ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 31

София, 20.01.2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Д. П. разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1477 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г. Е. Ем Ес“ ЕАД, чрез адв. В. против решение № 260317/15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2110/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 489560/17.09.2018 г. по гр. д. № 22696/2016 г. на Софийския районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на Г. П. М. трудово възнаграждение за положен извънреден труд за времето от 2013 г. до 2016 г. в размер на 6 567,84 лв., ведно е обезщетение за забава за периода от настъпване на падежа до 21.04.2016 г. в размер на 1 259,14 лв. и ведно със законната лихва върху главницата за времето от предявяване на иска - 22.04.2016 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по оплакването на въззивника, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е налице произнасяне по нередовна искова молба. По този начин въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и също е постановил недопустимо решение. Не били изложени съображения и по спорния между страните въпрос на коя от двете длъжности, заемани от ищеца, е положен претендирания от него извънреден труд. Неправилно съдът е приел, че въпросът дали има издадени допуски от работодателя е ирелевантен за спора, защото дори и да не е издаден нарочен акт от работодателя за полагане на извънреден труд, то той дължи заплащане на възнаграждение за положения такъв, ако той е в негов интерес. На последно място се поддържа, че съдът не е изложил мотиви защо не приема заключението на допуснатата тричленна експертиза, а приема това на единичната експертиза, изготвено от вещо лице А..

В изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.З ГПК, следните въпроси: 1/ Налице ли е произнасяне свръх петитум тогава, когато в обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че е положил извънреден труд на длъжност по съвместителство, всички доказателства също сочат на този факт, но съдът е приел, че е налице извънреден труд, положен при изпълнение на трудовите функции на длъжност по основния' трудов договор; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, при наведени във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от първата инстанция, изразяващи се в произнасяне по нередовна искова молба, да остави исковата молба без движение за отстраняване на нередовностите й; 3/ Може ли въззивният съд да постанови решението си като игнорира съществени за спора факти и обстоятелства и формира вътрешното си убеждение направо върху твърденията, изложени в исковата молба, приемайки, че щом е установено полагането на извънреден труд, то последният задължително следва да е положен по основната длъжност, т. е. на тази, произтичаща от основния трудов договор и не е възможно да е положен по длъжността, заемана по договора за вътрешно съвместителство; 4/ Дали постановеното решение по искова молба без формулиран ясен петитум, накърнява правото на защита на ответника в съдебното производство и нарушава ли се принципите на равнопоставеност на страните и на състезателното начало относно задължението съдът да осигурява възможност на страните да се запознават с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, както и да изразят становище по тях; 5/ Задължен ли е съдът да се произнесе в своя краен съдебен акт относно всички искания на страната, които тя е направила в подадената въззивна жалба; 6/ Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждането и непроизнасянето във въззивното производство на всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника; 7/ Може ли въззивният съд да постанови решение като приема за недоказани по делото факти, които са от решаващо значение за неговия изход, като изключва необосновано част от събраните по делото доказателства, които са допуснати и приети от първоистанционния съд и не са оспорени от страните; 8/ Може ли да се приеме, че регламентираният от работодателя начин на полагане на извънреден труд, изключва признаването като такъв на всеки претендирай като извънреден труд, за който работодателят не е уведомен изобщо или не е уведомен по регламентирания от него начин; 9/ Може ли съда да обоснове своето решение с кредитирането като годни на доказателства, отнасящи се до факти и обстоятелства, стоящи извън процесния период и извън предмета на делото; 10/ Налице ли е обоснован правен извод на съда, при позоваване на доказателствени средства по делото само чрез тяхното съобщаване, без да се посочи логическата последователност и конкретните факти, от които следват конкретните изводи и 11/ Може ли да се постанови съдебно решение въз основа на оспорено заключение на вещо лице, което изцяло не кореспондира със събраните по делото доказателства. По първите шест въпроса се поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСКК на ВКС и т.4 и т.5 от ТР № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на I г. о., решение № 60/10.04.2013 г. по гр. д. № 896/2012 г. на III г. о. и решение № 315/07.12.2010 г. по гр. д, № 3555/2008 г. на IV г. о. По останалите въпроси се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.З ГПК - въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението се сочи и основанието на чл.280, ал.2, пр.З ГПК с обосновка, че решението е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, а не просто от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в резултат на което е присъдил възнаграждение за извънреден труд, положен при упражняване на длъжност по основния трудов договор /при пълна липса на такова твърдение или дори едно доказателство в такава посока/, без да изследва полагането на труд по договор за вътрешно съвместителство.

Ответната страна по жалбата - Г. П. М., чрез пълномощника си адв. Б.-Т. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните от касатора единадесет въпроса нямат характер на материалноправни или процесуалноправни такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват твърдения на касатора за допуснати процесуални нарушения при постановяване на обжалвания съдебен акт и с тях на практика се оспорва обосноваността на въззивното решение на последния, което обаче не обуславя приложното поле на достъпа до касационното обжалване, тъй като предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, не съвпадат с касационните основание по чл.281, т.З ГПК. Излагат се и подробни аргументи за неоснователност на поддържаните от касатора доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

За да уважи предявените исковете с правно основание чл.262, ал.1, т.1, т,2, т.З КТ, чл.264 КТ и чл.261 КТ - за заплащане на положен извънреден труд през 2013 г., 2014 г. и 2015 г. въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: наличие на трудово правоотношение между страните по силата на трудов договор № 1119/04.03.2009 г. и допълнително споразумение към него от 02.01.2013 г., според което ищецът е полагал труд в „А. Л. А-България“ АД, Управление № 2-Coфия, Отдел № 2, Отделение № 1 на длъжност „охранител“, отдел № 2, Началник отделение № 1 с продължителност на работния ден от 8 часа и основно месечно трудово възнаграждение от 1150 лв., считано от 01.01.2011 г.; със споразумение от 08.04.2014 г., считано от същата дата ищецът е преминал от длъжността „охранител“ отдел № 2, Началник отделение № 1 на длъжността „Ръководител отдел № 2 - Охрана нафтобази и продуктопровода на „Л. Б. ЕООД, с място на работа Управление № 2 - [населено място], при безсрочен трудов договор с 8 часов работен ден и основно месечно трудово възнаграждение от 1150 лв., като на същата дата му е връчена и длъжностна характеристика за тази длъжност, според която е длъжен да организира, ръководи, контролира и отговаря за цялостната охранителна дейност на Отдел №2 - „Охрана ПСБ И. и продуктопровод от ПСБ И. до ТПС И.“ по гарантиране безопасността и защита от противоправни посегателства на служителите; ежемесечно да планира дейността на работещите в отдела по смени и охранявани обекти и да изготвя и контролира разпределението на охранителния състав по екипи, постове на охраняваните обекти; със споразумение от 31.10.2014 г. страните са уговорили, че от 01.11.2014 г. ищецът ще изпълнява наред с работа си по основната длъжност и трудовите задължения на „Ръководител отделение № 1“ и „Ръководител отделение № 2“ при отдел № 2, управление № 2 за период от 5 месеца, при допълнително възнаграждение в размер на 25 % от основното трудово възнаграждение за длъжността „Ръководител отделение № 1“ и 25 % от основното трудово възнаграждение за длъжността „Ръководител отделение № 2“, като след изтичане на срока, ищецът продължава да изпълнява само трудовите си задължения за длъжността „Ръководител отдел № 2; със споразумение от 26.06.2015 г. страните са уговорили, че считано от 01.07.2015 г. ищецът приема да изпълнява наред с основната си длъжност и длъжността на „Ръководител отделение № 1“ и „Ръководител отделение № 2“ при отдел № 2, Управление № 2 за период от два месеца, т. е. до 31,08.2015 г., при допълнително трудово възнаграждение в размер на 25 % от основното трудово възнаграждение за длъжността „Ръководител отделение № 1“ и 25 % от основното трудово възнаграждение за длъжността „Ръководител отделение № 2“, като след изтичане на този срок, продължава да изпълнява само трудовите си задължения за длъжността „Ръководител отдел № 2 - охрана нафтобази и продуктопровода; съгласно заповед № Б-520 от 01.11.2010 г. на Председателя на СД на ответното дружество, на началниците на управленията в дружеството е вменено задължение ежемесечно до 28 число на текущия месец да разработват и предлагат за утвърждаване на изпълнителните директори график за контрол изпълнението на функционалните възможности при охрана обектите на възложителите, както и лично да провеждат инструктаж на назначените за извършване на проверките и им връчват допуск, утвърден от изпълнителните директори по образец. От правна страна въззивният съд е приел, че за да възникне парично вземане за извънреден труд, при съобразяване на дадената в чл.143, ал.1 КТ дефиниция, следва да бъдат осъществени следните материал ноправни предпоставки: 1/ работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя извън уговореното работно време или мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установеното по трудовото правоотношение работно време и 2/ работникът или служителят да е престирал работна сила съгласно нарежданията на работодателя извън установеното в трудовия договор работно време. Приел е, че работодателят дължи заплащане на положения извънреден труд, независимо от това дали при полагането му са спазени законоустановените изисквания, т. е. дори и да не е издаден нарочен акт от работодателя за полагане на извънреден труд, последният дължи заплащане на възнаграждение за положения извън установеното работно време труд, в случай че служителят е изпълнявал трудовите си функции в негов интерес и без неговото противопоставяне. Във връзка с възражението на ответното дружество, че за част от претендираните от ищеца проверки, извършени извън установеното работно време, въззивният съд е посочил, че дори и да не е издаден нарочен акт от работодателя за полагането на извънреден труд, то последният дължи изплащане на възнаграждение за него, в случай че служителят е изпълнявал трудовите си функции в негов интерес, какъвто е и конкретния случай. Представените по делото допуски водят до извод, че ищецът действително е полагал извънреден труд през процесния период, за който са издадени същите, който труд обаче не е заплатен от работодателя. За да приеме, че ищецът е полагал извънреден труд и в останалите посочени от него времеви интервали и дати, съдът е съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а именно представените от ищеца копия от „книга за контрол на работата на охранителите и отразяване на проверките от ръководния състав, чиято доказателствена стойност на частни документи, изходящи и носещи подписа само на ищеца, е преценена с оглед свидетелските показания на свидетеля И. С., който е работил заедно с ищеца до 27.12.2013 г. на длъжност „специалист служба вътрешен контрол-гр. София“ и заключението на единичната експертиза, изготвена от вещо лице А.. Показанията на свидетеля С., установяващи извършването на проверки от ищеца в „нафтобаза И. и охрана на продуктопроводи“ в определен период от време на денонощието, който е зададен в началото на месеца с утвърден ден и час за начало и край на проверката, както и обстоятелствата, че проверките са били дневни и нощни и такива през почивни и празнични дни и в интервал от 09.00 - 12.00 ч. и от 22.00 - 02.00 ч. и са имали за цел да се провери дали охранителите на мястото си, дали са будни през нощта, дали са в добро физическо състояние, дали се намират точно по графика и маршрута съгласно утвърдения график, са кредитирани от съда като обективни и непротиворечащи на останалите събрани по делото доказателства. На следващо място съдът е изложил конкретни мотиви защо кредитира именно основното заключение по делото, а не кредитира заключението на тричленната експертиза, прието от първата инстанция и на допълнителното такова на тричленна експертиза, допуснато служебно от въззивния съд, при съобразяване на разясненията, дадени в т.З от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д, № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, като съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Касационният съд не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

Първите четири въпроса са свързани с твърденията на касатора за недопустимост на въззивното решение поради това, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, както и че се е произнесъл свръх петитум, доколкото в обстоятелствената част на исковата ищецът твърдял, че е положил извънреден труд при изпълнение на трудовите си функции на длъжността, заемана по съвместителство, а не по основния трудов'- договор, т. е. в тези въпроси се съдържат фактически твърдения, каквито не са установяват в настоящия случай. Противно на доводите в касационната жалба, исковата молба, уточнена с молба от 30.01.2017 г. е редовна, като от изложените в нея обстоятелства, а и от представените с нея писмени доказателства, които не се оспорват от ответника, е видно че се претендира извънреден труд, както по основното трудово правоотношение, така и по допълнителните споразумения за вътрешно съвместителство, доколкото до 31.10.2014 г. ищецът е заемал единствено длъжност по основен трудов договор и едва след това за определени периоди от време е съвместявал и други длъжности в рамките на ръководения от него отдел № 2 - Охрана нафтобази и продуктопровода на „Л. Б. ЕООД, с място на работа Управление № 2 - [населено място]. Ето защо, така поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Пети и шести въпрос, които касаят задължението на въззивния съд да се произнесе по всички своевременно заявени възражения, доводи и искания на страните, макар и да покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд не се е отклонил от трайната съдебна практика по този въпрос, вкл. и посочената от касатора. Противно на твърденията му в решението си съдът се е произнесъл по направения довод за недопустимост на първоинстанционното решение, като е приел същото за неоснователно, а в определението си по чл.267 ГПК и в първото по делото открито заседание, се е произнесъл и по направените във въззивната жалба доказателствени искания. Поради липса на допълнителния критерии по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поставените въпроси не обуславят допускане на решението до касационно обжалване.

В останалата си част поставените въпроси нямат характер на правни, тъй като са свързани с конкретните факти по спора, а не с разрешен от въззивния съд правен въпрос. Оплакванията на касатора по установените от съда факти са въпроси за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства, а неправилността и необосноваността не са касационни основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото въпросите касаят установената от съда фактическа обстановка, последните са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК, тъй като проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, т. е. едва в производството по чл.290, ал. 1 ГПК.

Противно на твърденията на касатора в конкретния случай не се разкрива хипотезата на чл.280, ал.2, пр.З ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата иа формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива твърдяната от касатора явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600,00 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.04.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260317/15.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2110/2019 г. по описана Софийския градски съд.

ОСЪЖДА „Г. Е. Ем Ес ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Г. П. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 600,00 лв, - разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: