О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 112

Гр. София, 25.03.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Е. Донкова

като разгледа докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 4345 по описа на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. И. Ю., назначен за служебен представител на Е. Д. М., срещу въззивно решение № 978 от 23.08.2021 г., постановено по гр. д. № 163/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК: 1. „приложими ли са разпоредбите на чл. 22, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, когато ответник по делото е съда, в който работят съдиите разгледали делото?“; 2. „противоречи ли разпоредбата на чл. 278, ал. 1 ГПК на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧ и на цитираната по-горе практика на ЕСПЧ, нарушаваща правото на лично участие на страната по делото в открито съдебно заседание?“. По втория въпрос се сочи противоречие с практиката на Европейският съд по правата на човека - делата „Sutter срещу Швейцария - параграф 26“, „ Dury срещу Швеция - параграф 37“ и „Tierce и други срещу С. М. - параграф 95“.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът в касационното производство Софийски апелативен съд, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което бил отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, за осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на 26 000 лв. Било прието, че жалбоподателят се позовавал на претърпени вреди в резултат на разглеждане на ч. гр. д. № 1653/2018 г. на Софийски апелативен съд, „без публичност“, т. е. в закрито съдебно заседание. Установено било, че по горепосоченото дело съдът е оставил без уважение частна жалба срещу определение от 28.12.2017 г. по гр. дело № 16452/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което отказано предоставянето на правна помощ по горепосоченото дело. За неоснователни са приети доводите на жалбоподателя, че заседанието е следвало задължително да се проведе с призоваване на страните, доколкото разпоредбата на чл. 278, ал. 1 ГПК предвиждала разглеждане на частната жалба в открито заседание, само ако съдът прецени, че това е необходимо. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на жалбоподателя за нарушаване на разпоредбите на чл. 6, §1 от ЕКПЧ и чл. 47 от Харта за основните права на ЕС от Софийски апелативен съд, гарантиращи съответно справедливо и публично разглеждане на делата в разумен срок от независим и безпристрастен съд и обезпечаване на равен и свободен достъп до правосъдие. Прието е, че посочените разпоредби се отнасят до въпроси, отнасящи се до решаването на материалноправния спор по същество, но не и за частните производства, имащи за предмет искания, свързани с процесуални въпроси. Предвид гореизложеното, въззивният съд приел, че не били установени обективните елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, поради което предявеният иск бил неоснователен.

По първия поставен въпрос, отнасящ се до приложимостта на разпоредбите на чл. 22, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, когато ответник по делото е съда, в който работят съдиите разгледали делото. Въпросът не е обуславящ изхода на делото, доколкото липсват данни да е било направено искане по чл. 23, ал. 1 ГПК, нито е имало процедура по чл. 23, ал. 2, във връзка с чл. 22, ал. 2 ГПК. Предвид гореизложеното същият не е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващите изводи на съда по предмета на спора. Само за пълнота може да се посочи, че в настоящия случай липсват предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 1-6 ГПК, независимо от обстоятелството, че ответник по предявените искове е бил съда постановил обжалвания акт, тъй като това обстоятелство не води до наличие на пристрастност и предубеденост в членовете на състава, постановил решението. Следва да се има предвид, че регламентацията по чл. 22 ГПК е изчерпателна, не подлежи на разширително тълкуване и прилагането й не може да доведе до нарушаване на основен принцип на гражданския процес, закрепен в чл. 2 от ГПК, че съдилищата в Р. Б. са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права (в този смисъл е и определение № 507 от 21.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4287/2019 г. на ВКС, трето г. о.).

По втория поставен въпрос, отнасящ се до наличието на противоречие между разпоредбите на чл. 278, ал. 1 ГПК и чл. 6, пр. 1 от ЕКЗПЧ. Въпросът е обуславящ, но не се установява наличието на допълнителната предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото тази разпоредба изисква решаване на правния въпрос в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз. В настоящия случай, в представеното изложение касаторът е посочил практика на Европейският съд по правата на човека, която не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Не се установява и твърдяната от касатора предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва противоречие в съдебната практика и наличие на законодателна празнота по поставения въпрос.

Не се установява и наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. Фактическият състав, визиран в нормата, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Същите не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на атакуваното решение.

Предвид гореизложеното не са налице основанията за допускане да касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба разноски за касационното производство, определени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП), вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на сумата 150 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 978 от 23.08.2021 г., постановено по гр. д. № 163/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Осъжда Е. Д. М. да заплати на Софийски апелативен съд сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/– разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: