ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 368
гр. София, 29.05.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Божилова
Членове: Ивайло Младенов
Анна Ненова
като разгледа докладваното от И. М. К. търговско дело № 20228002902381 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, съдът взе предвид следното : Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД„Евроинс“АД против решение № 337 от 4.07.2022 г. по т. д.№ 240/2022 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 160 от 23.12.2021 г. по т. д. № 1072/ 2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с което на ищеца И. С. И. е присъдено обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина му Слави И. И., в частта за сумата над 66 000 до 116 00 лв. или за 50 000 лв., както и изцяло в частта, с която на ищцата С. Д. С. – баба на починалия е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, понесени от неговата смърт в размер на 76 500 лв. Изложени са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се, че допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение се състои в „безкритичното приемане“ и „краткото пресъздаване“ на събраните по делото гласни доказателства, без да е направен „оценъчен извод“ за приноса на изнесените пред него факти за установяване на вида и обхвата на вредите, както и в непроизнасянето по всички въпроси, поставени във въззивната жалба. Наведен е довод, че съдът неправилно е преценил гласните доказателства, въз основа на които е формирал вътрешното си убеждение - показанията на допуснатите от първоинстанционния съд двама свидетели, които касаторът счита за „недостатъчни“ да обосноват ангажиране отговорността на застрахователя.
Посочено е, че по същество свидетелските показания съдържат оценъчни съждения, а не възприети от свидетелите факти, поради което не допринасят за установяване съдържанието на връзката между ищците и пострадалия, върху които могат да се градят фактически констатации, годни обосноват направените от съда правни изводи. Изложено е, че изводът на въззивния съд, че вследствие на инцидента, у ищеца И. С. И. е настъпила коренна промяна, не се подкрепя от показанията на свидетелите, тъй като не са събрани „достатъчно сведения“ относно личностната му характеристика, като основа за сравнение. По отношение на неимуществените вреди, понесени от ищцата С. Д. С. се твърди, че събраните по делото доказателства не установяват наличието на нетипични обстоятелства, породени от конкретна специфична житейска ситуация, която да обоснове извод, че в резултат на инцидента ищцата тя е претърпяла морални болки и страдания, които да налагат възмездяването им, още по-малко в приетия от съда размер на обезщетението.
Изложено е, че установената по делото фактическа обстановка сочи, че отношенията между бабата и нейния внук са били типични с оглед общоприетите традиционни норми, поради което не обосновават извод за особено близка духовна и емоционална връзка, мотивираща допускането на изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите, съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.
В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси, които касаторът счита за относими към основанието по чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК: 1. При определяне на размера на справедливо обезщетение следва ли съдът да държи сметка за обществената оценка за баланс и еквивалентност, която да намери отражение при обосноваването на конкретния размер на обезщетението?;
2. Следва ли съдът да обсъди събраните по делото доказателства и защитните позиции на всяка една от страните в мотивите на съдебния акт?
Първият въпрос е мотивиран с твърдението, че въззивната инстанция е аргументирала присъждането на приетото от нея за справедливо обезщетение чрез кратко пресъздаване на събраните по делото гласни доказателства, без да изложи точното съдържание на изследваните житейски връзки, в противоречие с решение № 204/7.11.2016 г. по т. д. № 3568/2015г. на ВКС, I т. о. Относимостта на втория въпрос е обоснована с довода, че в нарушение на т. 2 от ТРОСГТК № 1/2013 г., в обжалваното решение въззивният съд не е отговорил на оплакването на жалбоподателя за липсата на достатъчно доказателства, които да обосноват реализирането на отговорността на застрахователя в претендирания от ищците обем и за недостатъчно задълбочения анализ на доказателствата от страна на окръжния съд, както и че не е изложил мотиви за възприетите от него индивидуални особености на всеки един от разглежданите в производството случаи, във връзка с имплицитно въведения с жалбата въпрос за границите, които следва да бъдат съблюдавани, за да не се допусне превръщането на обезщетението в източник на материално облагодетелстване. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и за неговата отмяна в обжалваната му част, като резултат от произнасяне по инвокираните в касационната жалба оплаквания, както и за постановяване на друго по съществото на спора за отхвърляне на предявените искове, съобразно петитума на касационната жалба.
Ответниците по касация И. С. И. и С. Д. С. оспорват касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника им адв. Ж. З. от АК - С. З. изразяват становище за нейната неоснователност, с възражението, че в решението си въззивният съд е посочил обстоятелствата, които са формирали вътрешното му убеждение за справедливия размер на дължимите на ищците обезщетения за понесените от тях неимуществени вреди. Сочат, че въз основа на събраните гласни доказателства съдът правилно е приел, че като баща на починалия в резултат на произшествието, ищецът И. И., който сам е полагал всички грижи за него, се намира в най-тежката възможна житейска ситуация, а ищцата С. С., която е живяла в едно домакинство с тях, е полагала грижи за Славян И., надхвърлящи обичайните за отношенията между баба и внук. Изложено е, че размерът на присъдените обезщетения е в съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираните в отговора решения, както и че въз основа на заключението на експертизата съдът правилно е приел, че предвид характера на удара, не е налице принос на пострадалия, тъй като липсата на предпазен колан не се е отразила на получените от него на телесни повреди. Предвид липсата на материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната и формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, както и на твърдяните от касатора пороци, е направено искане да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.
По делото е безспорно, а това е установено и от събраните по делото доказателства, че на 23.09.2018 г. при управление на лек автомобил „С. К. с рег. № СТ 5374 НН, неговият водач М. Е. С. е предизвикал пътнотранспортно произшествие, в резултат на което е причинена смъртта на пътувалия на задната седалка в същия автомобил Славян И. И. – син на ищеца И. С. И. и внук на С. Д. С.. Въпросът за факта на осъществяване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца е разрешен с влязла в сила присъда по н. о.х. д. № 5007/2020г. на Сливенския окръжен съд, която е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, съобразно чл. 300 от ГПК. Не се спори също, че отговорността на водача е била застрахована от ЗД „Евроинс“АД по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, сключен на 4.01.2018 г. със застрахователна полица № BG/07/118000170428, със срок на действие от 6.01.2018 г. до 5.01.2019 г. От приетото в първоинстанционно производство заключение на комбинираната съдебномедицинска и автотехническа експертиза е установено, че вредоносният резултат е причинен от ексцентричен (нечелен) удар, като непосредствената причина за смъртта на пострадалия е шийна травма, предизвикана от камшичен удар. Експертизата е дала заключение, че травматичните увреждания биха настъпили независимо от поставянето на предпазен колан, т. е. предвид механизма на настъпване на произшествието, употребата на това предпазно средство не е била от естество да предотврати леталния резултат от нанесените телесни увреждания. От събраните в първоинстанционно производство гласни доказателства – показанията на свидетелите Р. З. и К. З. към датата на настъпване на произшествието пострадалият Славян И. трайно е живял с баща си и баба си - ищците И. С. И. и С. Д. С., тъй като майката е живяла в чужбина и не е могла да полага грижи за него. Отношенията между бащата и сина са били изключително близки, имали са общи планове, свързани с интереса им към музиката, а към баба си Славян И. се е отнасял като към родна майка, с която е споделял проблемите си, тъй като тя трайно е полагала грижи за него, в частност го е водила на училище и го е прибирала оттам.
Ищците са живели в общо домакинство с пострадалия, с изключение на период от около 3-4 месеца, около започването на първи клас, когато той е бил при майка си в чужбина, след което до смъртта си е живял само при баща си и баба си като „задружно семейство“. Ищците са изживели изключително тежко смъртта на Славян И., всеки ден са ходили на гроба му и понастоящем не могат да преживеят болката от трагичната загуба.
При тези данни, първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е приел, че справедливият размер на дължимото на ищците обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди е съответно 250 000 лв. за И. С. И. и 100 000 лв. за С. Д. С.. Намерил е за неоснователно инвокираното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, като с позоваване на заключението на комбинираната автотехническа и медицинска експертиза е приел, че липсата на предпазен колан не се намира в пряка причинно-следствена връзка с него, тъй като с оглед механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие употребата му не е могла да доведе до избягване на травматичните увреждания, вследствие на които е настъпила смъртта на пострадалия. Като краен резултат с първоинстанционното решение исковете са уважени в пълния предявен размер съответно от 166 000 лв. – по иска на И. И. и от 96 500 лв.- на С. Д. С., формирани като разлика между приетия от съда за справедлив размер на обезщетенията и извънсъдебно заплатените на ищците суми, съответно от 84 000 лв. на първия и от 3500 лв. на втория.
За да постанови обжалваното пред касационната инстанция въззивно решение, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че ищците са от кръга на лицата, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, доколкото действително са понесли такива – ищецът И. И., съобразно ППВСРБ № 4 от 25.05.1961 г., в качеството на баща на починалия, а ищцата С. Д. С. – негова баба, съобразно задължителните указания, дадени с ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., на ВКС, поради наличието на особени обстоятелства, които сочат нейна изключително близка връзка с пострадалия, надхвърлящи обичайните такива, а именно, че извън незначително кратък период от няколко месеца, тя трайно е полагала грижи за отглеждането му от най-ранна детска възраст, заместваща липсващите такива от страна на майката, която се е установила на постоянно местоживеене в чужбина. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния за неоснователност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, поради неизползване на обезопасителен колан, по същите съображения, на които последният е основал извода си, а именно, че използването на това предпазно средство не е било от естество да предотврати причиняването на травматичните увреждания, намиращи се в пряка причинна връзка със смъртта на пострадалия. Същевременно въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението, присъдено на всеки от ищците не съответства на обема и интензивността на понесените от тях неимуществени вреди. По отношение на обезщетението, дължимо на И. И. е приел, че справедливият му размер, съответстващ на действително понесените от него болки и страдания възлиза на 200 000 лв., като е съобразил, че те не са довели до нарушаване на социалното му функциониране и до болестно състояние, налагащо специализирано лечение.
По отношение на С. С. въззивният съд е приел, че адекватният размер на дължимото обезщетение възлиза на 80 000 лв., като е мотивирал извода си с установените по делото обстоятелства, че предвид отсъствието на майката на починалия, трайно пребиваваща в чужбина, от ранна детска възраст ищцата е полагала грижи за отглеждането и възпитанието му, живяла е в едно домакинство с внука си и с бащата И. И., които е квалифицирала като особени такива по смисъла на ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., които сочат извънредно близка връзка между нея е починалия ù внук, обосноваващи материалноправната ù легитимация за обезщетяване на вредите от смъртта му. Въз основа на събраните гласни доказателства, съдът е приел, че тя действително е претърпяла такива вреди, но същевременно е съобразил, че макар и силни и продължителни, понесените от нея болки и страдания няма доказателства да са ù причинили сериозни здравословни проблеми и да са довели до промяна в начина ù на живот. Допълнително е взел предвид и степента на родство между ищцата и починалия ù внук, а именно, че независимо от трайно полаганите грижи за отглеждането му, тя не е родител на починалия. Като краен резултат, с обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решението на Старозагорския окръжен съд по иска с правно основание чл. 432 от КЗ на И. С. И. за размера над 116 000 лева до 166 000 лв., както и по иска на С. Д. С. - за размера на присъденото обезщетение над 76500 лева до 96 500 лв. и е отхвърлил исковете за сумите в отменените части. Потвърдил е решението на първоинстанционния съд в останалата му част.
При горните данни, настоящият състав намира следното : Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Според указанията, дадени със същия тълкувателен акт, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, като обжалваното решение не може да се допусне до касация без посочването на такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.
Касационният съд няма правомощията служебно да експлицира такъв въпрос въз основа на съдържащите се в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, нито да го изведе самостоятелно от изложените в него мотиви, които намери, че са обусловили изхода на спора по делото. Ето защо по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът следва да се произнесе в рамките на формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, доколкото те кореспондират на инвокираните във въззивната жалба оплаквания и ако отговарят на очертаните в цитирания тълкувателен акт положителни характеристики, при едновременно съобразяване липсата на отрицателните предпоставки, които са от естество да ги дисквалифицират като относими към общия или към специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид пояснението, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се приеме, че първият въпрос дали при определяне размера на справедливото обезщетение съдът следва да държи сметка за обществената оценка за баланс и еквивалентност, която да намери отражение при обосноваването на конкретния размер на обезщетението, е относим към инвокираното в касационната жалба оплакване за необоснованост на решението, в частта относно определяне размера на присъдените обезщетения, а именно, че въззивният съд се е ограничил с кратко пресъздаване на събраните от първоинстанционния такъв гласни доказателства, без да изложи [мотиви относно] съдържанието на изследваните от него житейски връзки. Като форма на неправилността, необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствие на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събраните по делото доказателства и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на съда при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научнотеоретичното знание. Касационният контрол за наличието на този порок обаче се осъществява във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба – чл. 293, ал. 2 от ГПК, но той е неотносим към общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл е ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., според което материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение.
Изложеното се отнася и до втория въпрос, а именно дали в мотивите на съдебния акт съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства и защитните позиции на всяка една от страните. Неговата относимост касаторът е обосновал с оплакването, че въззивният съд не е изпълнил задължението си при разрешаване на спора по същество да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и заявените от страните доводи и възражения и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Посочил е, че съдът не е отговорил на поставените с въззивната жалба въпроси, включени в защитната позиция на въззивника, касаещи липсата на достатъчно доказателства, които да обусловят реализирането на отговорността на застрахователя в претендирания от ищците обем, в частност, не е изложил съображения относно възприетите от него индивидуални особености на всеки един от ищците, както и по въведеното с въззивната жалба оплакване за недостатъчно задълбочения анализ на доказателствата от страна на окръжния съд. Въпросът за степента, в която изводите на съда относно спорното материално право, предмет на делото, се подкрепят от събраните доказателства, респ. дали ищците са установили претенцията си при условията на пълно и главно доказване, за което носят доказателствената тежест, касае възприемането на фактическата обстановка, респ. на релевантните правопораждащи факти, на която са основани правните изводи, както и обсъждането и преценката на доказателствата, поради които съобразно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., е извън предметния обхват на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения, настоящият състав намира, че формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, - да са от значение за изхода на спора, без да са обусловили пряко неправилността на решението и без да са свързани с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и с обсъждане на събраните по делото доказателства.
Предвид горното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение, направени по водене на делото, съобразно договорите за правна защита и съдействие от 7.10.2022 г., съдържащи признание за действителното му заплащане към датата на сключването им, с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.
Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 4.07.2022 г. по т. д.№ 240/2022 г. на Пловдивския апелативен съд. ОСЪЖДА, на основание чл. 81 ал. 1, във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК, ЗД „Евроинс“АД с ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Х. К. № 43, да заплати на И. С. И. с ЕГН **********, с адрес : град С. З. ул. „Армейска“№ 13, вх. „Б“, ет. 4, ателие 4-3, разноските за адвокатско възнаграждение, направени по водене на делото пред касационната инстанция в размер на 2100 лв. ОСЪЖДА, на основание чл. 81 ал. 1, във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК, ЗД „Евроинс“АД с ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Х. К. № 43, да заплати на С. Д. С. с ЕГН **********, с адрес: гр. С. З. ул. „Армейска“ № 13, вх. „Б“, ет. 4, ателие 4-3, разноските за адвокатско възнаграждение, направени по водене на делото пред касационната инстанция в размер на 2900 лв. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
10
11