О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5165
София,12.11.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: БОНКА ДЕЧЕВА
Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
като разгледа докладваното от съдията А. гр. дело № 4564 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от “Т. К. ЕООД, чрез адвокат П. А., срещу решение № 749 от 03.07.2024 г. по в. гр. д.№ 334/2024 г. на Варненски окръжен съд, потвърждаващо решение № 3714 от 15.11.2023 г. по гр. д.№ 3131/2023 г. на Варненски районен съд, в частта, с която предявеният от Д. Р. Д. срещу “Т. К. ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на “Т. К. ЕООД, че Д. Р. Д. е собственик, на основание договор за дарение и договор за покупко-продажба, сключени на 17. 03. 2022 г. и на 11. 05. 2022 г., с нотариален акт № 98/2022 г. и нотариален акт № 17/2022 г., на следните земеделски имоти, находящи се в [населено място], общ. Д. Ч. В. област: 1/. на 8/12 идеални части от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Х. меше”, с площ 4855 кв. м.; 2/. на 8/12 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “К.”, с площ 4648 кв. м.; 3/. на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Б.”, с площ 7438 кв. м.; 4/. поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Р. Гечит”, с площ 13947 кв. м.; 5/. поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Корията”, с площ 3000 кв. м.; 6/. поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Ф.”, с площ 6508 кв. м.; 7/ поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност “Г. дол”, с площ 3512 кв. м.; 8/. поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на селото, местност „Г.“, с площ от 4649 кв. м., и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху описаните имоти, е уважен в осъдителната му част.
Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове.
Насрещната страна - ищецът Д. Р. Д., в депозиран чрез адвокат С. С. отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:
Първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано, в частта, с която предявеният иск по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част, като е прието за установено по отношение на “Т. К. ЕООД, че ищецът Д. Р. Д. е собственик, на заявените придобивни основания (договор за дарение и договор за покупко-продажба), на описаните по-горе земеделски имоти, като имотите, описани по-горе в точки 1 и 2 е придобил на основание договор за покупко-продажба и договор за дарение, сключени на 17.03.2022 г. и обективирани в нотариален акт № 98/2022 г., а имотите, описани по-горе в точки 3, 4, 5, 6, 7 и 8 е придобил на основание договор за покупко-продажба от 11.05.2022 г., обективиран в нотариален акт № 17/2022 г.
Исковото производство е висящо пред настоящата инстанция в частта, с която ревандикационният иск е уважен в осъдителната му част, като спорният въпрос по делото е дали са противопоставими на ищеца Д. Р. Д. заявените от ответното по иска дружество “Т. К. ЕООД основания за упражняване на фактическа власт върху процесните имоти, а именно: договор за наем на земеделска земя № 42/12. 10. 2017 г., вписан на 13. 10. 2017 г. в СВ – В., по силата на който съсобственикът П. Г. Б. е отдал под наем на ответника “Т. К. ЕООД гореописаните недвижими имоти, на цена от 25 лева на декар и за срок от 6 стопански години, като договорът е влязъл в сила на 01.10.2018 г., сключен за имотите, описани по-горе в точка 1 и точка 2, както и договор за аренда на земеделски земи № 1133 от 23.06.2014 г., вписан на 03.07.2014 г. в СВ-В., по силата на който съсобственикът Е. С. Д. е отдала под аренда на ответника “Т. К. ЕООД имотите, описани по-горе в точки 3, 4, 5, 6, 7 и 8, на цена от 18 лева на декар и за срок от 6 стопански години, считано от 01.10.2014 г., срокът на който е удължен с 6 стопански години, считано от 1. 10. 2020 г, с анекс от 21.11.2016г., вписан на 24.11.2016 г. в СВ-В.,.
По отношение на договора за наем, въззивният съд е приел, че този договор е непротивопоставим на ищеца по следните съображения:
Същият е сключен от един от съсобствениците на имотите - Г. Б., притежавал 4/12 идеални части от съсобствеността, за целите имоти, и е надлежно вписан преди датата на придобиване на собствеността от ищеца. С договори за продажба и за дарение, сключени с нотариален акт № 98, том I, рег. № 831, дело № 93/2022 г. по описа на нотариус В. П., и с нотариален акт № 99, том I, рег. № 832, дело № 94/2022 г. по описа на нотариус В. П., ищецът е придобил останалите 8/12 идеални части от имотите от другите съсобственици, които не са страни по договора за наем (Н. С. А. – праводател по договора за дарение, и П. К. Т., К. С. М., Велико П. Н., И. В. П. и К. В. П. – праводатели по договора за покупко-продажба).
Прието е, че доколкото се касае за договор за наем на земеделски земи, то приложение следва да намери освен общата уредба на ЗЗД досежно договора за наем, и специалните правила на ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 4а от ЗСПЗЗ, ред. ДВ бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г., урежда сключването на договорите за наем на земеделски земи, като в ал. 2 на същата е предвидено, че договор за наем на земеделска земя за срок над една година се сключва от съсобственик или съсобственици на земеделска земя, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, като в тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. Прието е, че тази разпоредба намира приложение и по отношение на процесния договор с оглед предвиденото в пар. 10 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ, ДВ бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г., изм. и доп. ДВ бр. 55/2018 г., който урежда режима на сключените преди влизането в сила на тази разпоредба договори за наем на земеделски земи. Предвидено е, че договор за наем на земеделска земя за срок по-дълъг от една година, сключен до датата на влизането в сила на този закон, при който не са спазени изискванията на чл. 4а и 4 б ЗСПЗЗ, може да бъде потвърден от собственика с декларация с нотариално удостоверен подпис, придружена с копие от договора, а когато имотът е съсобствен, декларацията се подава от съсобственика или от съсобствениците, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот. Декларацията следва да се подаде в срок до 31.07.2018 г., като в случай че такава не е подадена в срока, договорът се заличава служебно в СВ и съответната ОСЗ след изтичане на стопанската година.
В настоящия случай наемодателят по договора за наем притежава 4/12 идеални части от имотите, съставляващи повече от 25 на сто идеални части, поради което договорът не се нуждае от изрично последващо потвърждение посредством декларация и остава надлежно вписан в съответните служби. Прието е, че разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 от ЗСПЗЗ се явява специална по отношение на чл. 32, ал. 1 от ЗС, поради което отношенията между сключилия договора съсобственик и останалите съсобственици се уреждат съгласно правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС, което предвижда, че всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. При сключване на договора е спазено и изискването на чл. 4б, ал. 1 ЗСПЗЗ в ред. ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г., изм. ДВ, бр. 55/2018 г., като договорът е сключен в надлежна форма – писмена с нотариална заверка на подписите на страните, извършени едновременно.
Прието е, че разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 от ЗСПЗЗ предвижда изключение от правилото, че общата вещ се използва и управлява по волята на съсобствениците с мажоритарен дял. Тази разпоредба обаче не дерогира правилото на чл. 229, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД, което предвижда, че лицата, които могат да вършат само действия на обикновено управление, каквито са съсобствениците, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. В този смисъл и договорът, сключен от съсобственик, не може да надвишава три години, като в случай че е сключен за по-дълъг срок, то той ще има сила за неучаствалите в него съсобственици за три години. Това правило следва да намери приложение и по отношение на приобретателите на съсобствениците, които не са страна по договора за наем, като последните няма да са обвързани от предвидения в него по-дълъг срок. След изтичане на тригодишния период договорът остава валиден, но вече е непротивопоставим по отношение на другите съсобственици – тези, които не са участвали в сключването му като страни.
Процесния договор за наем е сключен на 12.10.2017 г. за шест стопански години, като в чл. 4, ал. 1 от същия е предвидено, че влиза в сила, считано от 01.10.2018 г. Тригодишния срок е изтекъл на 01.10.2021 г., до който момент той се явява задължителен за съсобствениците, които не са страни по него, като няма данни по делото последните да са потвърдили продължаващото действие на договора след този момент, което да обоснове извод, че той може да им се противопостави за по-дълъг период съгласно чл. 236 от ЗЗД. По делото липсва спор, че последващият приобретател на идеалните части от имотите Д., придобил над 50 на сто от собствеността, не е получавал плащания по договора, в каквато насока са твърденията и на двете страни по делото, а напротив – изрично се противопоставя на продължаващото действие на договора, като достатъчно свидетелство в тази насока е фактът на завеждане на настоящото производство. Направеното възражение в отговора на исковата молба, поддържано и с въззивната жалба, че договорът за наем е потвърден от праводателите на Д., както и от самия него, посредством изявленията в нотариалните актове за дарение и за покупко-продажба на идеални части от земеделските земи, съгласно които приобретателят замества праводателите си в сключените договори за наем и за аренда, е намерено за неоснователно. Прието е, че съсобствениците-прехвърлители не са страни по процесния договор за наем и към момента на сключване на посочените транслативни сделки от 17.03.2022 г. договорът не ги обвързва, доколкото към тази дата тригодишният срок е бил изтекъл. Поради това и след като праводателите не са обвързани от договора, то не може да се направи извод, че посредством тези изявления правоприемникът е приел договора и се е съгласил той да го обвърже. В обобщение е направен извод, че след като договорът е непротивопоставим на праводателите, то той ще е непротивопоставим и на техния приобретател – ищец по ревандикацията. Когато идеалните части от съсобствения имот са прехвърлени на трето лице, то е обвързано от сключения по отношение на имота договор за наем, само ако неговият приобретател е бил страна по договора, като в противен случай договорът може да му се противопостави за срок до три години. В тази връзка е отбелязано, че чл. 237, ал. 1 от ЗЗД, на която разпоредба се позовава ответникът, не намира приложение в настоящия случай.
След като договорът за наем е непротивопоставим на ищеца, то искът по чл. 108 ЗС е основателен в осъдителната му част досежно имотите, предмет на този договор – описани по-горе в точки 1 и 2.
По отношение на договора за аренда и анекса към него, въззивният съд е приел, че същият е непротивопоставим на ищеца по следните съображения:
Както договорът за аренда № 133/23.06.2014 г., както и анексът към него от 21.11.2016 г. за продължаване на срока му, са сключени по отношение на имотите, описани по-горе в точки 3, 4, 5, 6, 7, и 8, от съсобственика Е. С. Д., притежавала по-малко от 50 на сто идеални части от собствеността.
Възможността за сключване на аренден договор от съсобственик е предвидена в чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, изменена с ДВ. бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г., предвиждаща, че договор за аренда на земеделска земя може да сключи съсобственик, който притежава повече от 50 на сто идеални части от собствеността. Прието е, че доколкото процесният договор за аренда и анексът към него, са сключени преди изменението на закона от 2017 г., по отношение на тях приложение намира действащата към момента на сключването им редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ от 2007 г., която гласи, че всеки съсобственик може да сключи договор за аренда по отношение на целия имот, като отношенията му с останалите се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. Следователно, за времето до влизане в сила на изменението на закона – 07.02.2017 г., сключването на договор за аренда по отношение на целия съсобствен имот може да се извърши валидно и от съсобственик, притежаващ по-малко от 50 на сто от собствеността, без да е необходимо съгласието на останалите съсобственици. Сключването на договора представлява действие на обикновено управление по отношение на общия имот, а отношенията между участниците в общността се уреждат съгласно правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС. Такъв договор обаче, макар и валидно сключен, се явява непротивопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако последните не са го приели – изрично или мълчаливо.
Прието е, че уредбата на договора за аренда с отделен закон не дава основание да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, в редакцията й преди изменението с ДВ бр. 13/ 07.02.2017 г., е специална и изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за ползване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствеността. Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗАЗ предвижда оповестително-защитно действие на вписването на договора за аренда, като в случай на сключване на договор за аренда от отделни съсобственици в полза на различни арендатори, но за съвпадащи периоди от време, приоритет по принцип следва да се даде на договора, който първи е вписан. Когато обаче договорите за аренда са били сключени от съсобственици с различни по обем права в съсобствеността, превес следва да се даде на този арендатор, който притежава повече от 50 % в съсобствеността, като проявление на общото правило на чл. 32, ал. 2 от ЗС. Прието е, че когато договорът за аренда, сключен от съсобственик с по-малко от 50 % идеални части, е вписан, той не може да се противопостави на последващ арендатор, на когото мнозинството от съсобствениците са предоставили облигационното право на ползване върху същия имот. На още по-голямо основание такъв договор за аренда не е противопоставим на трето лице, придобило след вписването му повече от 50 % от собствеността, ако същото се противопоставя на продължаващото ползване от страна на арендатора. В настоящия случай ищецът е станал собственик на 100 % от имотите, предмет на договора за аренда, като едната част от собствеността е придобил от съсобственици, обвързани от арендното правоотношение съгласно чл. 17, ал. 2 от ЗАЗ по силата на наследственото правоприемство – Р. К. К. и Е. С. Д., които се явяват наследници по закон на починалата преди прехвърлянето на собствеността (на 31.03.2022 г.) тяхна наследодателка и арендатор по договора Е. С. Д.. Останалата част от собствеността ищецът Д. Д. е придобил от лица, които не са били страни по договора за аренда и които притежават повече от 50 % от идеалните части в общността – Д. С. Д., Й. С. Ж., П. Й. Е., Н. Й. Е., Я. И. З., Л. С. Т., Х. С. Д., Л. М. Д., Т. М. С., Д. И. И., Д. С. П. и Е. И. Д., като по делото липсват доказателства те да са приели договора – изрично или мълчаливо, същият им е непротивопоставим. Единствено по отношение на праводателя Д. И. И. ответната страна е навела твърдения и е ангажирала доказателства за мълчаливо приемане на договора посредством получаване на припадащите й се арендни плащания съобразно притежаваните от нея идеални части в съсобствеността, чрез Ж. М. И., като неин пълномощник По отношения на останалите праводатели не е установено да са приели договора, като липсата на данни последните да са се противопоставили на действието на договора не може да се приравни на неговото приемане.
По наведеното от ответника възражение, че договорът за аренда е приет от праводателите на ищеца, както и от самия него, с оглед направено изявление в нотариалния акт за прехвърляне на собствеността върху имотите в следния смисъл: „купувачът встъпва във владение на имотите след подписване на нотариалния акт и замества продавачите по отношение на сключените договори за аренда и наем и има право да получи рентата за стопанската 2021/2022 г.“ същото е намерено за неоснователно, доколкото от наличните по делото доказателства не се установява такова изявление действително да е направено. Представеният от ищцовата страна нотариален акт за покупко-продажба на имотите, предмет на договора за аренда, не е приложен в цялост, като липсват страници от последния. Ответникът от своя страна също не е представил въпросните страници, при което не би могло да се установи дали такова изявление в действителност е направено. Поради това въззивния съд не е изследвал въпроса за евентуалното приемане на договора посредством такова изявление. Настоящият собственик на земеделските земи – ищецът е придобил собствеността върху имотите след като по отношение на тях е имало вписан договор за аренда, като по отношение на праводателите му, притежаващи повече от 50 % от идеалните части, договорът е бил непротивопоставим, доколкото те не са приели действието му. След придобиване на собствеността Д. Р. Д. изрично се противопоставя на продължаващото ползване на имотите от ответника “Т. Камчия“ ЕООД, като в тази връзка е сключил и последващ договор за аренда № Л-23006А/15.12.2022 г., вписан на 19.12.2022 г., с арендатора „Лесос“ ЕООД. С оглед изложеното въззивния съд е приел, че като проявление на общото правило на чл. 32, ал. 2 от ЗС в настоящия случай превес следва да се даде приоритет не на поредността на вписването на договорите, а на правата на ищеца, придобити от съсобственици, притежаващи повече от 50 % от съсобствеността, които не са били страна по договора за аренда и на които арендното правоотношение е било непротивопоставимо.
В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка със заявените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:
1/. Противопоставим ли е на последващ приобретател договор за аренда, който е вписан преди сделката по прехвърляне на собствеността върху имота, предмет на договора за аренда?
2/. Следва ли въззивния съд да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по същество на спора и може ли в тази връзка въззивния съд да поправя пропуски на първоинстанционния съд, свързани с редовността на исковата претенция?
3/. Задължен ли е въззивния съд, в мотивите на въззивното решение, да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични и ясни мотиви защо не ги приема?
4/. Може ли договор за аренда, сключен до измененията на ЗАЗ с ДВ, бр.13/2017 г. от съсобственици притежаващи по-малко от половината от вещта, да обвърже и останалите съсобственици?
5/. Вписан договор за аренда по чл. 17, ал.2 от ЗАЗ противопоставим ли е на последващ приобретател, чийто придобивен акт е вписан след договора за аренда?
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първият въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2017 г. по тълк. д.№ 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, вторият въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, третият въпрос – в противоречие с решение № 63 от 17.07.2015 г. по търг. д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д.№ 1413/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр. д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 12/2018 г. по гр. д.№ 1251/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.
Относно пети въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първи и пети въпрос от изложението. С решение № 115 от 21.11.2017 г. по гр. д.№ 997/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. е разяснено, че когато съсобствената вещ е отдадена под наем само от един или повече от съсобствениците, които не притежават повече от половината от имота, такъв договор за аренда не е противопоставим на трето лице, придобило след вписването му правото на собственост върху повече от 50 % от съсобствеността, ако същото се противопоставя на продължаващото ползване от страна на арендатора. Аргумент в подкрепа на тази теза е разпоредбата на чл. 17, ал.2 ЗАЗ, според която приобретателят на арендувания обект на договора замества арендодателя като страна по договора за аренда, ако същият е бил вписан. Следователно, законодателят предвижда оповестително-защитно действие на вписването на договора за аренда по отношение на лице, придобило собствеността от арендодателя, но не и спрямо трето лице, на което договорът изобщо не може да бъде противопоставен, тъй като е придобило повече от половината от имота от съсобственици, които не са страна по договора за аренда. В съответствие с възприетото в това решение е направен извод от въззивния съд за непротивопоставимост на ищеца на процесния договор за аренда. Съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, която не се налага да бъде изоставяна или осъвременявана, изключва допустимостта на касационното обжалване както на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, така и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д.№ 1251/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е посочено, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо (например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания), какъвто не е настоящият случай. Липсва и противоречие между изводите на въззивния съд с Тълкувателно решение № 2/2015 г. от 20. 07. 2017 г. по тълк. д.№ 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК.
Вторият въпрос от изложението не отговаря на изискването на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая, исковата молба, по повод на която е образувано исковото производство, в рамките на което е постановено обжалваното въззивно решение, отговаря на изискванията за редовност по ГПК, поради което въззивният съд не е дължал даване на указания на ищеца, по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, за поправяне на нередовности, с оглед обезпечаване на допустим съдебен акт по съществото на спора.
Третия въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според трайно установената практика на ВКС, въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК следва да извърши самостоятелна преценка на релевантните доказателства и да обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението. В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е всички доводи и възражения на страните. Направил е свои собствени изводи по съществото на спора, касаещи основателността на предявения иск. Обстоятелството, че поддържаната в касационната жалба теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По четвъртия въпрос от изложението също не би могло да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д.№ 1251/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. В същото е посочено, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо (например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания). В случая не е установено мълчаливо или изрично приемане на договора за аренда.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и правилата на логиката и науката.
Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, но не е представил доказателства такива да са направени, поради което претенцията за разноски не следва да бъде уважавана.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 749 от 03.07.2024 г. по в. гр. д.№ 334/2024 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: