№ 5102

гр. София, 07.11.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2464 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. Д., подадена чрез адв. Г. Ч., срещу въззивно решение № 2423 от 17.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 4744/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2454 от 13.02.2024 г., постановено по гр. д. № 11104/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от Г. М. Д. срещу „Х. К.“ Е. иск с правно основание чл. 262, ал. 1 КТ, във вр. с чл. 150 КТ и чл. 143, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата 4 659,36 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 31.12.2018 г. до 31.12.2021 г.

Въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за горницата над 4 659,36 лева до 10 000 лева, е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли да се вменява в задължение на вещото лице да заяви на съда, че дигитална информация не може да бъде разчетена поради изтичането на законовия 1 годишен срок за нейното съхранение и у двете страни, а не само в търговското дружество – работодател, или това е пропуск на съда да изпълни свое задължение по еднакво тълкуване и прилагане на закона спрямо двете страни в процеса?“; 2/ „Представената извадка от дигиталната карта на водач на МПС за минал период от време следва ли да бъде възприета като годно доказателствено средство без да може да бъде сравнена със съхранявана информация в търговското дружество?“; 3/ „Не следва ли при доказване на отработен извънреден труд, когато само заинтересованата страна разполага с информация, а ответната не предоставя такава, да бъде прилагана разпоредбата на чл. 161 ГПК?“.

Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Ответната страна по жалбата „Х. К.“ Е., чрез адв. С. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна като безспорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е възникнало въз основа на трудов договор от 25.08.2017 г., по силата на който ищецът е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил /международни превози/“ с месечно основно трудово възнаграждение в размер на 430 лева; че съгласно трудовия договор ищецът е следвало да изпълнява възложената му работа при спазване на изискванията на чл. 4 и чл. 6 от Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, касаещи продължителността на работното време, както и правилата, уредени в Глава 6 от Закона за автомобилните превози, уреждащи времето за управление, прекъсване на управлението и почивките; че съгласно допълнително споразумение от 28.03.2018 г. към трудовия договор, страните са се споразумели работникът да полага труд при пълно работно време от осем часа, считано от 01.03.2018 г. Преценил е като обосновано и компетентно изготвено, приетото по делото заключение по комплексна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което съществуват четири типа тахографски карти: карта на водача, карта на превозвача, контролна карта и сервизна карта. От горното е установил, че картата на водача е лична и отразява персоналното му поведение за определен период от време, който е поне 28 дни, но ако картата се ползва с нормален интензитет, то тя не би следвало да съдържа данни за период по-дълъг от 3-4 месеца от момента на разчитането й. Констатирал е заявеното от вещото лице по техническата част от експертизата, че е осъществило контакт с процесуалния представител на ищеца, с оглед снемане на съдържанието на картата на водача, но не се е стигнало до това, тъй като ищецът не е предоставил картата си. Приел е и като установено по делото, че сървърът на работодателя поддържа информация за период от две календарни години, като след започването на записите за нова календарна година, информацията за предпоследната се изтрива, както и че не е установена налична информация относно процесния период. От счетоводната част на изготвеното заключение въззивният съд е намерил, че нормативно определените и отработените часове в процесния период са равни – 3632 часа, и няма отчетени часове на извънреден труд. Отчел е, но не е кредитирал представения втори вариант на заключението, доколкото е базиран единствено на твърденията на ищеца при извършените изчисления, съгласно който се установява разлика между действително отработените часове и нормативно определените такива в размер на 853,81 часа за процесния период, като стойността на тази разлика – на положения извънреден труд, възлиза на 4659,36 лева.

При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е приела от правна страна, че по иска с правно основание чл. 262 КТ в тежест на ищеца е да докаже полагането на твърдения извънреден труд в периода от 31.12.2018 г. до 31.12.2021 г. в претендирния размер; че съгласно чл. 143, ал. 1 КТ извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време; че с протоколно определение от 22.03.2023 г., първоинстанционният съд по искане на ищеца е задължил ответника да представи картата от дигиталния тахограф за управлявания от ищеца товарен автомобил за исковия период или извлечение от същата, като му е указал последиците от непредставяне на съответните доказателства в указания срок, съобразно разпоредбата на чл. 161 ГПК; че с молба от 23.03.2023 г. ответникът е заявил, че картата на водача е лична и се намира у ищеца, поради което не може да я представи по делото, както и че не разполага с информация от дигиталната карта на ищеца поради изминалия период от повече от година от прекратяване на трудовия договор.

В обжалваното решение въззивният състав е съобразил съответните разпоредби от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт и Наредба № Н-3 от 7 април 2009 г. за необходимите мерки за изпълнението и прилагането на Регламент (ЕС) № 165/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 г. относно тахографите в автомобилния транспорт, съгласно които транспортно предприятие, което използва превозни средства, които са снабдени със записващо оборудване, осигурява съхранението на всички записани данни от оборудването на превозното средство и от картата на водача в продължение на най-малко 12 месеца след записването им. Изложил е решаващи мотиви, че заключението по изготвената експертиза потвърждава заявеното от работодателя, че същият не разполага с исканата от ищеца информация; че данните, снети от картата на водача, са били съхранявани на FTP сървър за срок от две календарни години, преди да бъдат изтрити, като към момента на изготвяне на експертизата не са били налични данни за процесния период. Предвид липсата на други доказателства е приел като недоказани твърденията на ищеца, че работодателят умишлено е изтрил информацията от картата на водача и поради това е проявил недобросъвестност. Преценил е, че работодателят е спазил нормативното изискване да съхранява тези данни поне една година, като дори е осигурил съхранението им за две години.

С оглед липсата на данни у работодателя, относими към процесния период, и предвид обстоятелството, че ищецът не е предоставил личната си дигитална карта за изследване, въззивният съд е намерил, че вещото лице е било препятствано да отговори на поставената му задача да извлече информацията от картата на водача. Позовал се е на нормата на чл. 161 ГПК, съгласно която с оглед на обстоятелствата по делото, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Преценявайки поведението на ответника, не е намерил същото да е станало причина допуснатите доказателства да не бъдат събрани. Обратното – посочил е, че самият ищец не е оказал необходимото съдействие по делото, доколкото въпросната дигитална карта е персонална такава и се е намирала у него, предвид което същият е можел да я предостави на вещото лице. В тази връзка е възприел извода на вещото лице, формиран въз основа на наличните при работодателя документи, за пълно съответствие между уговореното и действително отработено време. Не е споделил доводите на ищеца, че не следва да се съобразява информацията от документите, представени от работодателя, тъй като са изготвени и подписани само от него. Намерил е, че същите имат характера на частен свидетелстващ документ и подлежат на съвместна преценка с останалите доказателства по делото, а доколкото други доказателства за установяване на същите обстоятелства не са представени от страните, то е приел за установени фактите така, както са удостоверени в проверените от вещото лице документи. Изрично е посочил още, че не кредитира заключението по изготвената експертиза в частта, в която е даден отговор съобразно заявеното в уточнението към исковата молба, поради обстоятелството, че заключението не е подкрепено от доказателствената съвкупност по делото, а почива единствено на твърденията на ищеца.

Предвид изложените съображения въззивната инстанция е обосновала извод, че в случая ищецът, в чиято доказателствена тежест е да установи, че е работил извън уговореното работно време за претендирания от него период, не е представил никакви доказателства в подкрепа на твърденията си, поради което същите са недоказани и искът му е неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставените от жалбоподателя в изложението въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, които обуславят решаващите изводи по спора, а са по естеството си касационни оплаквания по чл.281 ГПК за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Така формулирани същите са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и целят извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Зададени са чрез въвеждане на твърдения от страна на жалбоподателя, че в случая дигитална информация не може да бъде представена поради изтичане на законовия едногодишен срок за нейното съхранение и у двете страни, а не само у работодателя; че дори и да беше представил дигиталната си карта, същата не би представлявала годно доказателствено средство, тъй като не може да бъде сравнена със съхранявана информация в дружеството – работодател; че спрямо ответника-работодател следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 161 ГПК. На първо място тези твърдения са изрично и мотивирано отречени от състава на въззивния съд, който след анализ на доказателствата по делото е формирал извод, че в случая работодателят е спазил съществуващите нормативни изисквания да съхранява информацията от картата на водача поне една година, съхранявайки данните дори за период от две години; че поведението на дружеството – ответник не е станало причина допуснатите доказателства да не бъдат събрани, а точно обратното – ищецът не е оказал необходимото съдействие по делото, като не е предоставил дигиталната си карта, която е персонална; че ищецът, в чиято доказателствена тежест е да установи положения извънреден труд, не е представил никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Поради това така поставените въпроси не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване, тъй като отговорът им изисква и анализ на доказателствата, какъвто не може да бъде извършен във фазата по селекция на жалбата. Поради това такива въпроси са неотносими към производството по чл.288 ГПК и не съставляват общо основание за достъп до касация.

Доколкото последният, поставен от касатора, макар и некоретно формулиран, въпрос касае приложението на чл.161 ГПК следва да се посочи, че трайно в съдебната практика се приема, че условие за приложение разпоредбите на чл. 161 ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Прилагането на последиците на чл. 161, във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК е възможно, когато насрещната страна не оспорва съществуването на документа, но отказва да го представи. Когато тя оспорва съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, страната, която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина. /Решение № 23 от 26.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2016 г., IV г. о. Решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., IV г. о./ В случая, видно и от мотивите на въззивното решение, не се констатира противоречие на последното със съдебната практика по приложението на чл. 161 ГПК.

При обоснованият по-горе в определението извод, че поставените въпроси не съставляват общо основание за достъп до касация, съдът не дължи произнасяне по въпроса за наличието или не на допълнителното основание, поддържано от касатора. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи, че не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка, тъй като във връзка с поставените въпроси в изложението не е извършено позоваване на практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито е обосновано в какво се състои твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с такава съдебна практика.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи отново, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.

Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 3 460 лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2423 от 17.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 4744/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2454 от 13.02.2024 г., постановено по гр. д. № 11104/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от Г. М. Д. срещу „Х. К.“ Е. иск с правно основание чл. 262, ал. 1 КТ, във вр. с чл. 150 КТ и чл. 143, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата 4 659,36 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 31.12.2018 г. до 31.12.2021 г.

ОСЪЖДА Г. М. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], да заплати на „Х. К.“ Е., с ЕИК[ЕИК] и седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 460 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: