О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4866

гр. София, 28.10.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1889 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, действаща чрез процесуалния си представител А. А. П. - държавен инспектор в КОНПИ, Териториален отдел „Процесуално представителство“, Териториална дирекция Пловдив, срещу въззивно решение № 9 от 04.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 464/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260011 от 31.07.2024 г., постановено по гр. дело № 158/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество против Л. М.. и Л. Ц.. обективно кумулативно съединени искове за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество, подробно описано в решението.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, като същите са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, във връзка с т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът поставя следните въпроси:

1. Следва ли да се приема за приход сума, получена по дарение, като за целта се кредитират гласните доказателства на заинтересовани лица, попадащи в кръга на чл. 172 от ГПК, без да се изследва действителната възможност на дарителите да извършат дарението?

Касаторът твърди, че Пловдивски апелативен съд е решил този въпрос в противоречие с формираната практика на ВКС, както следва: решение № 50098 от 18.01.2024 г. по гр. д. № 1074/2022 г., III г. о. на ВКС; определение № 940 от 09.10.2017 г. по гр. д. № 1184/2017 г., IV г. о. на ВКС; решение № 230 от 21.01.2019 г. по гр. д. № 4371/2017 г., IV г. о. на ВКС; решение № 157 от 12.02.2021 г. по гр. д. № 271/2020 г., III г. о. на ВКС – т. е. сочи основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съобразно текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Следва ли да се приема за приход сума, получена от дивиденти, като се кредитират единствено представени частни документи и следва ли същите да се преценяват от съда наред с останалите доказателства или съдът не е задължен?

3. Следва ли въззивният съд като втора инстанция по същество да обсъди свидетелските показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства за да прецени тяхната достоверност или не е задължен да го извърши?

По втори и трети въпрос касаторът твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отделно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по съображения, че Пловдивският апелативен съд е тълкувал нормите на специалния закон в противоречие с техния смисъл, нарушил е основни съдопроизводствени принципи и е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Излагат се аргументи, че с въвеждането на изискване за доказване на причинно-следствена връзка между престъпната дейност и придобитото имущество, съдът на практика е извършил недопустима законодателна дейност, в нарушение на фундаменталния конституционен принцип за разделение на властите, закрепен в чл. 8 от Конституцията; създал е нова, непредвидена в закона предпоставка за отнемане на незаконно придобито имущество, която противоречи на изричната воля на законодателя, изменил е същността на производството, стеснил е приложното поле на закона и обезсмислил част от основанията за отнемане.

По така подадената касационна жалба е постъпил отговор от адвокат И. Н. от АК – Пловдив, действащ в качеството си на пълномощник на ответниците Л. М.. и Л. Ц.., в който отговор касационната жалба се оспорва като неоснователна. Подробно са изложени съображения по повдигнатите от касатора въпроси. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на оказана безплатна правна помощ.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество е предявила против Л. М.. и Л. Ц.. искове за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност от 233 598,67 лв., както следва: от Л. М.., на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ /отм./ - равностойността на притежаваните от нея от капитала на „С.В.В. 2009“ ООД, „Л. Л.“ ЕООД, „***“ ЕООД, „***“ ЕООД и „Ю. Л.“ ООД дружествени дялове; така също внесените по конкретно посочени банкови сметки на нейно име суми; от Л. Ц.., на основание чл. 63, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ /отм./ - равностойността на притежаваните от него от капитала на „С.В.В. 2009“ ООД. „О.А.Д.“ ЕООД, „Р.-66“ ЕООД, „Р.-88“, „Ю. Л.“ ООД дружествени дялове; от двамата, на основание чл. 63, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ /отм./ - апартамент *** в гр. П., район „Ю.“, ул.“А. Х.“ № 6, вх. А, ет. 3, блок № ***; лек автомобил марка „***“, модел „***“, с рег. № *** и пазарна стойност 6 500 лв.; лек автомобил марка „***“, модел „***“, с рег. № *** и пазарна стойност 30 500 лв.; от двамата, на основание чл. 72 във връзка с чл. 63, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ /отм./ - сумата от 6 970 лв., представляваща пазарната стойност на товарен автомобил марка „***“, модел „***“, с рег. № ***; сумата в размер на 10 500 лв., представляваща пазарната стойност на лек автомобил марка „***“, модел „***“, с рег. № *** към датата на отчуждаването му на 16.12.2016 г.

Въззивният съд е посочил, че с отговорите на исковата молба ответниците са оспорили исковете като неоснователни досежно наличието на значително несъответствие по смисъла на чл. 21, ал. 2 във връзка с пар. 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./, навеждайки към началната дата на проверявания период, че Л. М.. е разполагала с дарена й от нейния баща на 08.02.2002 г. сума от 880 000 китайски юана, равняваща се на около 164 900 лв., а Л. Ц.. е разполагал със сума от 1 200 000 юана, получена от него като паричен заем, както и двамата като съдружници от 2002 г. в регистрирано в КНР търговско дружество „А.Ш.“ ООД са получавали следващия им се годишен дял от печалбата от общо за проверявания период 1 118 700 юана, равняващи се приблизително на 278 000 лв., всеки от тях поотделно. Оспорили са възприетия от Комисията техен осигурителен доход, както и възложените им с извършения финансов анализ разходи за пътувания в чужбина в размер на 15 302 лв. с твърдения, че се касае за лични посещения при роднини в КНР и в Р., за които не са извършили каквито и да било разходи. Въззивният съд е посочил и други възражения, които ответниците са направили с отговорите на исковата молба.

Съдът е посочил още, че с протоколно определение от 26.10.2023 г. част от производството е прекратено поради отказ от исковете в частта относно претендираното за отнемане имущество на обща стойност 111 055,71 лв., включващо равностойността на дружествените дялове на ответниците, сумата от 6 970 лв., представляваща пазарната стойност на отчуждения товарен автомобил „***, както и сумите по банковите сметки на Л. М.. с изключение на сумата от 4 000 лв. по открита на 05.10.2015 г. сметка в „Ю. Б. АД и сумата от 662,96 лв. по открита на 09.11.2015 г. сметка в „Ю. Б. АД. В същото съдебно заседание е допуснато на основание чл. 214 от ГПК изменение на останалите след прекратяването за разглеждане искове чрез увеличаване на общата стойност на претендираното посредством тях за отнемане имущество от 122 542,96 лв. на 157 936,96 лв.

Въззивният съд е отбелязал, че исковата молба е депозирана в съда на дата 19.01.2018 г. на основание чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ /Обн., ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г., в сила от 19.11.2012 г., Отм., ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г./ при действието на този закон, но е посочил, че законът е отменен с обнародвания на 19.01.2018 г. в ДВ бр. 7 и влязъл в сила на 23.01.2018 г. Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество с настоящо наименование Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество. Посочил е, че в пар. 5, ал. 1 от ПЗР на новия закон първоначално е предвидено, че неприключилите до влизането в сила на този закон проверки и производства по ЗОПДНПИ /отм./ се довършват по досегашния ред от Комисията, но със ЗИДЗПКОНПИ /Обн., ДВ, бр. 1 от 03.01.2019 г./ е регламентирано, че неприключилите проверки и производства пред съда по отменения ЗОПДНПИ се довършват по реда на този закон. В тази връзка е посочил, че неправилно първоинстанционният е приел, че релевантни са уредените в отменения закон материалноправни предпоставки за отнемане на незаконно придобито имущество, включително досежно „значителното несъответствие“, съобразно регламентираното от пар.1, т. 7 /в първоначалната редакция/ от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ превишение от над 250 000 лв. Съдът е приел, че при това положение и с оглед новосъздадената разпоредба на чл. 5, ал. 2 от ПЗР на ЗОНПИ, новият закон е приложим за неприключилите пред съда производства по отменения ЗОПДНПИ, каквото е и настоящото, по отношение на предвидените с него материалноправни предпоставки за отнемане на незаконно придобито имущество, включително досежно „значителното несъответствие“ по пар. 1, т. 3 от ДР при превишение между имуществото и нетния доход от над 150 000 лв.

Въззивният съд е приел, че с влязла в сила на 20.10.2015 г. присъда № 78 от 02.10.2015 г. по НОХД № 1845/2015 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив ответникът Л. М.. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 304а, предл. предпоследно във връзка с чл. 304, ал. 1, предл. 3 от НК за това, че на 28.09.2015 г. в гр. П. е дала подкуп - пари в размер на 200 лв. на полицейски орган като дар, загдето е извършил действия по служба, касаещи подготовка по заверка на „покана-декларация за частно посещение на чужденец в Р България“, за което й е наложено наказание „пробация“. Съдът е посочил, че за влязлата в сила присъда Окръжна прокуратура-Пловдив е изпратила уведомление до ТД на КОНПИ – Пловдив и е била образувана проверка за установяване дали има значително несъответствие в имуществото на Л. М.. в периода от 07.12.2005 г. до 07.12.2015 г. като престъплението, за което ответникът Л. М.. е осъдена, е в предметния обхват на чл. 108, ал. 1, т. 21 от ЗОНПИ /чл.22, ал. 1, т. 21 от ЗОПДНПИ /отм/.

Въззивният съд е посочил, че значително несъответствие, според легалната дефиниция на пар. 1, т. 3 от ЗОНПИ, е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период; съответно „имущество“ е всякакъв вид собственост, материална и нематериална, движима или недвижима, ограничени вещни права, както и юридически документи, доказващи правото на собственост или други права върху него съобразно пар.1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ; „нетни доходи“ са доходи, приходи или източници на финансиране по смисъла на пар. 1, т. 2, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му според пар. 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ. Съдът е отбелязал, че според задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС не представляват имущество по смисъла на пар. 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ и не участват при определяне на размера на несъответствието съобразно нормата на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобИ.ето му, в случай, че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период; че целта на закона е да отнеме в полза на държавата незаконно придобитото от проверяваното лице имущество като се ограничат възможностите за незаконно обогатяване чрез придобИ.е на имущество и разпореждане с него, каквото обогатяване е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период, а в случаите, когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то не е налице обогатяване, т. е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане.

Съдът е посочил, че ответниците Л. М.. и Л. Ц.. са граждани на К. със статут на постоянно пребиваващи в България, установили се в страната ни от преди началото на проверявания период, от когато са съпрузи, и имат родено на 06.01.2005 г. дете Л.Ю., което до 2013 г. е било отглеждано в К. от родителите на майката. Според въззивния съд е безспорно, че през проверявания период ответниците са придобили следното налично в края му имущество на стойност към момента на неговото придобИ.е, както следва: апартамент в гр. П., район „Ю.“, ул.“А. Х.“ № 6, вх. А, ет. 3, по силата на сключен от ответниците като купувачи на 30.06.2008 г. договор за покупко-продажба, оформен с НА ***, ***, рег. № ***, дело №*** г., на стойност 75 900 лв. съгласно приетото заключение на СОЕ с вещо лице И.ка Г.; лек автомобил „*** ***“ с рег. № ***, придобит с договор от 29.03.2011 г. след изплащане на лизинговите вноски към 28.12.2010 г. по сключения с Л. М.. като лизингополучател договор за финансов лизинг № *** от 28.01.2008 г., на стойност 19 508 лв. съгласно приетото заключение на САТЕ; лек автомобил „*** ***“ с рег. № ***, придобит на 18.09.2015 г., на стойност 83 055 лв.; лек автомобил „*** ***“ с рег. №***, придобит на 22.06.2012 г. и отчужден след края на проверявания период на 16.12.2016 г., на стойност 25 570 лв. към придобИ.ето и на стойност 13 417лв. към отчуждаването; дружествени дялове на обща стойност 16 786 лв.; суми от общо 5 878,68 лв. по банкови сметки на Л. М...

При това положение през проверявания период, според въззивния съд, ответниците са придобили налично в края му имущество с обща действителна към момента на придобиването му съгласно чл. 148 от ЗОНПИ стойност от 226 697,68 лв. Съдът е посочил, че е неоснователно възражението на КОНПИ, позовавайки се на второто допълнително заключение от 11.01.2024 г. на СИЕ, че придобитото от ответниците и налично в края на проверявания период имущество е на стойност 321 944,07 лв., тъй като, според съда, сумата по заключението касае сбора от разходи за покупката на имущество, а не стойността на имуществото към момента на придобИ.ето му.

Въззивният съд е отбелязал, че по делото са приети основно заключение от 15.03.2023 г. и допълнително заключение от 11.01.2024 г. на СИЕ с вещо лице Т. Р. досежно приходите и разходите на ответниците през проверявания период, изготвени във варианти, съобразно поставените и от двете страни задачи като еднозначно същите сочат, че през проверявания период ответникът Л. М.. е декларирала с ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ чист доход /след приспадане на дължимите осигуровки и данъци/ от 7 483,80 лв. и за нея е деклариран от осигурител осигурителен доход по трудово правоотношение от общо 19 351,66 лв., като й е изплатена сума по чл. 57 от ЗОДФЛ и чл. 73 от ЗДДФЛ, извън декларираните с ГДД, в размер на 836 лв., както и на 07.12.2015 г. й е върната гаранция в размер на 800 лв. по НОХД №1845/2015 г. на ПОС, или общо реализираните от нея приходи са в размер на 28 471,46 лв. Съпругът й Л. Ц.. е декларирал с ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ чист доход от 7 765,91 лв. и за него е деклариран от осигурител осигурителен доход по трудово правоотношение от 15 572,71 лв., както и реализирал доходи от продажбата на 25.09.2015 г. на товарен автомобил „***“ в размер на 8 396 лв., както и доходи от продажбата на дружествени дялове на 26.04.2013 г. в размер н*** лв. и на 10.09.2014 г. в размер на 45 лв., или общо реализираните от него приходи са 31 785,62 лв. – т. е. приходите на двамата възлизат на общо 60 257,08 лв. Съдът е приел, че към доходите, противно на възраженията на жалбоподателя, следва да се прибави и сумата от 237 316,91 лв., представляваща левовата равностойност на 880 000 китайски юана към 08.02.2002 г., според заключението от 15.03.2023 г. на СИЕ, получена от Л. М.. като дарение от нейните родители, за което от нея е представен в оригинал на китайски език с превод на български език документ наименован „разпределение на семейно имущество“ от 08.02.2002 г., чието авторство от подписалите го лица не е оспорено и отразените в който обстоятелства относно момента и причините за неговото съставяне, както и получаването на сумите по същия, се потвърждават от показанията на св. Ж.Л. - брат на ответника Л. М.., който също го е подписал като участник в извършеното разпределение на имуществото на родителите им между техните деца. Следва да се прибави, според въззивния съд, и сумата от 226 371,74 лв., представляваща левовата равностойност на 1 200 000 китайски юана към 18.06.2005 г., според заключението от 15.03.2023 г. на СИЕ, получена от Л. Ц.. по представен и в оригинал договор за заем на китайски език с превод на български език, чието авторство не е оспорено и сключването на който се потвърждава от представените квитанции /разписки/ от заемодателя У.Ш. за заплатени му от ответника Л. Ц.. като заемополучател суми от по 48 000 китайски юана, равняващи се именно на уговорената с него годишна лихва от четири процента от заемната сума от 1 200 000 китайски юана, заплащани ежегодно за периода 2006-2015 г.

По повод направеното оспорване от КОНПИ на датата и съдържанието на двата договора с твърдения да са съставени за целите на производството пред нея и пред съда, считайки за недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК свидетелските показания, въззивният съд се е аргументирал, че в случая се касае за частни документи с характер на диспозитивни досежно материализираните волеизявления за договорни съглашения и свидетелстващи с характер на разписка относно получаването на сумите по тях като оспорването на съдържанието на частен диспозитивен документ е равносилно на оспорване на валидността на материализираното с него волеизявление като симулативно. Посочил е, че ограничението за опровергаване на съдържанието на такъв документ със свидетелски показания по чл. 164, ал. 1,т. 6 от ГПК се отнася само до страната, от която изхожда, но не и до третите лица, на които документа се противопоставя съгласно чл. 165, ал. 2 от ГПК, като няма пречка страната, която се позовава на документа, да проведе насрещно доказване със свидетели, какъвто в случая е ангажираният от ответниците свидетел. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 181 ГПК като е приел, че в случая КОНПИ не е трето лице съобразно смисъла, вложен в нея, тъй като не черпи материални права от издалите оспорените документи лица, чието предшестващо датата на документите възникване да е обусловено по някакъв начин от тях. При това, според съда, по отношение датата на разписки за извършено плащане съдът може да допусне всякакви доказателствени средства, съгласно чл. 181, ал. 2 от ГПК, включително свидетелски показания, като има предвид обстоятелствата по делото.

В тази връзка съдът е посочил, че свидетелят Ж.Л. - брат на Л. М.., е бил ангажиран не за установяване сключването на договора за разпределение на семейно имущество, за да е налице соченото от жалбоподателя ограничение по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като той е установен с представения писмен документ, а и съгласно цитираната разпоредба ограничението не се прилага за договори, сключени между лица в определена степен на родство, какъвто е и коментираният, а за установяване на времето, мястото и обстоятелствата, при които е подписан и са получени сумите по него, поради което показанията му съставляват допустимо доказателствено средство. Съдът се е обосновал още, че квитанциите за заплатени лихви по договора за заем не изхождат от ответника, за да се приеме, че като удостоверяващи изгодни за него факти не се ползват с каквато и да било доказателствена сила, а са подписани от третото лице - заемодател, и се преценяват наред с останалите доказателства. Съобразявайки, че документът „разпределение на семейно имущество“ е с дата 08.02.2002 г., предшестваща началната дата на проверката - 07.12.2005 г., че правоимаща по него е не само ответникът Л. М.., но и трети лица - нейните брат и сестра, че с него техните родителите са разпределили имуществото си помежду им, което съответства на китайските семейни традиции, според показанията на св. Ж.Л., потвърждаващ обстоятелствата около подписването му, въззивната инстанция е достигнала до извода, че въпросният документ не може да се приеме за антидатиран и съставен единствено за целите на производство.

Съобразявайки, че представеният договор за заем касае предоставен от трето лице на ответника Л. Ц.. такъв на 18.06.2005 г., както и представените квитанции за ежегодно заплащане на лихва по заема в размер, както е уговорена с договора, въззивната инстанция е приела, че не може да се приеме, че такъв договор не е бил сключен и не е породил действие, а е съставен за целите на делото. Съдът е отбелязал, че коментираните суми са получени от ответниците преди началната дата на проверката, но с оглед техния значителен размер и липсата на данни и доказателства да са били инвестирани в придобИ.ето на имущество или във финансирането на проекти, съответно разходени за други нужди, следва да се приеме, че са били налични като техни доходи по пар. 1, т. 2 от ДР на ЗОНПИ. Съдът е заключил, че в случая се касае за получени като дарение и в заем суми, което основание обосновава тяхната законност, а обстоятелството дали са били декларирани или не, и дали са внесени в страната при спазване на митническите изисквания, на което акцентира КОНПИ, не е относимо към законността на доходите при формиране на съотношението относно „значителното несъответствие“.

Въззивният съд е посочил още, че от ответниците е представено удостоверение от 08.12.2017 г., според което през 2001 г. в КНР е учредено дружеството „А.Ш.“ООД, в чийто капитал ответниците като съдружници от неговото учредяване до момента участват с 1,0 млн. юана всеки, а с възражението си в административното производство те са представили годишни разпределения на дивидентите за периода 2002-2016 г., които са приети като писмени доказателства. Според заключението от 15.03.2023 г. на СИЕ, получените за 2002 г., 2003 г. и 2004 г. като начално салдо и за проверявания период 2005-2014 г. дивиденти от всеки от ответниците са в размер на по 1 309 600 китайски юана, равняващи се на по 277 243,17 лв. Съдът е дал отговор на оспорването на КОНПИ на получаването на такива дивиденти по съображения, че от събраната официално информация от Агенция „Митници“ и други за ответниците не е установено наличие на данни за деклариран внос и износ на парични средства като е посочил, че тези й доводи нямат отношение към реалното получаване от ответниците на дивиденти като част от печалбата на дружеството, в което са съдружници, надлежно установено с посочените писмени доказателства, които не са оспорени от нея, тъй като трансферирането им в страната е относимо единствено към начина, по който ответниците са оперирали с тях след като са ги получили. Съдът отново е акцентирал на това, че първо следва да се изясни дали е налице „значително несъответствие“ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ въз основа на съотношението, в което при формиране на нетния доход се вземат предвид доходите по пар. 1, т. 2, какъвто несъмнено е дивидентът, и едва ако се установи такова, на изследване подлежи дали доходът, с който имуществото е придобито, е законен, към което последно именно е относим въпросът дали получените от печалбата на дружеството средства са внесени в страната ни и са вложени в придобИ.ето на имущество.

На база на така извършения от него анализ въззивният съд е приел за установени следните основни факти в производството - доходите, приходите и източниците на финансиране по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗОНПИ за двамата ответници през целия проверяван период се равняват на 543 031,54 лв. за Л. М.. и на 535 400,53 лв. за Л. Ц.. или общо на 1 078 432,07 лв., включващи като начално салдо за 2005 г. сумата от 297 331,40 лв. за Л. М.. /по дарение и от дивиденти/ и сумата от 286 386,23 лв. за Л. Ц.. /от заем и от дивиденти/, при което към началото на проверявания период - 07.12.2005 г. те са разполагали с общо 583 717,63 лв., а в края на проверявания период - 07.12.2015 г. разполагат с имущество на обща стойност 226 697,68 лв.

Въззивният съд е обсъдил и разходите на ответниците според основното и второто допълнителни заключения на СИЕ, като е приел, че те са общо в размер на 74 979,32 лв. Съдът е посочил, че експертизата е изчислила, че разходите за пътувания извън страната възлизат общо на 16 006,94 лв. Отчитайки възможната заинтересованост на разпитани по делото свидетели като близки родственици на ответниците по смисъла на чл. 172 от ГПК, съдът е приел, че през по-голямата част от проверявания период детето на ответниците се е отглеждало в К. от родителите на Л. М.., при които логично те са отсядали при тях, поради което е достигнал до извода, че липсва основание за начисляване на нормативно предвидените разходи за тези задгранични пътувания. Съдът е приел за основателни оплакванията на КОНПИ само по отношение на пътуването на ответника Л. Ц.. до С. М. в периода 24-25.07.2011 г., за което експертизата е начислила разходи от 323,12 лв. Приел е, че към разходите следва да се прибавят заплатените от ответника Л. Ц.. лихви по договора за заем от общо 480 000 китайски юана по представените квитанции, равняващи се на 106 014,35 лв., съгласно т. 8 и Таблица 18 от заключението на СИЕ от 15.03.2023 г.; както и платен данък в размер на 50 лв. на 29.03.2011 г. Според съда към разходите следва да се отнесат и тези за покупката от Л. Ц.. на товарен автомобил „***“ към 03.06.2010 г., равняващи се на 10 326 лв., съгласно заключението на САТЕ и СИЕ, като стойността при отчуждаването му от 8 396 лв. е взета предвид като приход. При тези обстоятелства изводът на въззивния съд е, че обичайните и извънредните разходи на ответниците през проверявания период са общо 191 692,79 лв. като след приспадане на тези разходи от установените приходи от 107 8432,07 лв., нетният доход възлиза на 886 739,28 лв. При съпоставянето му със стойността на наличното в края на проверявания период имущество от общо 226 697,68 лв., според въззивния съд, е налице излишък, поради което не се установява наличие на значително несъответствие по смисъла на чл. 107, ал. 2 от ЗОНПИ, съответно подлежащо на отнемане като незаконно придобито имущество.

Апелативен съд – Пловдив е коментирал оплакванията на КОНПИ относно липсата на необходимост от установяване на връзка между престъпната дейност на проверяваното лице и придобИ.ето на претендираното за отнемане имущество като е пояснил, че следва да се има предвид, че Европейската конвенция за правата на човека е ратифицирана със закон, приет от НС на 31.07.1992 г. /ДВ, бр. 66 от 1992 г./ и е в сила за Р. Б. от 07.09.1992 г., при което и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ тя е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които й противоречат. Съдът е посочил, че според чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКПЧОС, всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост, като никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Съдът се е позовал на Решение от 13.07.2021 г. по дело „Тодоров и други срещу България“ във връзка със ЗОПДИППД от 2005 г. /отм./ и Решение от 26.09.2023 г. по дело „Йорданов и други срещу България“ във връзка със ЗОПДНПИ от 2012г. /отм./.

В конкретния случай с оглед характера на престъплението, за което е осъдена Л. М.. - даване на подкуп в размер на 200 лв. във връзка с покана-декларация за частно посещение на чужденец в РБългария, съдът е заключил, че престъплението очевидно не е свързано с генериране на незаконни приходи и материални облаги, а и времето на извършването му - 28.09.2015 г., много след придобИ.е на процесното имущество, не може да се обоснове извод то да е придобито вследствие на незаконна дейност. В обобщение въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни и е потвърдил първоинстанционно решение.

По допускане на касационното обжалване:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

По първия поставен от касатора въпрос настоящата касационна инстанция приема, че същият има само частично отношение към крайния резултат от спора. Предявените от КОНПИ искове са отхвърлени въз основа на две групи основания – на първо място – поради липсата на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ съобразно дадените разрешения на в ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4 от 2021 г. на ОСГК на ВКС, и на следващо място - липсата на връзка между претендираното за отнемане имущество и престъпната дейност, по повод на която е образувана проверката пред комисията и производството пред съда по отнемане. При това положение, какъвто и отговор да бъде даден на така зададения въпрос, същият не би повлиял на крайния изход по спора. При това следва да се отбележи, че поставеният от касатора въпрос тангира с оплаквания, свързани с обосноваността на правните изводи на съда и оценката на доказателствата – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано. Дали оценката на доказателствата е правилна е въпрос по съществото на спора и в производството по селекция на касационната жалба тя не може да се проверява.

Поставеният въпрос не обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол, поради което не следва да се изследва наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Следващите два въпроса в изложението на касатора се обосновават с наличието на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 година по т. дело № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

И двата поставени от касатора въпроси, сочещи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са взаимосвързани и се свеждат до това как въззивният съд като инстанция по същество следва да цени доказателствата по делото. Въпросът е процесуалноправен и като такъв, е относим за всяко едно производство.

По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран, е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д. № 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., І г. о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Що се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 172 ГПК, в практиката на ВКС по прилагането й се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за посочените в хипотезата на чл.172 лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В този смисъл са решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 100 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2017 г., IV г. о.

В конкретния случай и след като касаторът не сочи съдебна практика, плод на неточно тълкуване или нуждаеща се от осъвременяване такава, предвид настъпили законодателни или обществено-икономически промени, както и след като по същите причини нормите, намерили приложение по конкретния казус, не са и не могат да бъдат третирани като непълни, неясни или противоречиви, то следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и въведената от касатора-ответник очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, свеждаща се само до квалифицирани състави на неправилност (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти), каквито не са осъществени по настоящото дело. В случая обосновката за очевидна неправилност на съдебното решение се корени в несъгласието на касатора на позоваването на въззивния съд на практиката на ЕСПЧ по повод дела за вреди от твърдяно незаконно отнемане на имущество по предходните на ЗОНПИ закони – обстоятелство, неотносимо към очевидната неправилност като основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) намира, че намесата в правото на мирно ползване на притежанията, защитено в чл. 1 Протокол № 1 ЕКЗПЧОС, следва да е законна /т. е. в съответствие с относимите национални разпоредби, които същевременно трябва да отговарят на принципите на правовата държава - да са достатъчно точни и предвидими и да съдържат гаранции срещу произвол/, в обществен интерес и да отговаря на критерия за справедлив баланс между нуждите на общия интерес и правата на индивида. Поради това и конфискацията на имущество следва да е пропорционална на преследваната от закона легитимна цел, а засегнатите лица трябва да имат възможност за ефективна защита и не следва да понасят прекомерна тежест. Заключенията на националните съдилища не могат да са основани единствено на презумпцията за незаконен произход на имуществото при липса на доказан източник на приходи; трябва да се търси и причинна връзка с престъпна дейност /Димитрови срещу България, Тодоров и др. срещу България, Йорданов и др. срещу България, Rummi срещу Естония и др./.

Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение на касационен контрол на посочените от касатора основания.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид направеното искане от страна на адвокат И. Н. от АК – Пловдив, на същия следва да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД в размер на 2 400 лева /по 1200 лева за всеки ответник/ с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, реално извършените процесуални действия и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС.

На основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на ВКС и дължимата държавна такса за настоящото производство по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв., която не е събрана предварително.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9 от 04.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 464/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество – гр. София да заплати на адвокат И. Н. от АК – Пловдив, с личен № ***, адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2 400 /две хиляди и четиристотин/ лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество – гр. София да заплати по сметка на ВКС в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 30 /тридесет/ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________