№ 244
София, 02.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3718/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Образувано е по касационна жалба на В. В. И. и М. Ж. И. срещу въззивното решение № 23/07.06.2021 г. по в. гр. д. № 124/2021 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260701/14.12.2020 г. по гр. д. № 418/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено в отношенията между М. А. Н. и М. Д. К. - Н., от една страна, и М. Ж. И. и В. В. И., от друга, че М. Ж. И. и В. В. И. не са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 24 в [населено място], [улица], вх. В, ет. 8, ведно с избено помещение № 24 и 4.1738% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавно дворно място.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация - ищци по делото М. А. Н. и М. Д. К. - Н., е подаден отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че „Банка Д.“ АД е взискател по изп. д. № 20188930400475 на ЧСИ Д. С.-С., образувано въз основа на изпълнителен лист по ч. гр. д. № 6024/2018 г. на Варненския районен съд, с което Н. К. К.-Б. е осъдена да заплати на дружеството по договор за ипотечен кредит от 21.09.2007 г. главница в размер на 192 902.39 лева, както и други суми. За обезпечаване вземането на кредитора е сключен договор, обективиран в н. а. № ......../24.09.2007 г., вписан на 24.09.2007 г., за учредяване на ипотека върху недвижимия имот, предмет на иска. Вписването на ипотеката е подновено на 11.09.2017 г.
С образуване на изпълнителното дело е наложена възбрана върху имота в полза на взискателя, вписана на 23.05.2018 г.
С постановление за възлагане от 06.02.2019 г. въз основа на проведена публична продан имотът е възложен на ищеца М. Н. за сумата 161 161 лева. Постановлението е влязло в сила на 25.06.2019 г. и е вписано на 02.08.2019 г. Към този момент купувачът е бил в брак с М. К.-Н..
Въз основа на искова молба, вписана на 07.06.2019 г., е образувано гр. д. № 799/2019 г. на Варненския окръжен съд по иск на К. А. К. срещу Н. К. К.-Б.. С решение № 1074/20.09.2019 г., постановено по реда на чл. 237 ГПК, е признато за установено, че ищецът е собственик на основание чл. 79, ал. 2 ЗС на недвижим имот с административен адрес гр. В., [улица], вх. В, ет. 8, ап. 24, съвпадащ с процесния. Решението е влязло в сила на 04.10.2019 г. и е вписано на 09.10.2019 г.
С констативен нотариален акт за собственост № 193/25.10.2019 г. на основание влязлото в сила решение по гр. д. № 799/2019 г. на Варненския окръжен съд К. А. К. и съпругата му М. Н. К. са признати за собственици на процесния имот.
С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу дълг в размер на 83 000 лева, обективиран в н. а. № ........./26.11.2019 г., К. А. К. и М. Н. К. прехвърлили имота на ответницата М. Ж. И., която към този момент е била в брак с ответника В. В. И..
При тези данни по делото първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като е налице правен интерес от предявяването му, обусловен от обстоятелството, че ищците се легитимират за собственици на имота, придобит от тях като купувачи в производство по принудително изпълнение, и владеят имота, като тяхното право се оспорва от ответниците.
Първоинстанционният съд е посочил, че съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, а придобитите от третите лица права не могат да се противопоставят на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателя. Като се позовал на чл. 453, т. 2 ГПК, съдът е посочил, че непротивопоставими на взискателя /включително и на купувачите по публичната продан/ са решенията по искови молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната. В случая учредената договорна ипотека в полза на кредитора по изпълнителното дело „Банка Д. ЕАД, обективирана в н. а. № ..../24.09.2007 г., с подновено вписване на 11.09.2017 г., и наложената върху имота възбрана по изпълнителното дело, имат освен оповестително по силата на закона, и защитно действие, като последното се изразява в непротивопоставимостта на кредитора, в това число и на купувача по принудителното изпълнение, на действия, извършени от длъжника след вписването, т. е. защитното действие се изразява и в защита на правата на купувача по публичната продан. Правните последици от вписването чрез налагане на възбрана се състоят в това съответният недвижим имот да се изключи от правния оборот, да се парализира възможността на собственика да се разпорежда с него и по този начин да се гарантират правата на кредитора. Съдът посочил, че в случая постановеното решение по гр. д. № 799/2019 г., вписано на 09.10.2019 г., е непротивопоставимо на ищците по делото като купувачи от публичната продан, тъй като исковата молба е вписана след вписване на възбраната по изпълнителното дело, по което имотът е възложен на ищците, тъй като е непротивопоставимо на взискателя по делото.
По тези съображения първоинстанционният съд е приел, че на ищците като купувачи по публична продан са непротивопоставими правата на М. Ж. И. по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу дълг. Договорът няма правно действие по отношение на купувачите по публичната продан на основание чл. 453 ГПК, тъй като права на ответниците, придобити по сделката след вписването на ипотеката, съответно на възбраната, са непротивопоставими на взискателя, съответното на приобритателите по публичната продан.
Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от В. и М. И., е посочил, че към момента на учредяване на договорната ипотека-24.09.2007 г., собственик на имота е била Н. К. К.-Б.. Към този момент не е била изтекла придобивната давност в полза на М. и К. К., която според твърденията им като ищци по гр. д. № 799/2019 г. е започнала да тече в края на 2004 г.
Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 173 ЗЗД /неправилно посочено ГПК/ кредиторът, чието вземане е обезпечено с ипотека, може да се удоволетвори от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той. Това означава, че ипотечното право е противопоставимо на всеки следващ ипотеката приобретател на имота, независимо дали се касае за деривативно или оригинерно придобиване. Ипотечното право съпътства правото на собственост, доколкото първото се прекратява само при наличието на лимитативен брой хипотези - погасяване на обезпеченото вземане, отказ от кредитора, погиване на имота, отчуждаването му за държавна или обществена нужда, публична продан, сливане на качество кредитор-длъжник. Евентуалното придобиване на имота чрез давностно владение, независимо от липсата на правоприемство между бившия собственик и последващия, не погасява учредената от първия ипотека. В тази връзка придобивна давност, изтекла до влизане в сила на постановлението за възлагане на продадения в изпълнителното производство ипотекиран имот в полза на трето за изпълнителното производство лице, е непротивопоставима на ипотекарния кредитор. Кредиторът ще може да се удоволетвори чрез продажбата на имота, дори и към този момент той вече да не е собственост на лицето, учредило ипотеката. Съдът е посочил, че по аргумент от по-силното основание и третото лице, установило владение върху имота след учредяване на ипотеката и владеещо имота към датата на публичната продан, няма да може да противопостави това свое владение на кредитора, независимо какъв е периодът на това владение.
Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай кредиторът „Банка Д.“ ЕАД е пристъпил към принудително изпълнение на обезпеченото с ипотеката вземане, насочвайки изпълнението срещу ипотекирания процесен имот. Същото е приключило с влязло в сила на 25.06.2019 г. постановление за възлагане, от който момент негов собственик е станал обявеният за купувач. Правата на третите лица не могат да се противопоставят на взискателя с обезпечено вземане по аргумент от чл. 150, ал. 1 ЗЗД - ипотеката тежи върху имота, независимо от това в чии ръце се намира той. Съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Правата, които трети лица са придобили върху него, не могат да се противопоставят на купувача, ако не могат да се противопоставят на взискателя. Сделката, от която въззивниците черпят правата си, е сключена след възбраната, наложена върху имота, поради което и на основание чл. 453, т. 1 ГПК са непротивопоставими на взискателя, респективно и на купувача от публичната продан.
По тези съображения въззивният съд е намерил, че ответниците по иска не могат да се легитимират като собственици на процесния имот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат на първо място, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 63/24.06.2020 г. по гр. д. № 2763/2019 г. на ВКС, I-во г. о.
На второ място поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Р. Б. и на Съда на Европейския съюз, а именно:
- решение по делото Hauer от 13.12.1979 г. /С. 1979, стр. 3727/, с което изцяло се защитава правото на всяко физическо или юридическо лице мирно да се ползва от своята собственост; никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба;
- решение № 10/06.10.1994 г. на Конституционния съд относно непосредственото действие на Конституцията - противоречието според касаторите се изразява в липсата на съображения и на каквито и да било мотиви от страна на апелативния съд относно възраженията, изложени във въззивната жалба, както и с доказателствата, въведени от страните по спора; по този начин били нарушени разпоредбите на чл. 117, ал. 1 и чл. 121, ал. 1, 2 и 4 от Конституцията;
- решение по делото Simmenthal S. c/ Admministrazione delle finanze /С-70/77, 1978/, посочено в касационната жалба.
На трето място в изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правомощията на един и същи съдебен състав да постановява противоречиви съдебни решения, отнасящи се до един и същи имот и за едни и същи страни, както и по въпроса дали съдебното решение не противоречи на чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България, на чл. 17 от Х. на основните права на Европейския съюз, на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и на чл. 1 от Протокол /допълнителен/ към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. С оглед на тези съображения касаторите извеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, следните въпроси:
1. Може ли Апелативен съд - В. да не вземе предвид направени възражения и изобщо да не ги коментира и обсъжда;
2. Лишава ли се от възможност ищецът да се защити, ако въззивната инстанция - Апелативен съд - В., не вземе предвид направени пред нея възражения и изобщо не ги коментира;
3. Какво е решение, което противоречи на Конституцията на Р. Б.
4. Какъв характер има решение, което противоречи на правото на Европейския съюз;
5. Какво следва да е решение, което не отговаря на обективната действителност и правен ред - нищожно, недопустимо, неправилно или правилно;
6. Какво е решението, което е постановено от един и същи съдебен състав, отнасящо се до един и същи имот и за едни и същи страни, което е в противоречие с първоначално постановеното такова.
Поддържат, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предпоставките за допскане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
С решение № 63/24.06.2020 г. по гр. д. № 2763/2019 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че преценката на съда следва да се основава на анализ на всички данни, съдържащи се в събраните по делото доказателства, т. е. на обсъждане поотделно и в тяхната съвкупност на всички събрани по делото доказателства, при което съдът следва да посочи кои факти приема за установени, а кои не, въз основа на кои доказателства, като изложи и съображенията, поради които не възприема съдържащите се в част от събраните доказателства данни.
Позовавайки се на това решение, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че не са обсъдени възраженията относно задължението на съда да изследва образуваното изпълнително дело и извършването на публичната продан на процесния имот; не е изследвана декларацията за произход на внесената сума в размер на 145 696 лева; не е изследвано пълномощното на процесуалния представител на ответните страни доколко е законосъобразно и валидно; не е допусната поисканата експертиза с посочените в нея въпроси; не е изследвано нито едно от направените с въззивната жалба възражения.
Данните по делото сочат, че в подготвително заседние на 29.03.2021 г., проведено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания, направени във въззивната жалба на М. и В. И., като по съображения от чл. 266 ГПК е отклонил същите /л. 30 по гр. д. № 124/2021 г. на Варненския апелативен съд/. В мотивите към обжалваното решение съдът е разгледал оплакванията във въззивната жалба с изключение на тези, свързани с твърдения за незаконосъобразно образуване и водене на изпълнителното дело и на процедурата по осъществяване на публичната продан на процесния имот. Това обаче не може да послужи като основане за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, съобразявайки решението, на което касаторите се позовават, тъй като в специфичната хипотеза на иск за защита правото на собственост на недвижим имот, придобит на публична продан, приложима е практиката по решение № 153/12.07.2013 г. по гр. д. № 1317/2013 г. на ВКС, II-ро г. о. Според това решение в рамките на спор за собственост съдът не може да се произнася по действителността на влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан; транслативно-вещният ефект на влязлото в сила и неоспорено по исков ред постановление за възлагане може да бъде отречен, ако се установи, че длъжникът не е бил собственик на имота.
Обжалваното въззивно решение напълно съответства на тази съдебна практика, която се споделя от настоящия състав на ВКС, І-во г. о. В съответствие с тази практика е и отказът на въззивния съд да допусне като неотносима към предмета на спора графическа експертиза със задача да изследва автентичността на документи по изпълнителното дело, в т. ч. на декларация за произход на сума в размер на 145 696 лева. Що се отнася до довода за наличие или липса на валидно учредена представителна власт на насрещната страна касаторите не разполагат с правомощие да защитават чужди права. С оглед изложените съображения поставените от касаторите първи и втори въпроси не обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като навеждат довод за противоречие на въззивното решение с решение от 13.12.1979 г. по дело С-44/79 на Съда на Е. /делото Haurer/, както и с решение № 10/06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г. на КС на РБ, а в касационната жалба се позовават на решението по делото Simmenthal S. c/ Admministrazione delle finanze /С-70/77, 1978/.
Позоваването на тези решения обаче не е свързано със спецификата на разгреждания правен спор. Не е формулиран и конкретен правен въпрос /въпроси/, изведен от решаващите изводи на съда в обжалваното решение, така, както това е разяснено в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в обжалваното решение. А доколкото може да се приеме, че позоваването на тези решения е с оглед на поставените трети и четвърти въпроси, следва да се посочи, че така, както са зададени, въпросите са теоретични и не са свързани с данните по делото.
Позовавайки се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторите сочат, че с решението от 13.12.1979 г. по дело С-44/79 на Съда на Е. /делото Haurer/ се защитава правото на всяко физическо или юридическо лице мирно да се ползва от своята собственост и че никой не може да бъде лишен от нея освен в обществена полза в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба, а в решението по делото Simmenthal S. c/ Admministrazione delle finanze /С-70/77, 1978/ съдът е постановил, че в рамките на своята компетентност всеки вътрешен съд има задължението да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма. Не посочват обаче с кой свой извод апелативният съд е нарушил правото на мирно ползване на собствеността, нито посочват коя разпоредба от вътрешното право противоречи и на кои норми от общностното право. Отделно от това следва да се има предвид, че делата нямат за предмет същото нарушение на правото, каквото е разгледаното в обжалваното решение - не засягат случаи, свързани със спор за право на собственост върху недвижим имот, изнесен на публична продан, след като е бил ипотекиран. Доколкото ипотеката е доброволно учредена, не може да се говори и за ограничаване на правото на собственост и на неговото мирно използване, нито за неоснователно лишване от право на собственост.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и при позоваване на решение № 10/06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г. на КС на РБ, с което е прието, че по силата на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията /чл. 5, ал. 2/ всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в защита на своите права и законни интереси; позоваването на Конституцията в един спор в областта на гражданското, наказателното, административното или някакъв друг клон на правото не изисква специален процесуален ред за разрешаването му; защитата на правото, при което ще се приложи непосредственото действие на съответните конституционни норми, ще се осъществи по реда на ГПК, НПК или З., т. е. ще се реализира по действащия процесуален ред. Противоречието и с това решение се твърди от касаторите твърде общо, без да е формулиран кокретен правен въпрос /въпроси/, по който въззивният съд се е произнесъл в мотивите на решението си и който е обусловил крайния извод, отразен в диспозитива на обжалвания акт. В частност касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на решението на Конституционния съд поради липсата на съображения и на каквито и да било мотиви от страна на апелативния съд относно възраженията, изложени във въззивната жалба, както и с доказателствата, въведени от страните по спора; по този начин били нарушени разпоредбите на чл. 117, ал. 1 и чл. 121, ал. 1, 2 и 4 от Конституцията на РБ; така бил нарушен и принципът за непосредствено действие на конституционните норми, прогласен с решението на Конституционния съд. Така изложените съображения сочат на евентуална неправилност на въззивното решение /резултат от неправилно приложение на процесуалния закон, включително на такива принципи на процеса, залегнали в Конституцията/, която като порок на въззивното решение може да бъде проверявана от ВКС едва във фазата по същество, след като касационното обжалване е допуснато.
С оглед изложеното следва да се заключи, че по въпроси трети и четвърти не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 2, нито по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Петият въпрос няма характеристиката на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а също като въпроси трети и четвърти е теоретичен и не е свързан с данните по делото. Освен това не се установява в конкретния случай въззивното решение да е нищожно или недопустимо /не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана; не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск/, а дали решението е правилно или неправилно е въпрос, който не стои за разрешаване във фазата по селектиране на касационните жалби.
Шестият въпрос следва да се свърже с данните, че решението по гр. д. № 799/2019 г. на Варненския окръжен съд и първоинстанционното решение по настоящото дело са постановени от един и същи съдебен състав. С решението по гр. д. № 799/2019 г. е признато за установено, че К. А. К. е собственик на основание придобивна давност на имота, предмет и на настоящия спор. Това решение обаче е постановено при условията на чл. 237 ГПК - при признание на иска от страна на ответницата Н. К. К. - Б., поради което съдебният състав не се е произнасял и не е обсъждал доказателствата, доводите и възраженията на страните по спорния предмет. При това положение не е съществувала процесуална пречка същият съдебен състав да се произнесе в последващ спор по въпроса за принадлежността на правото на собственост на същия имот, включително и като обсъди правните последици на решението по гр. д. № 799/2019 г., с което праводателят на касаторите е бил признат за собственик. Ето защо разглеждането на първата част на поставения шести въпрос от касационната инстанция не би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото, поради което и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. По втората част на шестия въпрос следва да се посочи, че твърдението, че са нарушени разпоредби на Конституцията на РБ, на Х. на основните права на Европейския съюз и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, включително на Протокол № 1 към същата, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсата на формулиран правен въпрос, обуславящ правните разрешения на въззивния съд, е основание за недопускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед извода, че касационно обжалване не се допуска, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., не следва да се произнася по допустимостта и основателността на направеното от касаторите доказателствено искане за назначаване на графическа експертиза с посочени от тях задачи.
При този изход на спора и съобразно заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 020 лева, платени по банков път, видно от платежно нареждане за кредитен превод от 10.09.2021 г. на А. Б. България.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 23/07.06.2021 г. по в. гр. д. № 124/2021 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА В. В. И. и М. Ж. И. да заплатят на М. А. Н. и М. Д. К. - Н. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 020 /четири хиляди и двадесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: