5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
гр. София, 17.06.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева
при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1436 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „НС – Агро“ АД, [населено място], срещу решение № 260277/14.01.2021г., постановено по в. гр. д.№ 1170/2018г. от Софийски градски съд, с което е отменено решение от 30.10.2017г. по гр. д.№ 2627/2015г. на Софийски районен съд и е отхвърлен частичният иск на касатора против „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място], предявен по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място], дължи на „НС – Агро“ АД сумата от 25000 лв., представляваща възнаграждение за периода 01.07.2013г. – 30.07.2013г. по договор № Д-53-269/02.08.2012г., за което е издадена фактура № 25/08.08.2013г., при заявен общ размер на вземането от 156072,20 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.10.2014г. до окончателното изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.10.2014г. по ч. гр. д.№ 57945/2014г. по описа на СРС.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 02.08.2012г. между страните, след провеждане на процедура по обществена поръчка, е сключен договор за изпълнение на определени видове дейности. За изпълнени по договора работи в периода 01.07.2013г. – 30.07.2013г. изпълнителят „НС – Агро“ АД е издал фактура № 25/08.08.2013г. на стойност 156072,20 лв., която е осчетоводена и от възложителя – „Напоителни системи“ ЕАД и е включена в дневниците за продажби и покупки по ДДС. Представителят на възложителя е подписал приемо – предавателен протокол на 08.08.2013г., в който е направено изявление за приемане на работата по договора. Независимо от това решаващият състав е изложил съображения, че поради неспазване на специалния ред, уговорен в договора, за приемане на работата, не са доказани предпоставките по чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение. Аргументите на съда са изведени от техническата специфика, комплексния характер и относителната сложност на уговорената престация, както и от поставеното условие в договора приемането на работата по описания ред да е основание за възникване на задължението за заплащане на възнаграждение. Уговорката е била приемането да се осъществи чрез изготвяне на четири междинни и един окончателен отчет за дейността, които да се представят и одобрят от специална комисия на възложителя. Въззивният съд е констатирал, че е приета работата само по протокол от 07.08.2012г. на „Пакет документи за регистрация“ на „Напоителни системи“ ЕАД като В и К оператор по указания на ДКЕВР. Тези документи представлявали бизнес план по чл.10 ЗРВКУ, който обаче е връщан за преработка и одобрен на 01.08.2014г. Прието е, че в случая изпълнителят оставал задължен да извърши допълнителни действия с оглед привеждане на проекта в съответствие с указанията на административния орган, като по делото липсвали данни одобреният от регулатора бизнес план да е изготвен от изпълнителя, както и приетият от възложителя план да е послужил като основа при изработването на одобрения от ДКЕВР план. Формиран е извод, че липсва частична полезност на приетата работа, за която да се дължи възнаграждение по чл.267, ал.1, изр. ЗЗД. Допълнително съдът е посочил, че претендираното възнаграждение е за определен период, като по делото не е доказано през този период да са извършвани дейности във връзка с изработване на бизнес плана.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1.“Приемането и създаването на ред по приемане на изработеното по договора за услуга, сключен по реда на Закона за обществените поръчки, не следва ли да е задължение на възложителя, въпреки, че в случая за липсата на приемането по договорения начин е санкциониран изпълнителят чрез незаплащане на изработеното?“; 2.“Не следва ли при приемане на изработеното субсидиарно да се приложи чл.264, ал.1 и 2 ЗЗД вр. с чл.45 ЗОП като възложителят „Напоителни системи“ ЕАД да е задължен да приеме извършената съгласно договора работа, като направи при приемането всички възражения за неправилно изпълнение, включително и за такива недостатъци, които я правят негодна за неговите нужди, за които да извести изпълнителя, а ако не са направени такива възражения, работата трябва да се счита за приета без възражения?“; 3.“Получената фактура, изготвена от изпълнителя, осчетоводена от възложителя, декларирана по ДДС с усвоен данъчен кредит не представлява ли признание за предаване на договорената работа и приемането й без възражения, по която се дължи плащане?“; 4.“Длъжен ли съдът, след като обсъди фактическите и правни основания, позволили му да направи извод за недължимост на исковата претенция за плащане по процесната фактура, да изложи мотиви в решението, обясняващи неговия краен извод? Допустимо ли е да се позовава на неприложими законови норми при извеждане на решаващите си мотиви или е длъжен да изведе същите след обстоен анализ на всички събрани доказателства?“ и 5.“Релевантни ли са възраженията за неизпълнен договор, направени месеци след приемане на работата, осъществено от възложителя, макар и не по установения в договора ред, а чрез приемо – предавателен протокол от 08.08.2013г., изготвен от „Напоителни системи“ ЕАД за приемане, както и съобразно приетата фактура № 25 от 08.08.2013г., която е осчетоводена и включена в дневника за продажби, както и в декларацията му по ДДС?“. Касаторът е посочил практика на ВКС, относима към приемане на работата по договор за изработка. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е свързани с довод за необоснованост на въззивния акт относно направените изводи, че осчетоводената фактура не е счетена като доказателство за приемане на работата, както и на изводите, че липсвала частична полезност на приетата работа и не следвало субсидиарно да се приложат разпоредбите на ЗЗД във връзка с чл.45 ЗОП.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният четвърти въпрос е процесуален и е относим към правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т. д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т. д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр. д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Останалите въпроси, обобщени от състава на ВКС като въпрос за предпоставките за заплащане на възнаграждение по договор за изработка и за доказване на приемането и одобряването на работата, са свързани с правилността на обжалването решение и приетите за доказани факти и обстоятелства по спора. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по решение № 23/04.08.2014г. по т. д.№ 1938/2013г. на І т. о., решение № 235/09.01.2018г. по т. д.№ 726/2017г. на ІІ т. о., решение № 45/28.03.2014г. по т. д.№ 1882/2013г. на І т. о., решение № 162/28.01.2013г. по т. д.№ 453/2012г. на І т. о. Решаващият състав е изложил съображения за недоказаност на твърденията на касатора за изпълнение и за приемане на работата не само с оглед на уговорения специален ред за одобряване на изработеното, но и предвид на специфичния предмет на престацията. Детайлно са съпоставени одобряването на плана през 2014г. с периода, за които се претендира възнаграждението – 2013г. и връзката между извършената работа и предназначението й. Следва да се отбележи, че цитираната практика на ВКС е създадена по конкретни казуси по договори за изработка и не се прилага изцяло при специфични уговорки с оглед вида и полезността на изработеното. Въззивният съд не е отрекъл по принцип субсидиарното приложение на общия граждански закон за договор, сключен по реда на ЗОП. Посочената от касатора норма на чл.45 ЗОП /отм./ предвижда, че за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договорите за обществени поръчки се прилагат разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите, каквито изводи са формирани и от състава на Софийски градски съд.
Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая всички доводи са свързани с обосноваността на въззивното решение и преповтарят поставените по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК правни въпроси, по които съставът на ВКС изложи мотиви.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260277/14.01.2021г., постановено по в. гр. д.№ 1170/2018г. от Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „НС – Агро“ АД, [населено място], [улица], ет.1, ап.1, да заплати на „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място], [улица], сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.