Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Г. Х. Членове: ПЛАМЕН ПЕ. А. при секретар С. М. и с участието на прокурора Д. К. изслуша докладваното от съдията А. А. по административно дело № 183 / 2023 г.

Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив /ОДМВР Пловдив/, чрез юрк. И. П., против решение № 732/20.04.2022 г., постановено по адм. дело № 1399/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което дирекцията е осъдена да заплати на М. Б. обезщетение за причинени му неимуществени в размер на 600 лева, претърпени в резултат на незаконосъобразното му задържане със Заповед за задържане на лице рег. № 273зз115/20.08.2020 г., издадена от полицейски инспектор в РУ на МВР гр. Хисаря при ОДМВР Пловдив, отменена по надлежен съдебен ред като незаконосъобразна, както и съдебни разноски в размер на 10 лева.

Касаторът излага доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Моли за отмяна на решението, евентуално, за намаляване размера на присъденото обезщетение. Претендира разноски.

Ответната страна – М. Б., чрез адв. С. П., с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна.

С обжалваното решение АС Пловдив е уважил изцяло иска на М. Б., предявен против ОДМВР Пловдив с твърдения, че е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоции - тревожност, нервност и безпокойство от понесената от незаконосъобразното задържане обида, неприятни емоционални преживявания от злепоставянето му пред приятели и роднини, уронване на доброто му име и човешкото му достойнство и срам. Посочено е, че вредите са претърпени в следствие на Заповед за задържане на лице рег. № 273зз115/20.08.2020 г., издадена от полицейски инспектор в РУ на МВР гр. Хисаря при ОДМВР Пловдив. Заповедта е оспорена от Богданов пред Районен съд – Пловдив, който с решение № 3011/27.11.2020 г., постановено по гр. д. № 10573/2020 г. по описа на Районен съд - гр. Пловдив отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението на районния съд е обжалвано пред Административен съд – Пловдив, който с решение № 1034/20.05.2021 г., постановено по касационно адм. дело № 461/2021 г. отменил решението на РС Пловдив и съответно отменил горепосочената заповед, като незаконосъобразна.

В исковата молба се поддържа, че в следствие на задържането на М. Б. за 24 часа в помещение за временно задържане в РУ на МВР гр. Хисаря, той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоции – тревожност, нервност и безпокойство от понесената от незаконосъобразното задържане обида, неприятни емоционални преживявания от злепоставянето му пред приятели и роднини, уронване на доброто му име и човешкото му достойнство и срам.

Въз основа на това съдът приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на Заповед за задържане на лице рег. № 273зз115/20.08.2020 г., издадена от полицейски инспектор в РУ на МВР гр. Хисаря при ОДМВР Пловдив. Административният съд счел, че са налице всички предпоставки на закона за уважаване на исковата претенция, като понесените вреди са доказани от свидетелските показания, които действително са дадени от близки на ищеца хора, но само негови близки реално могат да знаят какво е било емоционалното му състояние към дадения момент. Поради това е прието, че претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване в пълния им претендиран размер от 600 лева. Обжалваното съдебно решение е правилно.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на АС Пловдив за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт – Заповед за задържане на лице рег. № 273зз115/20.08.2020 г., издадена от полицейски инспектор в РУ на МВР гр. Хисаря при ОДМВР Пловдив. От незаконосъобразното задържане в продължение на 24 часа за ищеца реално са настъпили неимуществени вреди, като същите се в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за задържане. Правилно съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди, като обосновано е уважил изцяло иска.

Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ – незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи изцяло иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен предвид на продължителността на понесената вреда. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най – пълна степен следва да компенсира вредите.

По отношение на искането за намаляване на размера на присъденото обезщетение, следва да се има предвид, че от самия акт за незаконосъобразно задържане М. Б. е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в психическо страдание. Засягането на основно право, посегателството върху свободата, задържането без законово основание несъмнено пораждат неимуществени вреди. Интензитетът на страдание се увеличава и от промененото отношение към ищеца от страна на негови близки и познати, като както е посочено – ищецът живее в малко населено място, където всички се познават и актът на задържане на лице от полицията поражда в другите хора мнение, че това лице е извършило престъпление. Ето защо, и предвид доказаната в процеса степен на увреждане, понесените във връзка с него страдания водят на извод, че определеното обезщетение в размер на 600 лева осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобен случай, която пък отразява актуалния икономически стандарт в страната. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд е правилен.

По изложените съображения, съдебното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода от спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат.

Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за адвокатско представителство пред настоящата инстанция, което е осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗЗД – поради близки отношения. Това е и основанието, посочено в представеното пълномощно за представителна власт. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката. Така спрямо материалния интерес по делото, в процесния случай приложима е нормата на чл. 8, ал. 1, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където е посочено, че при интерес до 1000 лв. адвокатското възнаграждение е 400 лв. Именно този размер следва да се присъди в полза на адв. С. П..

С оглед изложеното, и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 732/20.04.2022 г., постановено по адм. дело № 1399/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Пловдив да заплати на адвокат С. П. от АК Пловдив, сумата от 400 (четиристотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА ХРИСТОВА

секретар:

Членове:

/п/ П. П. п/ АГЛИКА АДАМОВА