Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Т. В. Членове: МИРОСЛАВА Г. Р. при секретар М. Ц. и с участието на прокурора Р. Б. изслуша докладваното от съдията Ю. Р. по административно дело № 11383 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на И. А. и Х. М. на длъжност скобари при Общинско предприятие „Паркиране и репатриране“ – Пловдив срещу Решение № 1611 от 26.09.2022 г. по адм. дело № 1658/2022 г. на Административен съд – Пловдив, с което съдът е отменил по жалба на Г. Й. принудителна административна мярка „принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране” по чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Решението се обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че актът за прилагане на принудителната административна мярка съответства на събраните по делото доказателства и приложимия закон. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.

Ответникът – Г. Й., чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила решението и присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, въз основа на събраните по делото доказателства, след като обсъди становищата на страните и прецени наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу решение, което подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Предмет на оспорване пред административния съд е принудителна административна мярка „принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране” по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, приложена от И. А. и Х. М. на длъжност скобари при Общинско предприятие „Паркиране и репатриране“ – Пловдив.

По делото не се спори, че на 09.06.2022 г. Г. Й. е паркирал автомобила си в синя зона на ул. „Булаир“, гр. Пловдив на паркомясто, което не е обозначено за инвалиди със знак Д21, без да плати дължимата цена за паркиране. Водачът на автомобила притежава карта за преференциално паркиране в качеството му на лице с трайни увреждания. Видно от приложения по преписката снимков материал на предното стъкло на процесния блокиран автомобил е била поставена именно тази карта. На същата дата в 11,45 часа в гр. Пловдив по отношение на МПС, марка „Опел“, с рег. № [рег. номер] е приложена принудителна административна мярка „принудително блокиране“ посредством поставяне на техническо средство, за което е съставен констативен протокол за принудително блокиране № 0104045 от 09.06.2022 г.

За да отмени мярката, съдът е приел, че по силата на чл. 4, § 1, б. „а“ от Конвенцията за правата на хората с увреждания (ратифицирана със закон, приет от 41-ото НС на 26.01.2012 г., обн., ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г.) държавите - страни по конвенцията, следва да предприемат необходимите стъпки с оглед гарантиране и признаване на пълноценното упражняване на всички права и основни свободи за хората с увреждания без каквато и да било дискриминация по признак на увреждане. За целта държавите - страни по конвенцията, следва да приемат всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагането на правата, признати по настоящата конвенция. Изпълнението на държавната политика за интеграция за хората с увреждания има за цел създаване на условия и гаранции за равнопоставеност на хората с увреждания, социална интеграция на хората с увреждания и упражняване на правата им, подкрепа на хората с увреждания и техните семейства. Съгласно чл. 53, ал. 1 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ) хората с увреждания имат право на равен достъп до физическата среда на живеене, труд и отдих, лична мобилност, транспорт, информация и комуникации, включително до информационни и комуникационни системи и технологии, както и до всички останали удобства и услуги за обществено обслужване в урбанизираните територии. Съгласно ал. 2, т. 1 на същия член достъпът се осъществява чрез идентифициране и премахване на всякакви пречки и прегради пред достъпността, които се отнасят към елементите на достъпната среда в урбанизираната територия, сред които и достъпни места за паркиране. Въпреки, че с разпореждания от 27.06.2022 г. и 06.07.2022 г. съдът е указал на ОП „Паркиране и репатриране“ – гр. Пловдив да представи схема на паркоместата, обозначени със знак Д21, такава схема не е представена, нито пък е дадена информация колко са местата за паркиране в „синя зона“, обозначени със знак Д21 „Инвалид“. Въз основа на свидетелските показания съдът е установил, че на ул. „Булаир“ в гр. Пловдив има две такива паркоместа, а на ул. „Ц. Д. и ул. „К. П. - по едно място. С оглед липсата на ангажирани от страна на ответника доказателства за наличните места в „синя зона“, обозначени със знак Д21 „Инвалид“ в района на ул. „Булаир“, гр. Пловдив, съдът е приел, че по делото не може да се установи с категоричност, че от страна на общината са предприети достатъчно мерки за изпълнение на условията и създаването на гаранции за равнопоставеност на хората с увреждания. Съгласно свидетелските показания, преди да паркира автомобила си, водачът е обиколил улица „Булаир“, както и двете успоредни на нея улици „Ц. Д. и „К. П. , но всички общо 4 места, обозначени със знак Д21 „Инвалид“, са били заети. От приложените към констативния протокол снимки се вижда, че в действителност мястото, обозначено със знак Д21 „Инвалид“, е заето, а процесният автомомил е паркиран през едно място от този знак. Съдът е отбелязал също така, че заболяването на водача е свързано именно с придвижването му – операция на тазобедрена става. На следващо място съдът е анализирал подзаконовата нормативна уредба на територията на община Пловдив. Разпоредбата на чл. 15, ал. 8 от Наредба за организацията на движението и паркирането на територията на община Пловдив предвижда, че при недостиг на паркоместа, обозначени със знак Д21 „Инвалид“, паркирането се извършва при режим на почасово платено паркиране. Според съда тази разпоредба противоречи на чл. 53 ЗХУ, който нормативен акт е от по-висока степен, а подзаконовите нормативни актове следва да са съобразени с по-високия по степен нормативен акт и при противоречие между разпоредбите им съдът прилага на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове по-високия по степен акт.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Нормативите за достъпни места за паркиране на автомобили на хора с увреждания са регламентирани в чл. 22 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В посочената разпоредба в зависимост от предназначението на сградите и капацитета на паркинга са предвидени минимален брой места за паркиране на автомобили на хора с увреждания. В тежест на ответната страна е да докаже, че в района на паркиране на процесния автомобил са спазени тези нормативи. В случая съдът два пъти е давал конкретни указания за попълване на преписката с доказателства за броя на паркоместата, обозначени със знак Д21. По делото не са представени такива доказателства. По изложените съображения съдът е мотивирал правилен извод, че по делото са останали недоказани предпоставките за прилагане на процесната мярка, което е достатъчно основание за нейната отмяна. След като ответникът не е доказал наличие на основание за приложение на чл. 15, ал. 8 от Наредба за организацията на движението и паркирането на територията на община Пловдив, то не следва да се обсъжда въпросът дали посочената разпоредба противоречи на нормативен акт от по-висока степен.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 АПК община Пловдив следва да бъде осъдена да заплати на Г. Й. разноски в размер на 1 500 лв. платено адвокатско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1611 от 26.09.2022 г. по адм. дело № 1658/2022 г. на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА община Пловдив да заплати в полза на Г. Й. [ЕГН] от гр. Пловдив разноски в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТАНЯ ВАЧЕВА

секретар:

Членове:

/п/ М. Г. п/ ЮЛИЯ РАЕВА