О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№270

гр. София, 13.04.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2687 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. Г. С. срещу решение № 10086/22.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 5993/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 4083/06.06.2019 г. по гр. дело № 8511/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, касаторът е осъден да заплати: на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД – на ищцата Л. Г. А. – сумата 46 332 лв., представляваща левовата равностойност на 31 000 USD към датата на съдебното отстранение 08.01.2013 г. – неустойка по договор от 23.04.1996 г.; и на основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД – на ищците Л. Г. А. и С. П. А., при условията на активна солидарност – сумата 57 953.80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от съдебна евикция към датата на съдебното отстранение 08.01.2013 г., поради неизпълнение на задължение на продавача (касатора) да прехвърли собствеността на имот по договор от 23.04.1996 г., надвишаващи неустойката; решението е постановено при участието на М. П. П. – помагач на ответника-касатор.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД и при недопустимо изменение на исковете, предявени с исковата молба, евентуално – за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответниците по касационната жалба – ищците Л. и С. А. не са подали отговори на касационната жалба. Третото лице М. П. – помагач на ответника-касатор И. С., не е насрещна страна спрямо последния, поради което не разполага с процесуално право на отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) нищожна ли е неустойка, чийто договорен размер е 24 пъти по-голям от действително заплатената цена, посочена в нотариалния акт, и накърнява ли тя добрите нрави; 2) в случай, че уговорката за неустойка е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди, следва ли тя да бъде намалена съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД; 3) продавачът носи ли отговорност за вредите, които купувачът е претърпял вследствие отстранението си от имота, ако тези вреди не са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението; 4) настъпването на инфлация, както и обстоятелството на обезценяването на българската валута с 45 % могли ли са да бъдат предвидени при поемане на задължението от страна на продавача, и следва ли да се вменят в отговорност на неизправната страна; 5) длъжен ли е съдът в своето съдебно решение да формира правните си изводи след съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото, предхождана от неговото задълбочено анализиране и излагане на аргументи. По отношение на първия и последния от тези правни въпроси касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 127/20.12.2016 г. по търг. дело № 1907/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 223/19.04.2016 г. по търг. дело № 3633/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 228/21.01.2013 г. по търг. дело № 995/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а петият въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага и съображения, формулираните от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Предвид оплакванията си за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, касаторът С. навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. В тази връзка поддържа следното: С исковата си молба ищците не са предявили иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД – за обезщетяване на претърпените от тях вреди, които надхвърлят уговорената между страните неустойка. С исковата си молба те предявили иск с правно основание чл. 82, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 и с чл. 45 от ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, което било фиксирано от първоинстанционния съд с определение от 08.10.2013 г., с което е направен прокто-доклада по делото. С последващо определение от 06.11.2014 г. СГС дал указания на ищците да посочат какви точно искове са предявили, при което със своя молба от 13.11.2014 г. те (според касатора-ответника) изменили както основанието, така и размера на иска си, което впоследствие първоинстанционният съд приел за недопустимо съгласно разпоредбите на ГПК и се произнесъл по предявените искове. Жалбоподателят счита също, че с последващото си решение от 06.06.2019 г. първоинстанционният съд, като се произнесъл по иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД постановил недопустимо решение, тъй като такъв иск не е предявяван с исковата молба, не е допускано изменение по реда на чл. 214 от ГПК, а и такова изменение – чрез едновременно включване на нови обстоятелства и на нов петитум, както и чрез последващо обективно съединяване чрез въвеждане на нов иск, наред с главния, е недопустимо.

На 21.01.2022 г. от страна на касатора С. е подадено допълнение към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, което настоящият съдебен състав не обсъжда и не взема предвид, като подадено след преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и тъй като с него не са наведени нови (различни от горните) оплаквания за недопустимост на въззивното решение, респ. – за вероятна недопустимост на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, а са наведени оплаквания за неправилна правна квалификация на единия иск (т. е. за нарушение на материалния закон), също за нарушение на материалния закон – при уважаването и на другия иск за неустойка по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, както и за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и обстоятелствата по делото, респ. – наведени са и нови основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което е недопустимо след изтичането на преклузивния срок по чл. 283 от ГПК.

Съдът намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради вероятна недопустимост на същото, т. е. в хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, като съображенията за това са следните:

В исковата си молба по делото ищците са изложили следните релевантни за правния спор твърдения: На 19.04.1996 г. те сключили с ответника (сега касатор) предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент за сумата (цена) 31 000 USD. При сключването на окончателния договор във формата на нотариален акт от 23.04.1996 г. ищците закупили имота за сумата 113 600 неденоминирани лв. или 113.06 деноминирани лв. Впоследствие на същата дата сключили и отделен договор с ответника, с който договорили неустойка в размер 31 000 USD в случай, че претърпят съдебно отстранение. С влязло в сила въззивно решение от 20.07.2011 г. на СГС ищците били отстранени от имота, вследствие на което претърпели вреди, изразяващи се в цената, на която могат да закупят недвижим имот от същото качество, място и квадратура – в размер 115 000 лв. При така изложените твърдения, ищците са формулирали петитум: съдът да осъди ответника да им заплати сумата 115 000 лв., представляваща претърпяната от тях вреда, като при условията на евентуалност – ако не уважи иска за вреди, съдът да осъди ответника да им заплати неустойка в размер левовата равностойност на 31 000 USD към датата на подписване на договора. С молба от 29.01.2014 г. ищците са уточнили, че тъй като левовата равностойност на 31 000 USD към 08.01.2012 г. (датата на влизане в сила на решението, с което са отстранени от имота) е 47 629.64 лв., то разликата, представляваща увеличения размер на вредите – надхвърлящи размера на неустойката, е 67 370.36 лв. С определение от 06.11.2014 г. първоинстанционният съд е приел, че е налице противоречие между исковата молба и тази уточняваща молба, поради което е дал указания на ищците да уточнят, дали претендират сумите както са заявени с исковата молба, или претендират: левовата равностойност на 31 000 USD – неустойка по договора от 19.04.1996 г., както и сумата 67 370.36 лв., представляваща размера на претърпените от тях вреди, надхвърлящи неустойката. С молба от 13.11.2014 г. ищците са изпълнили указанията, като са уточнили, че претендират последните суми, но в открито съдебно заседание първоинстанционният съд е намерил, че така направеното уточнение „на практика представлява изменение на исковете, чрез въвеждане на нови такива“ и не го е допуснал. С решение № 1845/17.03.2015 г. първоинстанционният съд е постановил следното: осъдил е ответника-касатор да заплати на ищците, на основание чл. 189, ал. 1, изр. 3, във вр. с чл. 79, ал. 1 и с чл. 82 от ЗЗД, общо сумата 104 286.40 лв. – обезщетение за претърпените имуществени вреди вследствие неизпълнение на договора за покупко-продажба от 23.04.1996 г., като е отхвърлил иска за разликата до 115 000 лв.; и е оставил без разглеждане „евентуалния“ иск за неустойка, който е квалифицирал като такъв с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 3, във вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Така постановеното първоинстанционно решение е обезсилено с необжалвано и влязло в сила решение № 108/12.01.2018 г. по възз. гр. дело № 3727/2017 г. на САС, като делото е върнато на СГС за произнасяне по предявените искове. За да постанови този резултат, в мотивите към това влязло в сила въззивно решение САС е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и не се е произнесъл по надлежно предявен иск, по следните съображения: Още в исковата молба е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум – налице са твърдения за неизпълнение на договорно задължение (непрехвърляне на правото на собственост), произлезли от него вреди, за обезщетяване на които предварително е уговорена неустойка; посочен е размер на вредите, в по-голям от неустойката размер, но е поискано присъждане на последния, а ако това искане не бъде уважено – присъждане на неустойката. Последното не може да бъде заявено при условията на евентуалност спрямо обезщетението за вреди от неизпълнението. При наличие на неустоечна клауза за конкретен вид неизпълнение (както в случая) изправната страна има право на предварително уговореното обезщетение (неустойката) и само в случай, че то не е достатъчно да обезщети действително претърпените вреди, може да търси по общия ред горница над неустойката (чл. 92, ал. 1, изреч. 2 от ЗЗД). В този смисъл посочената от ищците вътрешно-процесуална връзка не е възможна. При описаната обстоятелствена част на исковата молба е възможно да бъде претендирано обезщетението, или неустойката и обезщетение за вредите, които я надвишават. Констатирайки горното противоречие, СГС законосъобразно е оставил исковата молба без движение и е дал съответни указания на ищците. С молбата си от 13.11.2014 г. те са ги изпълнили надлежно и в срок, като са конкретизирали претенциите си в смисъл, че искат присъждане на неустойката и на обезщетение за вредите, които я надвишават, като са посочили и размерите им. Неправилно молбата от 13.11.2014 г., която е такава по чл. 129, ал. 2 от ГПК, е счетена за такава за изменение на предявените искове, което не е било допуснато. С молбата от 13.11.2014 г. ищците са поправили исковата си молба в съответствие с правилните указанията на съда, и на основание чл. 129, ал. 5 от ГПК следва, че исковете, с които надлежно е сезиран СГС, са по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на неустойка за евикция, уговорена на 23.04.1996 г. в размер на левовата равностойност на 31 000 USD по фиксинга на БНБ към датата на договора, и по чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за присъждане на обезщетение от 67 370.36 лв. за надвишаващите неустойката, действително претърпени от евикцията вреди, изразяващи се в средната пазарна цена на равностоен имот към момента на съдебното отстранение. По така посочените искове, с които съдът е бил надлежно сезиран, няма произнасяне. Вместо по тях, съдът се е произнесъл по непредявен иск – този за обезщетяване на вреди от неизпълнението в размер на 115 000 лв., представляващи средната пазарна цена на равностоен имот към датата на евикцията.

След връщането на делото в СГС, в открито съдебно заседание на 11.03.2019 г. ищците са заявили, че поддържат уточнението, заявено с молбата им от 13.11.2014 г.; допълнително са уточнили и че претендират сумите и по двата иска при условията на активна солидарност. Съдът е допуснал уточнението на исковите претенции с определение, постановено в същото съдебно заседание. С решение № 4083/06.06.2019 г. СГС е отхвърлил исковете по отношение на ищеца С. А. и ги е уважил по отношение на ищцата Л. А., а именно: иска по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД – за сумата 46 332 лв., представляваща левовата равностойност на 31 000 USD към датата на съдебното отстранение 08.01.2013 г. – неустойка по договора от 23.04.1996 г.; и иска по чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД – за сумата 57 953.80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от съдебна евикция към датата на съдебното отстранение 08.01.2013 г., поради неизпълнение на задължението на продавача (касатора) да прехвърли собствеността на имота по договора от 23.04.1996 г., надвишаващи неустойката, като е отхвърлил този иск за разликата до 67 370.36 лв. Ответникът (сега касатор) е обжалвал първоинстанционното решение № 4083/06.06.2019 г. в осъдителните му части, а ищците – само в частите, с които исковете са отхвърлени по отношение на ищеца С. А., но не и в отхвърлителната част по втория иск за разликата над сумата 57 953.80 лв. до сумата 67 370.36 лв., в която част първоинстанционното решение е влязло в сила. Както вече беше посочено по-горе, с обжалваното въззивно решение № 10086/22.01.2021 г. САС е уважил иска по чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за сумата 57 953.80 лв. и по отношение на ищеца С. А. – при условията на активна солидарност.

Пред въззивния съд ответникът-касатор е поддържал същите оплаквания и доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, каквито поддържа пред настоящата инстанция по отношение на въззивното решение. В мотивите към последното САС е намерил за неоснователни тези оплаквания и доводи на ответника, като е възприел и възпроизвел решаващите мотиви към влязлото в сила въззивно решение № 108/12.01.2018 г. по възз. гр. дело № 3727/2017 г. на САС; посочил е и че първоинстанционният съд се е съобразил с дадените му с него указания.

Видно от гореизложеното, в случая не става въпрос за недопустимо изменение на иск по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК (чрез едновременно включване на нови обстоятелства и на нов петитум, или чрез последващо обективно съединяване чрез въвеждане на нов иск, наред с главния, респ. – за недопустимо произнасяне по непредявен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД, както поддържа касаторът-ответник), а е налице отстраняване по реда на чл. 129, ал. ал. 2-5 от ГПК на нередовност на исковата молба, изразяващо се в отстраняване на противоречия в същата, включително между обстоятелствената част и петитума . В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, съгласно която когато исковата молба е нередовна, то предприетото от ищеца (по негова инициатива или по указание на съда по реда на чл. 129 от ГПК) уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска (исковете) по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, и посочените там изисквания не важат в тези случаи; това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна (включително – вече поправена) искова молба, т. е. – когато обстоятелствата, съставляващи основанието на иска (исковете), както и самото искане към съда, са вече ясно, пълно и непротиворечиво очертани (решение № 105/09.09.2021 г. по гр. дело № 2256/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 52/14.05.2021 г. по гр. дело № 4923/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 162/02.02.2017 г. по гр. дело № 2357/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 476/12 г. от 26.06.2013 г. по гр. дело № 1515/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и пр.). Следователно, не е налице вероятност, обжалваното в случая въззивно решение да е процесуално недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК.

Не са налице и наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

За да постанови посочения по-горе краен резултат по делото, въззивният съд е приел, че пред него производството е висящо по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сума в размер на левовата равностойност на 31 000 USD по фиксинга на БНБ към датата на договора и иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер 57 953.80 лв., надвишаващи неустойката, действително претърпени от евикция, изразяващи се в средната пазарна цена на равностоен имот към момента на съдебното отстранение. Приел е, предвид подадените въззивни жалби, и че спорно по въззивното дело е дали уговорената неустойка е нищожна или прекомерна, дали продавачът (ответникът-касатор) отговаря за повишаването на пазарната цена на имота и дали ищците имат право да получат солидарно процесните суми, в случай, че те се дължат. САС е посочил, че съгласно чл. 187 от ЗЗД, основно задължение на продавача е да предаде продадената вещ на купувача, както и че съгласно чл. 188 от ЗЗД, продавачът отговаря, ако трето лице има права върху продадената вещ, противопоставими на купувача, независимо дали третото лице вече е предявило правата си и купувачът е отстранен, или още не е, но има възможност. Съдът е изтъкнал, че относно констатациите по фактите няма въззивни оплаквания, като е приел за установени следните обстоятелства: С договор за продажба от 23.04.1996 г., обективиран в нотариален акт, ответникът е продал на ищцата процесния имот (апартамент в [населено място]) за сумата 113 600 (неденом.) лв., като между страните е безспорно, че продавачът (ответникът) е получил напълно и в брой цената от купувача (ищцата), както и че към датата на продажбата двамата ищци са били в брак. С договор между ответника и ищцата, сключен на същата дата 23.04.1996 г., те са уговорили, че ако впоследствие нотариалният акт бъде развален със съдебно решение не по вина на купувача, продавачът дължи на купувача неустойка в размер левовата равностойност на 31 000 USD по фиксинга на БНБ към деня на плащането, в тридневен срок от развалянето. САС е установил и че ищците са съдебно отстранени от процесния имот с решение от 25.04.2006 г. на СРС, потвърдено с решение от 20.07.2011 г. на СГС, влязло в сила на 08.01.2013 г. – като недопуснато до касация с определение на ВКС по гр. дело № 735/2012 г. Въз основа на неоспореното от страните заключение на вещото лице, въззивният съд е приел, че справедливата пазарна стойност на имот със същата площ, вид, качество и местоположение към месец април 1996 г. е 40 000 USD, а към 15.09.2014 г. е 104 400 лв.; разликата между пазарната стойност на имота през април 1996 г. и пазарната му стойност към 15.09.2014 г. е 28 900 USD или 43 800 лв.

При така установените релевантни обстоятелства, САС е намерил за неоснователни доводите и възраженията на ответника-касатор, че тъй като повишаването на пазарната цена на имота не била предвидима вреда, а той е добросъвестен, не дължал обезщетение на вредите, чието настъпване не могло да се предвиди при сключване на договора. За да достигне до този извод, въззивният съд е възприел и цитирал практиката на ВКС (решение № 296/05.11.2013 г. по гр. дело № 48/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/12.08.2014 г. по гр. дело № 6532/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/06.03.2018 г. по гр. дело № 1289/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 224/18.10.2017 г. по гр. дело № 4402/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), а именно: Вярно е, че неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ не може да повлияе в ни най-малка степен на промените на пазарните цени. Правно релевантната причинна връзка обаче не се търси между неизпълнението и промените на пазарните цени (такава няма), а между неизпълнението и вредата. Имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на негово благо и това, което би имал, ако нямаше засягане, и се изразява в претъпени загуби и пропуснати ползи. Вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта. Тя (вредата) може да се изчерпи с цената, която купувачът е платил, ако за същата цена той може да си купи от пазара равностойна вещ, но когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението – сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. При имуществените вреди паричното обезщетение се определя като разлика между паричната равностойност на имуществото на кредитора, както е увредено и паричната му равностойност, ако не беше увредено. При евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда и е предвидим в достатъчна степен според изискванията на чл. 82 ЗЗД. Предвидимите вреди са по-тесен кръг от преките, това са вредите, които кредиторът е могъл да предвиди при полагане на дължимата грижа, според обстоятелствата, които са били известни на страните при сключването на договора и на тези обстоятелства, които е могло да им бъдат известни. Предвидимостта се отнася до настъпването на вредите, а не до размера им. Наред с вредата от увеличената стойност на отнетия имот евинцираният купувач може да претърпи и други – непредвидими вреди от неизпълнението, като именно за тях продавачът на чужда вещ отговаря, само ако е бил недобросъвестен. Позовавайки се на тази трайно установена практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че в настоящото производство няма претенция за такива непредвидими вреди, а ответникът дължи и е осъден да заплати уговорената в случай на евикция неустойка, както и разликата между действителната цена на сходен имот и сбора от подлежащата на връщане продажна цена от 113.60 (деном.) лв. и уговорената неустойка от 46 332 лв. (левовата равностойност на 31 000 USD към датата на съдебното отстранение).

Настоящата касационна инстанция намира, че с така приетото въззивният съд е дал разрешение на третия и четвъртия правен въпрос в изложението към касационната жалба, в пълно съответствие с цитираната във въззивното решение, константна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, и която не се нуждае от осъвременяване или промяна. При това положение, по отношение на тези два правни въпроса не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията и доводите на ответника-касатор за нищожност на процесната неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави, както и за прекомерност на същата. В тази връзка САС се е позовал на разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, съгласно които, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въззивният съд е изтъкнал, че в процесния случай неустойката обезщетява вредите, претърпени от ищците от загубата на правото на собственост, което са искали да придобият. С оглед на това съдът е приел, че процесната неустойка не е нищожна поради накърняване на добрите нрави, нито е прекомерна, щом тя обезщетява вреди в размер на сумата, за която ищците биха могли да се снабдят с жилище, сходно с процесното към момента на сключване на процесната продажбена сделка между страните. В тази връзка съдът отново е посочил, че със заключението на вещото лице е установено, че такова жилище към датата на продажбата е с пазарна цена 40 000 USD и следователно уговорената неустойка от 31 000 USD обезщетява вреди в размер, приблизително колкото е средната пазарна стойност на жилище, сходно на процесното към момента на сключването на договора. Предвид това съдът е приел и че процесната неустойка не излиза от своята обезпечителна и обезщетителна функция, поради което неустоечната клауза е валидна, действителна и обвързва страните.

Настоящият съдебен състав намира, че първите два правни въпроса в изложението на жалбоподателя не са обуславящи горните правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без никакво значение изхода на правния спор по делото, поради което и не покриват общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Първият правен въпрос би имал значение за правния спор по делото, ако процесната неустойка бе уговорена за обезпечаване на задължението на купувача (ищцата) да заплати цената на процесния имот, посочена в нотариалния акт, респ. – ако бе предназначена да обезщети продавача (ответника) за вредите от неизпълнение на това задължение за плащане на цената. Процесният случай обаче не е такъв, тъй като (както е приел и въззивният съд) уговорената неустойка е предназначена да обезщети вредите, претърпени от купувача (ищците) вследствие на евикцията (т. е. от неизпълнението на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост върху имота), които вреди се съизмеряват не с цената, уговорена в нотариалния акт, а с пазарната стойност на имота, която – при преценката за валидност/нищожност на клаузата за неустойка – към датата на договора (именно съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил) е в размер 40 000 USD, т. е. – по-голяма от уговорената неустойка от 31 000 USD. Именно защото е установил, че процесната неустойка е недостатъчна да покрие действителните вреди на ищците от евикцията – към датата на същата, съдът е уважил и искът им за обезщетение за вредите, надвишаващи по размер неустойката, т. е. – последната не е „прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди“, от каквато постановка изхожда вторият въпрос, поради което и той е очевидно неотносим към правните изводи в обжалваното въззивно решение.

Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд, след като е установил, че страните нямат въззивни оплаквания относно констатациите по фактите, е обсъдил всички правно-релевантни обстоятелства за спора и доказателствата по делото, от които те се установяват. По този начин въззивният съд е разрешил и петия правен въпрос в изложението към касационната жалба, не в противоречие, а в съответствие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. В тази връзка следва да се има предвид и че ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г., регламентиращ т. нар. „пълен въззив“, респ. – това тълкувателно решение не е съобразено с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от действащия ГПК, съгласно която въззивната инстанция е ограничена от оплакванията във въззивната жалба, като служебно следи само за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателя, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 10086/22.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 5993/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: