№ 5064
гр. София, 06.11.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2267 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу въззивно решение № 1399 от 11.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 8753/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 9046 от 30.05.2023 г., постановено по гр. д. № 26623/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода 10.05.2022 г. – 20.05.2022 г., в резултат от допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при разпределение на прокурорска преписка № 745/2022 г. по описа на Специализирана прокуратура, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.05.2023 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Съгласно правилата на доказване /чл. 154 ГПК/ подлежат ли на доказване отрицателни факти?“ – сочи се противоречие с приетото в определение № 837 от 04.12.2020 г. по гр. д. № 2255/2020 г. по описа на III г. о. на ВКС; 2/ „В производствата по ЗОДОВ нужни ли са формални, външни доказателства за установяване на обичайните вреди?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 63 от 18.03.2016 г. по гр. д. № 5124/2015 г. и решение № 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г., и двете по описа на III г. о.
Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
В обжалваното решение въззивният състав е установил, че предявеният иск се основава на твърдения за нарушено право на справедлив и безпристрастен съд по чл. 6 ЕКЗПЧОС, във вр. с чл. 47 ХОПЕС и чл. 9 ЗСВ, в които норми се урежда право на съдебен процес от безпристрастен съд, образуван по законен ред, проявна форма на което изискване е принципът за случайно разпределение на делата и преписките в органите на съдебната власт. В случая изложените от ищеца твърдения са, че пр. пр. 745/2022 г. на Специализираната прокуратура е разпределена на прокурор А. К. при манипулиране на системата за разпределение на преписките; че на същия прокурор била разпределена и преписка 43/2022 г. на Специализираната прокуратура; че и двете преписки били по негови жалби срещу Б. Б..
При тази фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че за уважаване на иска е необходимо да се докаже, че разпределението на преписките е извършено в нарушение на установените правила затова. В случая не е констатирал да има доказателства в тази насока. Изложил е и съображения, че дори да се приеме, че е имало такова нарушение, то по делото не са представени доказателства за настъпили вреди от него. Посочил е, че свидетелят на ищеца дори не може да си спомни какви сигнали е подавал ищецът и срещу кого, както и че прави общи и неконкретизирани изявления досежно психологическото състояние на ищеца. В обобщение е приел, че по делото не се установява манипулиране на системата за случайно разпределение, нито настъпването на вреди, както и никаква връзка между разпределението на двете преписки на конкретен прокурор и твърдените вреди.
С оглед изложените съображения, въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай поставените от жалбоподателя в изложението процесуалноправни въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като същите са зададени общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на съда. Въпросите се извеждат от оплакванията на жалбоподателя, че в случая твърденията му за нарушение на принципа за случайно разпределение на делата представляват отрицателен факт, който не подлежи на доказване, както и че е налице пряка причинно-следствена връзка между посоченото действие на ответника и настъпилите вреди. На първо място твърдението, че при разпределение на преписките системата за случайно разпределение е манипулирана, по естеството си не е отрицателен факт, поради което и съдът не е формирал извод, че отрицателните факти подлежат на доказване. В този смисъл питането на касатора не съставлява общо основание за достъп до касация. Не съставлява общо основание и второто питане на касатора, тъй като съдът не е давал правно разрешение по такъв въпрос, който да обуславя решаващите му изводи. Съдът след като е установил, че по делото не са ангажирани доказателства за манипулиране на системата за случайно разпределение, е обосновал извод, че не е установено твърдяното от ищеца достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. В допълнение е посочил, че липсват доказателства, които да установяват твърдените от ищеца вреди, както и причинна връзка на последните с конкретно нарушение на правото на Европейския съюз. С оглед на формирания категоричен извод за липса на нарушение на правото на Европейския съюз, съдът не е имал основание да се произнася по поставения от касатора под номер две в изложението въпрос. Поради това въпросът не обуславя решаващите изводи на съда, а и е неотносим, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден не би обосновал различен краен резултат по спора.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по естеството си поставените въпроси тангират към оплакванията за неправилност на решението поради неточен анализ на доказателствата и формирани поради това грешни крайни изводи, като чрез тях се изрязва несъгласието на жалбоподателя с извода за неоснователност на исковата претенция. Оплакванията по чл. 281 ГПК съдът преценява във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но са неотносими към фазата по селекция на жалбата.
При този извод съдът не дължи произнасяне по въпроса за наличието или не на допълнителните основания, поддържани от касатора. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи, че не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото определението, на което жалбоподателят се позовава е постановено в производство по чл. 288 ГПК и няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, приложените към изложението решения са неотносими към процесния случай, тъй като касаят хипотеза на искова претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, която е без връзка към конкретиката на настоящия казус. Не се установява и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в изложението липсва обосновка защо според касатора произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1399 от 11.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 8753/2023 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: