротиворечиви мотиви, което да даде възможност на страните да упражнят пълноценно правото на защита.

Съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения:

По приложението на чл. 227, ал. 1, б.“в“ ЗЗД е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика (напр. решение № 975 от 04.11.2008 г. по гр. д. № 4052/2007 г. на I г. о., решение № 238/20.03.2009 г. по гр. д. № 6464/2007 г. на I г. о., решение № 293/14.07.2011 г. по гр. д. № 1302/2010 г. на IV г. о., решение № 473/20.01.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г. на IV г. о., решение № 194/02.10.2013 г. по гр. д. № 130/2013 г. на III г. о., решение № 432/22.01.2014 г. по гр. д. № 3321/2013 г. на IV г. о. на ВКС), като е възприето разбирането, че нуждата от издръжка по смисъла на цитираната разпоредба се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци (определени в цифрова величина) и конкретната сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. Тези нужди се установяват въз основа на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според Националния статистически институт, като се преценява кои от перата, от които е формирана издръжката според статистиката, и доколко по размер всяко, е съотносимо към специфичните нужди на дарителя, съответно кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани – повишени или намалени, трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т. н.

Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение, се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира – наеми или цена на друго имущество. При наличие на имущество, от което могат да се реализират доходи, следва да се изхожда от неговото състояние и от преценката възможно ли да се получават наеми, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност с оглед възможността да се получат доходи от продажбата му, предвид състоянието на пазара.

Нуждата от издръжка трябва да е трайна и това да е факт, било към датата на поканата, отправена преди подаване на исковата молба, било към датата на исковата молба, която също има ефекта на покана, или поне към датата на приключване на съдебното дирене в последната инстанция, която решава спора по същество. Възможно е дарителят да не е изпитвал трайна нужда към датата на поканата, но такава да съществува вече към датата на подаване на исковата молба, която също има значението на покана. Нуждата може да е възникнала и по-късно, или пък да е отпаднала. Продължителността на периода, през който дарителят е имал необходимост от издръжка, непосилна за него самия, обуславя доколко е трайно това състояние. Силата на присъдено нещо се формира към датата на приключване на съдебното дирене и, поради това, съдът, в съответствие с чл. чл. 235, ал. 3 ГПК, е длъжен да вземе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право ( така и решение № 222/10.07.2000 г. по гр. д. № 1349/199 г. на II г. о., решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263 по описа за 2011 г. , IV г. о. на ВКС).

Нуждата от издръжка на дарителя може да се изразява както в недостиг на парични средства за прехрана, дрехи, покриване на консумативни разходи, медицинско лечение, квартира и пр., но още и в необходимост от непосредствена грижа, помощ, включително и от болногледач.

Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения на състави на ВС и на ВКС, трябва по ясен, разбираем, непротиворечив и логичен начин да дават кратък и, същевременно, обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; да съдържат необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят пълноценно правото на защита

Ако мотивите са неразбираеми и противоречиви в резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, които противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението, което сочи на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което също съставлява нарушение, както на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, но още и на чл. 236, ал. 2 ГПК, все форми на неправилност на съдебния акт. Ако между формираната воля на съда и нейното външно изразяване има несъответствие, налице е очевидна фактическа грешка, която се отстранява по реда на чл. 247 ГПК. Ако волята на съда е неясна, но установима, тогава порокът на съдебния акт се отстранява по реда на тълкуването му.

Тогава, когато обаче необосноваността, вътрешното противоречие и непълнотата в мотивите, неяснотата относно постановеното от съда, са до степен, че водят до абсолютна неразбираемост на волята на правораздавателния орган и тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК, решението страда от най-тежкия порок – то е нищожно.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели да противоречие с материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски, сторени по делото.

Насрещната страна Т. О. Т., чрез адвокат К. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност поддържа неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски, сторени в инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 188/02.12.2020 г. Великотърновският апелативен съд, като потвърдил изцяло първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете на първоначалните ищци Н. Д. Т. и Т. О. Т. против Т. О. Т. за прогласяване нищожността на договора, с който са й дарили свой недвижим имот, оформен в нотариален акт № 476, том 2, рег. № 6219, нот. дело № 460/2012 г. на нотариус К. Б., с район на действие РС – Г. О. като привиден, на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД, евентуално за отмяна на дарението, на осн. чл. 227, б. „в“ ЗЗД.

В мотивите си, решавайки спора, въззивният съд посочил, че „фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото, поради което не я възпроизвежда отново“. Следва възпроизвеждане на показанията на свидетеля Ш. С., разпитан пред апелативния съд за част от релевантните по спора факти, по които и първостепенния съд е направил фактически изводи в своето решение. След това, въззивният съд отново записал, че „правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на „установената от този съд фактическа обстановка, са правилни“. След това посочил, че „въззивната инстанция, с оглед разпоредбата на чл. 272ГПК, възприема мотивите на първоинстанционния съд, които са в съответствие със закона и константната практика. На основание горепосочения текст въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно неоснователността на предявените главен и евентуален иск. Събраните от въззивния съд гласни доказателства – показанията на св. С., не променят изводите за неоснователност и недоказаност на предявените главен и евентуален иск“. И след този абзац, с който съдът на практика е вече взел становище по фактите и правните последици, е записал: „по направените оплаквания от страна на жалбоподателя, съдът намира същите за неоснователни“. Приел за неоснователно твърдението, че сделката е абсолютно симулативна – извършена с цел да се избегне принудително изпълнение на имотите за времето, когато дарителите ще бъдат наследени от сина О. Т., който е и баща на надарената. Съдът посочил, че свидетелите, разпитани по делото пресъздават факти от битовия живот на дядото или преразказват негови твърдения. Симулацията не била доказана с контра-летер или начало на писмено доказателство, а опасенията за една бъдеща, евентуална “конфискация“ са твърде хипотетични. Във връзка с предявения иск за отмяна на дарението съдът приел, че има достатъчно данни, че ищците са разполагали с доходи от пенсия, сравнително високи за пенсионери в страната – в общ размер 1342 лв. и сравнително достатъчни да задоволяват ежедневните им нужди за лекарства, храна и консумативи, като се вземе предвид и фактът, че живеят в имота, предмет на дарението. Свидетели и епикриза установяват недоброто здравословно състояние на ищците, както и факта, че са приемали медикаменти за заболяванията, но няма данни за непрекъснатост на лечението, нито информация за стойността на тези лекарства и лечебни процедури. Дарителите не били ангажирали доказателства, установяващи нуждата си от издръжка и нейният размер, а само относно здравословното си състояние и нуждата от помощ. Съдът още приел, че не е установено да са поискали издръжка от надарената и тя да е отказала да я даде – дядото звънял на внучката, която живеела в Австралия, но тя затваряла телефона щом разбрала, че той иска пари за лекарства и лечение. Нямало проведен разговор и не може да се направи извод, че дарителите са искали конкретен размер суми, които да им бъдат заплащани еднократно или ежемесечно.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе разяснения, като е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 ГПК и необоснованост.

Неправилно съдът приел, че дарителите не са отправил покана към надарената за осигуряване на нужната им издръжка. Исковата молба има характера на такава, но в случая, издръжката е потърсена и по-рано – по телефона от Т. О. Т.. Обстоятелството, че надарената щом чуела, че дядо й звъни, за да поиска парични средства, прекратявала връзката, поставя последната в забава и не променя обстоятелството, че до нея надлежно е отправена молба за финансова помощ. Никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение и в случая се установява мълчалив отказ от надарената да даде издръжка. Искането на издръжка /покана/ не е формален акт. Нуждаещият се дарител може да поиска издръжка от надарения и устно (напр. решение № 435 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1370/2010 г. IV г. о. ВКС). Несъмнено не е необходимо поканата за даване на издръжка да съдържа искане за точно определена парична сума; с оглед нуждите на дарителя издръжката може да бъде и в натура (напр. решение № 194 от 02.10.2013 г. по гр. д. № 130/2013 г. на III г. о. на ВКС).

Великотърновският апелативен съд в нарушение на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е установил начина на живот, социалната среда, конкретни битови нужди на дарителите, техните доходи и имуществото, с изключение на размера на пенсиите, и то, като общ размер за двамата. Не е установил конкретните разходи – като вид и размер, нито е извършил преценка дали наличните средства – съществуващи и евентуално реално възможни, са достатъчни, за да удовлетворят потребностите им. Тази преценка се извършва не осреднено – дали доходите им са сравнително високи, относими към получаваната пенсия в страната; нуждата се преценява по отношение на дарителите, а не сравнимо с доходите на пенсионерите в страната.

Съдът, в противоречие с трайно установената съдебна практика по тълкуване на чл. 227, ал. 1, б.“в“ ГПК не е установил размера на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, съответно конкретно месечните потребности на всеки от дарителите. Липсва ясно посочена цифрова величина за месечните им разходи.

В нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК не е обсъдил всички доказателства по делото за релевантния период, имащи отношение към горепосочените обстоятелства. Нарушавайки цитираните разпоредби, съдът е засегнал принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК – за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), следва да се стреми да установи истината, което се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Казаното се отнася и до въззивния съд, който и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора. Въззивният съд също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани.

Неправилно, също така, съдът приел, че нуждата от издръжка не била установена, защото дарителите не ангажирали доказателства. Те са представили медицинска документация относно здравословното си състояние, а установяването му по надлежен ред и необходимостта от прием на лекарства (вид и цена) за поддържащо лечение на съществуващите заболявания или на други, установени в изследвания период, за извършване на други разходи във връзка с лечението за исковия период, съдът е следвало да установи с експеретиза. Дарителите биха могли да имат писмени доказателства за заплатени лекарства, но това не е задължително, за да установят нуждата си от медикаменти. Нещо повече, дари и при такива писмени доказателства, съдът ще се нуждае от специални знания, за да прецени дали приемът е бил действително необходим и лекарствата имат ли отношение към заболявания именно на дарителите. От друга страна, при твърдение на последните, че средствата им не са достатъчни, за да покрият нуждите им, може да се предполага, че са ограничавали разходите си, вкл. за лечение и медикаменти. Както е разяснено, по задължителен за всички съдилища начин, с тълкувателни решения на Върховния касационен съд от 2001 г. и от 2013 г., и при действието на отменения ГПК от 1952 г., и при действието на ГПК от 2008 г. съдът е длъжен служебно да укаже на страните за необходимостта да бъде допусната съдебно експертиза, когато за установяване на релевантен факт са нужни специални знания. Касае се до съществено процесуално правило, което обезпечава истинността и фактическите изводи на решаващия съд, който не притежава специални знания, а трябва да се съобрази с определени правила на опита и научните положения. Казаното се отнася и до въззивната инстанция, щом пред нея са спорни фактическите изводи на първостепенния съд, за установяването на които е нужно да се допусне съдебна експертиза. И без искане на страните, съдът е длъжен, още в разпоредително заседание, да допусне нужната съдебна експертиза, като укаже на страните кой следва да заплати депозит, съответно последиците при неизпълнение. Изложените съображения са относими и до установяването на необходимите месечни разходи на дарителите за исковия период, извън тези за лечение. Съдът е имал възможност да се ползва от публичните данни на НСИ – общоизвестни факти и, поради това, ненуждаещи се от доказване, като извърши сам преценка за нужните корекции според конкретиката на случая – възраст, бит, конкретни нужди, задоволяване на жилищните потребности. При необходимост е могъл да ползва и заключение на съдебен експерт.

Следователно, въззивният съд е допуснал още нарушение на чл. 155 и чл. 195 ГПК.

При служебно извършената проверка, съставът на Върховния касационен съд установи, че въззивният съд се произнесъл като контролоноотменителна инстанция, мотивите му са неясни и нелогични, като относно предмета на произнасяне са дотолкова неустановими, че водят до нищожност на цялото решение. Апелативният съд е бил длъжен конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения и да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, той следва да ги посочи в своето решение, дори когато препраща към мотивите на първостепенния съд. Препращането по чл. 272 ГПК е към съображенията на първата инстанция, а не освобождава въззивния съд от задължението да направи свои фактически и правни изводи; препращането по чл. 272 ГПК не е „за всеки случай“ и не бива да създава противоречие с изложените наред с това изводи и заключения на въззивната инстанция, която да излага различни логически и правни съображения. Установяването на всеки един релевантен факт е след анализ, поотделно и в съвкупност, на всички относими и допустими доказателства, събрани и в двете инстанции, при съобразяване с всички доводи и възражения на страните досежно този факт и доказателствата за установяването му, надлежно направени и в двете инстанции. Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; въззивният съд не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Освен нарушение на цитираните разпоредби, а още и в противоречие с чл. 26 и чл. 227 ГПК, съдът обаче неясно се е произнесъл като краен резултат по спора, като волята му не може да бъде установена и по реда на чл. 247 или чл. 251 ГПК.

Предявени са искове от Н. Д. Т. и Т. О. Т. против Т. О. Т. за прогласяване нищожността на договора, с който са й дарили свой недвижим имот. Дареният имот е притежаван от дарителите в режим на съпружеска имуществена общност. С решение № 274/23.07.2018 г. по гр. д. № 2461/2017 г., Горнооряховският районен съд, е отхвърлил исковете. Това решение е обезсилено от състав на Великотърновският окръжен съд и е изпратено по компетентност на Окръжен съд – В. Т. като първа инстанция. Образувано е гр. д. № 273/2019 г. по описа на Великотърновския окръжен съд. В хода на производството е починала ищцата Н. Д. Т.. Оставила е за свои законни наследници – съпругът Т. О. Т. и синът О. Т. Т.. Съдът е конституирал последният като ищец, наред с Т. Т., на осн. чл. 227 ГПК. При така случилото се правоприемство в хода на процеса, следва, че съпружеската имуществена общност е прекратена, а делът на починалата съпруга е наследен поравно от преживелия съпруг и сина. Така, първоначалният ищец упражнява своето право на иск до размера на 3/4 ид. ч. от недвижимия имот, предмет на договора за дарение – 2/4 ид. ч. като първоначален ищец и 1/4 ид. ч. по правоприемство. Новоконституираният ищец О. Т. упражнява своето право на иск в размер на 1/3 ид. ч. от недвижимия имот, предмет на договора, по правоприемство.

С решение № 113/14.02.2020 г. Великотърновският окръжен съд отхвърлил предявените от Т. О. Т. и О. Т. Т. искове (първият за 3/4 ид. от дарения имот, вторият за 1/4 ид. ч. от дарения имот) против Т. О. Т..

Всеки от ищците – Т. Т. и О. Т., подали въззивна жалба. Изрично не е посочено, но те могат да упражнят право на въззивно обжалване само в защита на своите права (арг. 26, ал. 2 ГПК) – Т. Т. за 3/4 ид. ч. от дарения имот, предмет на двата евентуални иска; О. Т. – за 1/4 ид. ч. от дарения имот.

С решение № 188/02.12.2020 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил изцяло първоинстанционното решение, а това значи, с което са отхвърлени исковете, както на Т. Т. – на лично основание и като правоприемник на Н. Т., така и на О. Т., като правоприемник на Н. Т.. В същото време въззивният съд, в решението си „оставил без разглеждане, като процесуално недопустима“ въззивната жалба, подадена от първоначалния ищец Т. Т. и прекратил производството по въззивното дело по тази жалба (т. е. за 3/4 ид. ч. от дарения имот, какъвто е предметът на неговата жалба). Съображенията на съда са, че и Т. Т. е починал, а негов единствен наследник е другият жалбоподател - синът О. Т., който също е подал въззивна жалба и оплакванията били идентични с тези на баща му. На практика въззивният съд приел, че ще произнася само по въззивната жалба на О. Т. – т. е. в защита на неговите 1/4 ид. ч. от недвижимия имот, предмет на дарението. В диспозитива, изрично, като потвърдил решението на първостепенния съд, отхвърлил и неговите искове и тези на баща му – за другите 3/4 ид. ч. от подарения имот, но също така прекратил производството по въззивната жалба на Т. Т., т. е., за същите 3/4 ид. ч. от имота.

Крайният резултат е изведен при пълна липса на формална логика, като мотивите са до такава степен вътрешно противоречиви, че волята на съда не може да бъде установена нито чрез тълкуване, нито чрез поправка на явна фактическа грешка. Така постановеното решение е злепоставило и интересите на страната с оглед адекватната й защита – „прекратяването на производството“ по касационната жалба на Т. Т. по съществото си какъв акт е – отказ да се разгледат съображенията в нея или преграждащ за заявената с нея защита на 3/4 ид. ч. от дарения имот; съответно, в какъв обем от защитаваните от О. Т. субективни права, се е произнесъл въззивния съд с акта по същество.

В заключение, въззивното решение се явява нищожно и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се съобрази и с дадените по-горе указания по приложението на процесуалния и материални закон.

По сторените в настоящата инстанция съдебноделоводни разноски следва да се произнесе въззивната инстанция съобразно разрешението по материалноправния спор.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЯВЯВА ЗЗД НИЩОЖНО въззивно решение № 188/02.12.2020 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по въззивно гр. д. № 222/2020 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: