№ 44
гр. София, 16.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на секретаря С. Т.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. дело № 2724 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Т. срещу въззивно решение № 61 от 25.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 748/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост /без излагане на конкретни доводи/ и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Н. Г. Т. е починал в хода на касационното производство на 29.09.2021 г. и на основание чл. 227 ГПК е заместен от своите наследници по закон В. Д. Т., Г. Н. Т. и Д. Н. Т..
Ответниците по касационната жалба Г. Г. М. и Б. Р. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност.
С решение № 735 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 183/2019 г. на Гоцеделчевския районен съд, по предявените от Г. Г. М. и Б. Р. М. против Н. Г. Т. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, е признато за установено, че ищците са собственици на УПИ *, кв. 18 по плана на [населено място], общ. Г. от 1999 г., с площ от 570 кв. м, на основание договори за дарение и покупко-продажба, в границите на който влиза и част с площ от 12 кв. м с формата на триъгълник, заключен между букви МN и цифра 5 на скица-приложение № 2 към заключението на вещото лице, неразделна част от решението, и ответникът е осъден да им предаде владението върху тази част на основание чл. 108 ЗС.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, което е било предмет на въззивно обжалване в частта, с която предявеният иск по чл. 108 ЗС е уважен.
По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство Г. Г. М. и Б. Р. М. се легитимират като собственици на процесния урегулиран поземлен имот по силата на договор за дарение от 10.08.2011 г. /нот. акт № 39/2011 г./, с който първата ищца е придобила 1/2 ид. част от него, и договор за покупко-продажба от 12.07.2018 г. /нот. акт № 167/2018 г./, с който двамата са придобили останалата 1/2 ид. част в режим на съпружеска имуществена общност. Първоначалният ответник Н. Г. Т. е притежавал съседния урегулиран поземлен имот * от кв. 18, с площ от 395 кв. м, по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 42/1967 г. Според съдебно-техническата експертиза по предшестващия план на селото от 1959 г. вътрешната/страничната регулационна линия между двата имота е прокарана почти перпендикулярно на уличната регулационна линия /ъгълът е 89,7 градуса/, а по действащия план от 1999 г. тази линия е прокарана по имотната граница, която не съвпада с регулационната линия между имотите по предходния план. Същата сключва остър ъгъл с уличната регулационна линия от 85 градуса, което води до изместване на регулационната линия между двата имота към имота на ответника и намаляване на отстоянието от нея до съществуващата жилищна сграда от 3,09 м на 2,35 м, поради което вещото лице е счело, че границата между двата урегулирани имота е прокарана на база грешна кадастрална основа, изразена в неправилното отразяване на регулационната граница между тях по предходния план на селото. Съществуващата на място ограда между имотите не съвпада с нито един от плановете и е отразена със зелен цвят на приложение № 2 към заключението на вещото лице.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху УПИ * в кв. 18 при пространственото ситуиране на имота по дворищнорегулационния план от 1999 г., който съгласно действалата тогава разпоредба на чл. 110, ал. 1 ЗТСУ (отм.) има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към съседни имоти, като разместването на собствеността настъпва от момента на влизане в сила на плана, но регулацията получава безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. Посочено е, че независимо в коя хипотеза се изследват предпоставките за прилагане на регулацията – чл. 33, ал. 1 или ал. 2 ЗТСУ (отм.), превръщането на парцелните граници по стария план в имотни граници по новия план дефинира дворищнорегулационния план като приложен. С оглед обстоятелството, че по плана от 1999 г. имотната граница и регулационната граница между двата имота не съвпадат и заедно с това са различни от регулационната граница по плана от 1959 г., като тази по плана от 1999 г. навлиза навътре в имота на ответника, съдът е приел, че част от неговия имот е придадена към имота на ищците, но по отношение на тях регулацията не е приложена, тъй като те не са завзели тази част фактически и не са я заплащали. Поради това въззивният съд е счел, че правото на собственост на ищците, по отношение на което могат да реализират петиторна защита, е площта, заключена между изградената от ответника ограда между двата имота и регулационната граница между тях по плана от 1959 г., съответстваща на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5 с площ от 12 кв. м, по отношение на която са налице всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 108 ЗС. Възражението на ответника, че е придобил спорната част на основание давностно владение е прието за преклудирано, тъй като не е направено с отговора на исковата молба, а едва в писмена защита.
Решението е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за проверка правилността на извода на съда, че площта от имота на ищеца, заключена между изградената от ответника ограда между двата имота и регулационната граница между тях по плана от 1959 г., по отношение на която искът по чл. 108 ЗС е приет за основателен, съответства на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5, с площ от 12 кв. м.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното:
Във връзка с посоченото основание за допускане на касационно обжалване следва да се отбележи, че въззивният съд правилно е приел, че правото на собственост на ищците в първоинстанционното производство, по отношение на което те могат да реализират своята защита с иска по чл. 108 ЗС, е само относно площта, заключена между изградената от ответника ограда между двата имота и регулационната граница между тях по плана от 1959 г., респ. че регулацията от 1999 г. не е приложена, но изводът му, че тази част съответства на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5, с площ от 12 кв. м, не кореспондира на данните по делото, тъй като съгласно посоченото приложение № 2 към заключението на вещото лице посочената площ е заключена между регулационните линии по предшестващия план от 1959 г., и тази по действащия план от 1999 г., а не между регулационната граница между двата имота по плана от 1959 г. и изградената от ответника ограда, за която площ искът с правна квалификация чл. 108 ЗС е приет за основателен. Този неправилен извод е довел и до нарушение на материалния закон. Първоначално този иск (установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и осъдителният иск по чл. 108 ЗС не могат да имат за предмет един и същ имот, респ. част от него, още повече, че съгласно дадените с т. 2А на ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС разяснения вторият иск включва и установителна част) е бил предявен за цялата площ от 29 кв. м, заключена между изградената от ответника ограда и регулационната линия по плана от 1999 г., но в съдебно заседание на 20.01.2020 г. от ищците е направено изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, което е допуснато от първоинстанционния съд, като същият е насочен само за площта от 12 кв. м, съответстваща на отразения на приложение № 2 към заключението на вещото лице триъгълник МN5, за която площ искът е неоснователен.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК то следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което предявеният иск с правна квалификация чл. 108 ЗС следва да се отхвърли като неоснователен.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответниците по касация следва да заплатят на касаторите сторените от тях разноски пред въззивната инстанция в размер на 525 лв. За първата инстанция всяка от страните има право на разноски съобразно уважената, респ. отхвърлената част от иска, поради което ответниците по исковете следва да заплатят на ищците разноски в размер 300 лв., от които 250 лв. за адвокатско възнаграждение и 50 лв. държавна такса, а ищците да заплатят на ответниците сумата 520 лв., от които 250 лв. адвокатско възнаграждение и 270 лв. разноски за изготвяне на експертизи, тъй като те са направени единствено във връзка с иска по чл. 108 ЗС. Разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат, тъй като не се претендират от касаторите.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,
Р Е Ш И :
О т м е н я въззивно решение № 61 от 25.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 748/2020 г. на Благоевградския окръжен съд и вместо него постановява:
О т х в ъ р л я предявения от Г. Г. М. и Б. Р. М. от [населено място], общ. Г., Б., против Н. Г. Т., заместен от своите наследници по закон В. Д. Т., Г. Н. Т. и Д. Н. Т. от [населено място], общ. Г., Б., иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху площ от 12 кв. м с формата на триъгълник МN5 на скица-приложение № 2 към заключението на вещото лице, като част от УПИ *, кв. 18 по плана на [населено място], общ. Г. от 1999 г.
О с ъ ж д а Г. Г. М. и Б. Р. М. да заплатят на В. Д. Т., Г. Н. Т. и Д. Н. Т. сумата 1045 лв. /хиляда и четиридесет и пет лева/ разноски.
О с ъ ж д а В. Д. Т., Г. Н. Т. и Д. Н. Т. да заплатят на Г. Г. М. и Б. Р. М. сумата 300 лв. /триста лева/ разноски.
т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: