№ 91

София, 03.10. 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Н. П. като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3807/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 128/28.04.2022 г. по в. гр. д. № 35/2022 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 23/01.12.2021 г. по гр. д. № 76/2021 г. на Трънския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от Ц. С. Ц. срещу „Дейна“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 17 421.60 лева за лично ползване на съсобствен недвижим имот № 190028 по картата на землището на [населено място], съставляващ нива с площ 14.809 дка в местността „Ендък“.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ищецът, който се позовава на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по касация - ответник по иска, счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:

Страните по делото са съсобственици на недвижим имот № 190028 по картата на землището на [населено място]. Ищецът, който притежава 1/5 ид. ч., а ответното дружество - 4/5 ид. ч., твърди, че за времето от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г. бил лишен от възможността да ползва съсобствения имот, тъй като фактическата власт се упражнявала от ответното дружество чрез складиране на дървен материал, техника и инвентар, използвани за производствена дейност, осъществявана в цех, разположен в съседен имот; поставено от ответника заграждение препятствало достъпа на ищеца до имота. Претендираното на основание чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение е в размер на 16 800 лева.

Предмет на делото е и иск за парично вземане в размер на 441.60 лева - неплатен наем за периода 2016-2020 г. за други имоти. Първоинстанционното отхвърлитено решение по този иск е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е приел, че ищецът се позовава на ползване на имота от ответното дружество в обем, по-голям от притежавания от него, което представлява източник, основание на парично вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, независимо от естеството на имота и ползването му за развиване на производствена дейност. Съдът е приел, че по делото са останали недоказани твърденията ответникът чрез действие или бездействие да е осуетил достъпа на ищеца да ползва имота съобразно частта си от собствеността. Имотът не е ограден изцяло и има безпрепятствен достъп до него, като разположените машини и материали, предмет на стопанска дейност на дружеството, са на площ, по-малка от дела му. За да е налице вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, не е важно как и защо е използвана общата вещ, а само дали съсобственикът - ищец е бил лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. В случая не може да възникне право на обезщетение за лишаването му от прякото ползване на вещта, доколкото ищецът не е доказал да е лишен от възможността да ползва съсобствения имот според неговото предназначение съобразно правата, които притежава. За да се приеме, че единият съсобственик осъществява лично ползване върху целия имот по начин да пречи на другите съсобственици да си служат с имота според правата им, е необходимо да се установи по категоричен начин, че само този съсобственик е обработвал имота /с оглед предназначението му в конкретния случай/. И след като по делото не е установено осъществяването на факти, които да сочат наличието на законовите предпоставки, въззивният съд е заключил, че искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд като неоснователен.

С определение № 983/04.05.2023 г. настоящият състав на ВКС, I-во г. о., е допуснал касационно обжалване с оглед вероятна недопустимост на обжалваното решение при изложеното от касатора както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по иск с по-висок размер и за период, различен от посочения и търсен от ищеца - потвърдил е първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен за сумата 17 421.60 лева, без в диспозитива му да е посочен исковият период, но според мотивите това е времето от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., докато предявената искова претенция е за 16 800 лева и за период от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г.

По допустимостта на обжалваното решение:

Правната теория и задължителната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /т. 9 от Постановление № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. на Пленума на ВС/.

Хипотези на произнасяне по непредявен иск са разгледани в посочената от касатора съдебна практика. Така, с решение № 181/12.04.2012 г. по гр. д. № 239/2011 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че е разгледан положителен, вместо предявеният отрицателен установителен иск за собственост, а в решение № 21/12.09.2013 г. по т. д. № 479/2011 г. на ВКС, II-ро т. о. - че е разгледан осъдителен иск, вместо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск. Посочено е, че произнасянето по непредявен иск противоречи на един от основните принципи в гражданския процес - този на диспозитивното начало, според който съдът е длъжен да даде защита на претендираното субективно право само в рамките и по начина, поискан от ищеца, т. е. в рамките на заявеното въз основа на конкретните фактически обстоятелства искане; произнасяне по искане, което е различно от заявеното, обуславя недопустимост на решението.

По касационната жалба:

Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 3, ал. 4 ЗАЗ вр. чл. 30, ал. 3 ЗС. В мотивите към решението си, докладвайки исканията на ищеца, съдът е посочил, че претендираното обезщетение по първия иск е 16 800 лева, а исковият период е от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г. При формирането на правните си изводи обаче е приел, че исковият период е от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., без да посочи размер на вземането. С диспозитива на решението е отхвърлил иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 17 421.60 лева, без да посочи претендирания период.

Предмет на подадената от ищеца въззивна жалба е първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Оплаквания по допустимостта на решението в жалбата не са въведени, а и въззивният съд не е изразил становище по този въпрос. Произнасяйки се по правилността на решението, в мотивите си въззивният съд е приел, че искането за заплащане по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС на обезщетение за лично ползване на съсобствената недвижима вещ е за сумата 17 421.60 лева, без да посочи период, но е приел, че е налице съвпадане на неговите мотиви с тези първоинстанционния съд. С диспозитива е потвърдил решението в обжалваната му част.

От изложеното следва, че е налице произнасяне по искане, различно от заявеното, доколкото в мотивите по съществото на спора е разгледан исков период от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., който съществено се различава от претендирания от ищеца - от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г. Ето защо следва да се приеме, че е разгледан непредявен иск, поради което постановеното по него решение е недопустимо, и то изцяло, а не само в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над претендирания размер - 16 800 лева, до присъдения - 17 421.60 лева /последният представлява сбор от вземанията по двата предявени иска - 16 800 лева по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС плюс 441.60 лева по иска по чл. 3, ал. 4 ЗАЗ вр. чл. 30, ал. 3 ЗС/, тъй като в индивидуализацията на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС като необходимо негово съдържание се включват както размерът, така и периодът на претендираното вземане.

Това налага въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение в обжалваната пред въззивния съд част, да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2 вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, а делото да се върне на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по иск за парично вземане с цена 16 800 лева и период от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 128/28.04.2022 г. по в. гр. д. № 35/2022 г. на Пернишкия окръжен съд, както и решение № 23/01.12.2021 г. по гр. д. № 76/2021 г. на Трънския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от Ц. С. Ц. срещу „Дейна“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 17 421.60 лева за лично ползване на съсобствен недвижим имот № 190028 по картата на землището на [населено място], съставляващ нива с площ 14.809 дка в местността „Ендък“.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Трънския районен съд в означената част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: