ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2244гр. София, 12.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. касационно търговско дело № 1634 по описа за 2023 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Н. Ф. ООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът Х. Б. оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания на ищеца, произтичащи от сключени между страните договори за заем.

За да постанови решението си, въззивният съд с подробни мотиви е приел, че са нищожни като неравноправни на основание чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП включените в т. 2.7 от договорите, съгласно които при забава в погасяването на дължимата месечна погасителна вноска с повече от 30 дни, както и при неизпълнение на произтичащи от договора задължения на заемополучателя, цялото вземане става предсрочно изискуемо, доколкото с оглед уговореното отсрочване на задължението за връщане на главницата (еднократно изцяло в края на срока на договорите) включва само възнаградителната лихва, поради което предвиденото като основание за настъпване на предсрочна изискуемост неизпълнение се явява незначителни с оглед размера на отпуснатия заем. За нищожни като неравноправни и като противоречащи на императивни норми и на добрите нрави съдът е намерил и клаузите по чл. 2.6 и 2.7 относно съдържащите се в тях клаузи за неустойки за забава и за прекратяване на договора. Съобразявайки установените по делото плащания, извършени от ответницата в погашение на задълженията по двата договора при приетата нищожност на посочените клаузи, съдът е приел като краен извод липса на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията за главница при изтичащ след края на съдебното дирене във въззивната инстанция срок за връщане на главницата, недължимост на вземанията за неустойки, както и погасяване чрез плащане на възнаградителните лихви и лихвите за забава, заедно с част от главницата.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, както и на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При служебната проверка не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което и при липсата на изложени от жалбоподателя конкретни доводи в тази насока касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на квалифицираната форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено.

Не се обосновава основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените в тази насока въпроси:

- длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна, всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи;

- следва ли искът по чл. 422 ГПК, произтичащ от неизпълнение на договор за кредит, да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към момента на формиране на СПН по спора, ако по делото се установи, че банката-кредитор не е обявила надлежно предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;

- дали констатираната от съда нищожност по чл. 2.7 от договорите вр. чл. 143 ЗЗП на уговорката, предвиждаща право на кредитора да обяви договора за прекратен и вземането за предсрочно изискуемо при настъпване на забава в плащанията по вноските с повече от 30 дни, следва да обуславя нищожност и на действителното фактическо положение, установено в производството, а именно връчване на уведомителни писма с изявление на кредитора за предсрочна изискуемост на цялото вземане поради забава в плащанията по договора, което изявление е достигнало до длъжника;

- как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем - само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни лихви) и/или законните лихви.

Така формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили конкретни правни изводи на въззивния съд. С дадената формулировка първият въпрос е значим за всяко гражданско дело, поради което във всеки отелен случай жалбоподателят следва да обоснове значението му за конкретното дело, като кои точно доказателства, факти или доводи съдът не е обсъдил. В настоящия случай това не е сторено, доколкото единствено е посочено, че изложените от въззивния съд констатации и мотиви са изключително порочни и постановени в несъответствие с трайно установената практика на ВКС в тази насока. Вторият въпрос е неотносим към правните изводи на съда, основани на констатацията, че в конкретния случай предвид уговорките за еднократно връщане в цялост на заетите суми в края на срока погасителните вноски включват единствено съответните договорни лихви, т. е. не са налице настъпили падежи за отделни части от главниците, а договорните лихви са погасени чрез плащане. Третият въпрос също е неотносим към изложените от въззивния съд съображения за липса на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост. Накрая, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и четвъртият въпрос, доколкото същият предпоставя настъпила предсрочна изискуемост, наличието на каквато въззивният съд е отрекъл.

По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са формулирани въпросите:

- от значение ли е неизпълнението, ако е от значение, от какво значение е неизпълнението, като предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит при преценката за евентуално неравноправен характер на клауза в договора за проверка съответствие с практиката на СЕС, и

- до каква степен следва да е неизпълнението, с оглед целия срок на договора или с оглед натрупаното по размер неизпълнение или с оглед времето през което е осъществено неизпълнението, за да се прецени за евентуално неравноправен характер на клауза в договора за проверка съответствие с практиката на СЕС.

Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил релевантните за преценката за евентуално неравноправен характер критерии и обстоятелства и не е извършил съпоставка между хипотезите в договора, уреждащи предсрочната изискуемост и относимите норми в националното право в противоречие с решението по дело С-421/14 на СЕС. По тези въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото извършената от съда проверка и обоснованите с нея правни изводи на въззивния съд са изцяло съобразени с практиката на СЕС, изразена в посочените от съда решения по дело С-421/14 и дело С-415/11.

Не се установява и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази насока са формулирани въпросите:

- представлява ли съществено процесуално нарушение използването на нормативна уредба от въззивния съд, която е неотносима към предмета на спора;

- представлява ли очевидна неправилност съдебният акт, в който съдът мотивира съдебното решение с неприложима към производството обща нормативна уредба, доколкото е налице специална такава;

- по въпроса, когато въззивният съд се произнася по предявен иск, но в мотивите е изложил грешна правна квалификация и се е позовал на грешна нормативна уредба.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените в тази насока доводи се ограничават до общото твърдение, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като подробно се развиват доводите за приложимост на разпоредбите на ЗКНИП, вместо ЗПК, и за липса на противоречие със закона и с добрите нрави по отношение на клаузите за неустойка, представляващи в действителност оплаквания за неправилност на въззивното решение като касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 672/22.05.2023 г. по гр. д. № 3031/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................