8ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3055
гр. София, 30.10.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1346 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца “К. Т. БАНКА” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], против решение № 195/08.04.2025 г. по в. т.д. № 964/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 търговски състав, потвърждаващо решение № 900426/07.10.2024 г. по т. д. № 231/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 430 ТЗ, вр. чл.92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на настоящия касатор срещу ЕТ “ОРХИДЕЯ – СЕМ. Г.–В. Г.”, ЕИК[ЕИК], както следва: 840 580,25 лева - просрочена главница за периода 25.01.2016 г. – 13.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2016 г. до изплащането й, 99 721,12 лева - просрочена лихва върху редовна главница за периода 25.11.2014 г. - 25.04.2016 г., 15 993,51 лева - просрочена лихва върху просрочена главница за периода 25.11.2014 г. - 25.05.2016 г., 7 565,21 лева - текущи лихви върху просрочена главница за периода 25.05.2016 г. - 13.06.2016 г., 8635,68 лева - неустойка върху просрочена главница за периода 25.11.2014 г. – 13.06.2016 г., 77,46 лева - други разходи по кредита, 5 884,06 лева - такси по кредита, всички дължими по договор за инвестиционен банков кредит от 30.01.2009 г. и анекс № 1/11.04.2011 г. към него, за които суми е издадена заповед по чл. 417 ГПК № 883/17.06.2016 г. по ч. гр. д. № 465/2016 г. на Районен съд - Петрич.
С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Развива се тезата, че апелативният съд в нарушение на разпоредбите на чл. 297 - чл. 299 ГПК е приел, че мотивите на решение № 468/04.07.2022 г. по в. т.д. № 365/2022 г., на САС, 9 състав (образувано по иск по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН по отношение на изявление за прихващане с вх. № 9617/22.10.2014 г.) имат сила на присъдено нещо касателно въпросите за съществуването, изискуемостта и произхода на придобитото от ответника вземане по договор за цесия с цедент “К. Т. Л. , в размер на 439710,96 евро, произтичащо от сключен с ищеца договор за разплащателна сметка в евро. Мотивите на съдебния акт не се считат за обвързващи, а и в цитираното решение по предходно воденото дело не се съдържат изводи и съждения по тези въпроси. В тази връзка се изтъква, че с оглед оспорването на действителността на уведомлението за извършена цесия, съответно на изявлението за прихващане, съдилищата дължат преценка дали е съществувал като правен субект цедентът “К. Т. Л. , кой го представлява към датата на сключване на договора за цесия и има ли представителна власт лицето П. Д. П. - автор на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Тези доводи на страната са останали необсъдени от въззивната инстанция, с което са нарушени правилата на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Изразява се несъгласие и с мотивите на апелацията, че с достигането му до банката изявлението за прихващане е породило действие и погасителният му ефект е настъпил. Като неправилни се оспорват изводите за неоснователност на доводите на ищеца за недействителност на изявлението за прихващане от 22.10.2014 г., поради липса на доказателства за представителната власт на П. и липса на удостоверение за актуално състояние на дружеството цедент, както и че тези обстоятелства касаят отношенията между цедента и цесионера. По тези аргументи се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения положителен установителен иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:
1. “След като в хода на съдебно производство, образувано по иск по чл. 59 ЗБН, приключило с влязло в сила решение, не са оспорени съществуването, изискуемостта и произхода на активното вземане, предмет на прихващането, то могат ли тези възраженията да бъдат въвеждани за пръв път в последващо производство по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на това вземане (активното), водещо се между същите страни?”.
2. “След като в хода на съдебно производство, образувано по иск по чл. 59 ЗБН, приключило с влязло в сила решение, не са оспорени съществуването, изискуемостта и произхода на активното вземане, предмет на прихващането, длъжен ли е съдът в последващо производство по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на това вземане (активното), водещо се между същите страни, да съобрази правните последици на влязлото в сила решение по иска по чл. 59 ЗБН, след като мотивите на това решение не съдържат съждения на съда относно съществуването, изискуемостта и произхода на активното вземане, предмет на прихващането?”.
По първите две питания се твърди противоречие със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава - решение № 314/15.01.2018 г. по дело № 4301/2014 г., решение № 73/17.06.2024 г. по дело № 377/2023 г. Релевират се и решение № 317/1923 г., I г. о., решение № 796/1930г., II г. о., решение № 748/1930 г., II г. о. ВКС, според които само диспозитивът на решението влиза в законна сила, но не и неговите мотиви, както и решение № 4/1925 г., в което се застъпва възгледът, че наред с диспозитива в законна сила влизат и така наречените главни мотиви.
3. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното право или правоотношение?”.
По третия въпрос се поддържа, че въззивният съдебен акт е постановен в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, обективирана в решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.
От ответника по касация ЕТ “ОРХИДЕЯ – СЕМ. Г.–В. Г.” е подаден отговор, в който се изразява становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Оспорват се въведените от касатора оплаквания и се излагат доводи по съществото на спора.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, е намерил първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Отбелязал е, че след подадено от длъжника в заповедното производство в срок възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен от кредитора в границите на преклузивния едномесечен срок, считано от съобщаването на 07.09.2016 г. на указанията на районния съд.
По оплакванията в жалбата за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, въззивният състав е констатирал, че не се спори по делото: относно наличието и обвързаността на страните от валидно облигационно правоотношение, основано на процесния договор за инвестиционен банков кредит от 30.01.2009 г., неговите клаузи и усвояването на целия размер на сумата; относно срочното изпълнение на задълженията по договора през периода 25.01.2012 г. – 25.05.2014 г. и неизвършване на погашения на вноски след тази дата (установено и посредством събраните по делото специални знания); обявяването на предсрочната изискуемост на задълженията по договора, извършено с надлежно връчена на 21.04.2016 г., при условията на отказ, нотариална покана, съответно изтекъл краен срок за погасяване на кредита – 20.02.2018 г. (чл. 17.1.); относно издаването на заповед по чл. 417 ГПК № 883/ 17.06.2016 г. по ч. гр. д. № 465/2016 г. на Районен съд - Петрич в полза на ищеца срещу длъжника ЕТ “ОРХИДЕЯ-СЕМ. Г. - В. Г.” за сумите - предмет на настоящото исково производство.
Решаващият състав на САС е приел за безспорно установено от събраните по делото неоспорени писмени доказателства и специални знания по първоначалното заключение на ССчЕ, че преди да бъде инициирано заповедното производство пред Районен съд – Петрич, до ищеца с вх. № 10818/04.11.2014 г. (към него уведомление за цесия вх. № 10714/04.11.2014 г.) е отправено от ответника и надлежно получено изявление за прихващане за сумата 516 000 лева, което е било осчетоводено при банката за погасяването на 19 месечни вноски (5 вноски в просрочие и 14 вноски редовна главница), както и частично една вноска, общо за главница в размер на 468 969,75 лева. Експертът пояснява, че претендираните в настоящото производство суми са остатък от дълга след осчетоводяването на това прихващане. При тези данни въззивната инстанция е очертала като спорен въпроса дали съществуват вземанията по издадената заповед по чл. 417 ГПК или ответникът е погасил задълженията си по договора в момент, предхождащ както обявяването на предсрочна изискуемост, така и настъпването на крайния им падеж. Отчела е, че от доказателствата по делото се установява още едно изявление за прихващане, освен горното, което е достигнало до ищеца с вх. № 9617/22.10.2014 г., но не е осчетоводено от него.
Въззивният състав е взел предвид приобщените по делото съдебни решения, от които става ясно, че и двете изявления за прихващане са били атакувани по реда на чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, като исковете са отхвърлени, поради което следва да се зачете погасителния им ефект. По отношение на изявление за прихващане с вх. № 9617/22.10.2014 г. решаващият състав на САС е отбелязал, че от мотивите на решение № 468/04.07.2022 г., в. т.д. № 365/2022 г., на САС, 9 състав (недопуснато до касация) е видно, че в съдебното производство въпросът за съществуването, изискуемостта и произхода на вземането с титуляр цедента “К. Т. Л. , в размер на 439 710,96 евро, произтичащо от сключения с банката договор за разплащателна сметка в евро, не е бил предмет на спор. При това положение е дал отговор, че при зачитане на задължителната сила на мотивите на така постановеното решение между ищеца и ответника, по задължителен начин са разрешени горните въпроси досежно вземането, предмет на коментираното изявление за прихващане. След като в хода на приключилото с влязло в сила решение, съдебно производство възражения по оспорване на придобитото от ищеца вземане не са били релевирани, то същите не могат да бъдат въвеждани за пръв път в настоящото производство, в което се разглеждат последиците от извършеното прихващане с придобитото от ответника вземане на “К. Т. Л. . Добавил е, че дори и да бъдат разгледани оплакванията на въззивника в жалбата, отново не би могъл да бъде направен извод за недействителност на прихващането, основан на липсата на доказателства за представителната власт на П. и липсата на удостоверение за актуално състояние на цедента, които е следвало да бъдат приложени към полученото от ищеца уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. От една страна, възражение за липса на уведомяване от страна на ищеца не е въвеждано, а и такова би било относимо само ако от длъжника се твърди извършено плащане в полза на цедента, каквото също не е налице. От друга страна, обсъдените доказателства водят до еднозначен извод, че уведомлението надлежно е достигнало до ищеца с вх. № 9592/21.10.2014 г. В закона не са налице изисквания относно формата и съдържанието на докмента, нито пък за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, не са налице изисквания към него да бъдат прилагани доказателства за представителната власт на подписалото го лице и за актуалното фирмено състояние на цедента. Поради неоснователността на тези оплаквания апелативният съд е формирал извод за неоснователност и на доводите за недействителност на изявлението за прихващане от 22.10.2014 г. и е зачел погасителния му ефект.
Въз основа на експертното заключение въззивният състав е приел за установено, че при осчетоводяване на двете изявления за прихващане, съответно в размер на 859 999,89 лева и на 516 000 лева, и отнасянето им за погасяване задълженията по процесния договор за кредит, след датата на второто прихващане (04.11.2014 г.) крайният резултат по кредитната експозиция на ответника при банката е с резултат надвнесена сума 21702,43 лева. При тези данни е приел за недоказани вземанията по релевирания договор за банков кредит и анекс № 1/11.04.2011 г. към него – предмет на заповедта по чл. 417 ГПК, и е отхвърлил предявения иск по чл.422 ГПК вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.
Допускането на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за решаване на възникналия между страните спор и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Поставените от касатора първи и втори въпрос могат да се обобщят като питане относно правните последици на влязлото в сила решение, постановено по иск за обявяване относителна недействителност на изявление за прихващане по реда на чл. 59 ЗБН (ал. 3 или ал. 5) и съобразяването им в последващо водено между страните производство по чл. 422 ГПК за съществуване на активното вземане. Обобщено по този начин същото покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В цитираните от страната решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, IVг. о., и решение № 73/17.06.2024 г. по т. д. № 377/2023 г. на ВКС, I т. о., е прието, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на решението, като следва да се има предвид, че тя се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на същата не е само субективното право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези. В този смисъл със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. В решение № 44/02.04.2024 г. по т. д. № 2463/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., е доразвито това разбиране - правоотношение, придобило качеството на пресъдено нещо, не може да бъде вече предмет на материалноправен спор, а съдебноустановеното правно положение е основа занапред за съгласувано поведение за страните по делото, в което се проявява правоустановяващото и регулиращо действие на силата на пресъдено нещо (чл. 299, ал. 1 ГПК). С оглед правната сигурност същото следва да бъде зачитано при решаването на последващ правен спор между страните. Влязлото в сила съдебно решение за уважаване на конститутивен иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН установява предявеното при условията на процесуална субституция право да бъде обявено за недействително конкретно извършено прихващане по отношение на кредиторите на несъстоятелността, като погасителният му ефект не се съобразява, като не следва друго от Решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд. Даденото разрешение в последно цитирания съдебен акт на ВКС е приложимо и при отхвърляне на иска по чл. 59, ал. 3 и съответно ал. 5 ЗБН с влязло в сила решение, като се прилага с обратен знак – зачита се погасителният ефект на атакуваното прихващане.
В обжалваното въззивно решение апелативният състав не се е отклонил от така формираната практика на касацията. Приел е, че в предходно водено между страните дело с предмет - искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН за обявяване недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на изявление за прихващане с вх. № 9617/22.10.2014 г., не са били спорни въпросите за съществуването, изискуемостта и произхода на вземането с титуляр цедента “К. Т. Л. . След като в приключилото производство такива възражения не са релевирани, същите не могат да бъдат въвеждани за пръв път в настоящото производство, в което се разглеждат последиците от извършеното прихващане с придобитото от ответника вземане на “К. Т. Л. . С оглед формираната сила на пресъдено нещо е стигнал до заключение за зачитане на погасителния ефект на двете изявления за прихващане, вкл. неосчетоводеното такова. При това положение по тези два въпроса не се обосновава наличие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
Поставеният от касатора трети въпрос е процесуалноправен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т. о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.
В обжалваното решение, съобразно константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, втората инстанция е изложила подробно съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. В разрез с доводите на касатора, в мотивите на атакувания съдебен акт са обсъдени оплакванията му във въззивната жалба. Дори в подадената касационна жалба, от една страна, се твърди необсъждане на доводите за недействителност на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и на изявлението за прихващане, а от друга – се изразява несъгласие с мотивите на съда за неоснователност на същите. Съставът на САС е развил съображения, че законодателят не е предвидил изисквания относно формата и съдържанието на уведомлението за цесия, нито за прилагане на доказателства за представителната власт на подписалото го лице, респ. за актуално фирмено състояние на цедента. По тези съждения е стигнал до заключението за неоснователност на релевираните от въззивника оплаквания и съответно на твърдението за недействителност на изявлението за прихващане от 22.10.2014 г. Като е отчел, че последното е породило погасителното си действие, въззивният съд е формирал извод за недоказаност на предявения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК за съществуване на процесните вземания по договора за банков кредит, за които е издадена заповедта по чл.417 ГПК. При това положение не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на атакуваното въззивно решение от така формираната практика на ВКС, поради което третото питане не удовлетворя сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата за касационен контрол.
По изложените съображения следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София.
При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 ТДТССГПК, която не е била събрана предварително (чл. 57, ал. 6 ЗБН).
Ответникът по касация не претендира и не представя доказателства за извършени разноски пред ВКС, поради което такива не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 195/08.04.2025 г. по в. т.д. № 964/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК “К. Т. БАНКА” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд държавна такса от 30 лева (тридесет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.