Р Е Ш Е Н И Е

№ 169

София, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: С. К.

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Н. П. като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4809 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Ф. С. и Б. Риза А. срещу решение № 997 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 1299/2022 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от тях срещу „Д.-Общо застраховане“ ЕАД искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от по 200 000 лв. всеки един от ищците.

Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, като немотивирано е приел много по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, отколкото е определено от първата инстанция. Въззивният съд формално изпълнил указанията на ВКС за изслушване на още един свидетел, но напълно игнорирал показанията му при определяне на размера на обезщетението. Не бил съобразен правилно лимитът на отговорност на застрахователите обезщетения, който за процесното събитие от 2016 г. е 10 000 000 лв. Позовават се на практика на САС и ВКС, в която присъдените обезщетения са много по-големи от претендираните по настоящото дело, при това за събития, настъпили по-рано и при по-ниски застрахователни лимити. Считат, че ако два поредни съдебни състава имат различни критерии за справедливост, трябва второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаляване на обезщетението.

Ответникът в производството „Д.-Общо застраховане“ ЕАД не взема становище по жалбата.

С определение № 1920 от 29.06.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложението на принципа за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД.

За да се произнесе, съставът на ВКС приема следното:

Предмет на делото са предявени от Е. Ф. С. и Б. Риза А. срещу „Д.-Общо застраховане“ ЕАД искове по чл.226, ал.2 КЗ /отм./ в размер на по 200 000 лв. за всеки ищец, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им Ш. Б. Риза, настъпила при ПТП на 14.06.2016 г.

С решение № 3193/22.05.2018 г. по гр. д. № 965/2017 г. на Софийски градски съд исковете са били уважени изцяло. С решение № 280 от 30.01.2020 г. по гр. д. № 146/2019 г. на Софийския апелативен съд присъденото обезщетение е намалено до размер на по 120 000 лв. за всеки от ищците. С решение № 18 от 04.03.2021 г. по т. д. № 454/2021 г. на ВКС въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане с указание да се допусне втори свидетел, своевременно поискан от ищците. При новото разглеждане на делото, след разпит на втория свидетел на ищците, е постановено обжалваното решение № 997 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 1299/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е присъдено обезщетение в размер на по 130 000 лв. за всеки от ищците.

При новото разглеждане на делото, определяйки размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, въззивният съд е коментирал показанията на свидетелите Н. И. Т. и Ф. Ф. С.. Приел е, че според свидетеля Н. Т., приятел на ищците, преди инцидента Ш. живеел в една къща с родителите си; нямало никакви проблеми във взаимоотношенията им, разбирали се невероятно добре; Ш. бил много добро момче, възпитано, усмихнато; завършил английска филология, работил известно време в Англия, след това се оженил, имал син и продължил да живее със семейството си при родителите си; в момента съпругата му с детето живеела при родителите на Ш.; след смъртта на Ш. родителите много се променили, били замислени, плачели; внукът им ги държал на крака. Според свидетеля Ф. С., брат на ищцата Е., когато починал, Ш. бил на 30 години; той израснал с много обич от родителите си, бил много добре възпитан, завършил английска гимназия в Глоджево, имал много приятели; не могъл да се реализира в България и затова заминал първо в Чехия около три години, а после в Англия; после се върнал в България и се оженил, като и преди и след сватбата живеел с родителите си и сестра си в една къща; всичко правели заедно и по празници и в делници; родителите много се грижели за децата си с обич и внимание; след смъртта на Ш. в семейството настъпил трагичен обрат; те спрели да се усмихват и да се радват на живота, даже се поболели; единствено внукът им крепял ищците; бащата имал кръвно, а майката винаги плачела; мъката им не е намаляла през годините.

Съдът е обсъдил амбулаторните листове за преглед на ищците от 22.11.2018 г. и поставената диагноза „посттравматично разстройство“, както и заключението на съдебнопсихологическата експертиза, приета във въззивния съд. Според вещото лице и при двамата ищци са налице данни за негативно отражение върху психиката и промяна в психологичното и емоционалното състояние вследствие загубата на сина им при процесното ПТП. Сегашното им състояние се характеризира с типични за реакция на загуба емоции – болка, мъка, отчаяние, гняв, страх, напрежение, потиснатост. Препоръчана е психотерапия.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

Позовал се е на разясненията на ППВС № 4/23.12.1968 г. и на последвалата практика на ВКС по чл.290 ГПК по въпроса как се определя справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД. Приел е, че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната; те не са критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. Прието е, че от изслушаните свидетелски показания, които са логични и безпротиворечиви, а и не противоречат на други доказателства по делото, се установяват близки отношения между ищците и техния син, те са живели заедно, били са в добри отношения, родителите са отгледали с любов сина си, с когото живеели до смъртта му и всичко правели заедно. Между тях имало отношения на привързаност и разбирателство. След смъртта на Ш. родителите много са страдали. Превърнали се в затворени и некомуникативни хора, отдали се на скръбта си. И сега се разстройват при споменаването му, плачат, особено майката. Прието е, че според писмените доказателства ищците са развили посттравматично стресово разстройство, а според заключението на СПЕ те толкова силно скърбят, че и до сега при тях се наблюдават симптоми, които водят до извод за необходимост от лечение. Съобразено е, че ищците са в най-близката възможна родствена и емоционална връзка с починалия при ПТП, че са живели в любов и разбирателство, родителите безвъзвратно са загубили в негово лице подкрепа и надежда за бъдещето. Преценени са икономическите условия към момента на ПТП през 2016 г. и възрастта на ищците по това време (50 г. и 53 г.) и на пострадалия (30 г.), която възраст обуславя изключителна преждевременност на смъртта на сина, като тази скръб надхвърля нормалните прояви. Съобразени са и действащите лимити на застраховките към този момент. Като резултат съдът е приел, че справедливият размер на обезщетенията за неимуществени вреди възлиза на по 130 000 лв. за всеки от ищците.

Въззивното решение е неправилно.

Въззивният съд е отчел всички конкретни факти, които според практиката на ВС и ВКС са от значение при прилагането на чл.52 ЗЗД, но определеният размер на обезщетенията е занижен и не съответства на принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД. Не е преценена практиката на ВКС за подобни случаи, при които са присъждани много по-високи обезщетения. На тази практика на ВКС се позовават и жалбоподателите, като тя е предопределила допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така в решение № 66/29.05.2017 г. по т. д. № 1464/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга на ищцата в размер на 150 000 лв. и обезщетение от 220 000 лв. от смъртта на нейната дъщеря. В този случай процесното ПТП е настъпило на 20.10.2012 г. и към този момент са преценявани обществено-икономическите условия в страната, както и размерът на лимитите на застрахователните обезщетения, макар да е подчертано, че те не са критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск.

В решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., съдът е приел, че в случая става въпрос за особено тежък случай на внезапна загуба на изключително близък човек на двамата ищци - единствен син, с последица непоправима душевна травма за тях, поради което определеното обезщетение е в размер от по 200 000 лева за всеки от тях. По това дело смъртта е настъпила при ПТП на 21.09.2010 г.

В решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I-во т. о., са определени обезщетения от по 250 000 лв. за всеки от ищците за смъртта на детето им, настъпила при ПТП на 23.04.2011 г.

В решение № 1/05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2018 г. на ВКС, I-во т. о., са определени обезщетения от по 250 000 лв. за всеки от ищците за смъртта на детето им, настъпила при ПТП на 02.05.2014 г.

В решение № 141 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 60360/2016 г. на ВКС, I-во гр. о., са определени обезщетения от по 200 000 лв. за всеки от ищците поради смъртта на дъщеря им, настъпила при ПТП на 22.01.2011 г.

Всички изброени случаи разкриват максимално сходство с настоящия, тъй като става въпрос за неимуществени вреди от смърт на дете, настъпила при ПТП, при много близки отношения между родителите и починалото дете и при изключително тежко отражение на това събитие върху родителите. При всички разгледани от ВКС случаи събитията са настъпили преди процесното ПТП от 2016 г., при близки обществено-икономически условия, които също се преценяват от съда при определяне на размера на обезщетенията. Както е прието в т. II на ППВС № 4/1968 г., справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Когато при сходни обстоятелства определеният от съда размер на обезщетенията съществено се различава, справедливостта е нарушена.

В настоящия случай, отчитайки всички обстоятелства по делото, както и посочената практика на касационната инстанция, съставът на ВКС счита, че справедливият размер на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди е в размер на по 200 000 лв. за всеки от ищците. Въззивното решение, с което исковете са отхвърлени за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от по 200 000 лв., е неправилно и следва да бъде отменено, като исковете следва да бъдат уважени за тази разлика от по 70 000 лв. за всеки ищец, заедно със законната лихва от датата на събитието.

По разноските:

Тъй като с настоящото решение се завишават присъдените обезщетения, като исковете се уважават за пълния предявен размер, следва съответно да бъдат преизчислени и разноските по делото.

Държавната такса, която „Д.-Общо застраховане“ ЕАД трябва да заплати за първата инстанция на основание чл.78, ал.6 ГПК, е определена от въззивния съд в размер на 10 400 лв., но с оглед пълното уважаване на исковете тя е в размер на 16 000 лв. Ето защо въззивото решение следва да бъде отменено в частта, с която е отменено решение № 3193/22.05.2018 г. по гр. д. № 965/2017 г. на СГС в частта, с която „Д.-Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати държавна такса над 10400 лв. до 16 000 лв., като вместо това застрахователят бъде осъден да заплати още 5600 лв. държавна такса на СГС. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която Е. Ф. С. и Б. Риза А. са осъдени да заплатят на „Д.-Общо застраховане“ ЕАД сумата от 400 лв. държавна такса пред САС.

Държавната такса за първото касационно производство е 3200 лв. /2 х 1600 лв./, а за второто - 2800 лв. /2 х 1400 лв./, при отчитане на техния предмет, тъй като първата касационна жалба има за предмет отхвърлителна част за 2 х 80 000 лв., а втората – отхвърлителна част за 2 х 70 000 лв. Така „Д.-Общо застраховане“ ЕАД следва да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК общо за ВКС държавна такса в размер на 6000 лв.

За първата инстанция възнаграждението на адвокат К. е определено от въззивния съд с решението и определението по чл.248 ГПК в размер на 8616 лв. Този размер не следва да бъде завишаван с настоящото решение, тъй като съответства на правилото на чл.78, ал.2 ГПК, при отчитане на признанието на исковете за сумите от по 100 000 лв., което ответникът е направил. Така при отчитане на правилото на чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения в редакцията към момента на постановяване на първоинстанционното решение и при съобразяване на чл.78, ал.2 ГПК, адвокатското възнаграждение за първата инстанция е 8472 лв. ( 2х /3530 лв. + 20% ДДС/ ). Определената от въззивния съд сума от 8616 лв. не следва и да бъде и намалявана, тъй като не е имало подадена от насрещната страна молба по чл.248 ГПК.

За въззивната инстанция възнаграждението на адвокат К. също е по чл.38 ЗЗД. При определянето му следва да се вземе предвид действащата към момента на постановяване на окончателното въззивно решение редакция на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. Следва да се отчете и предмета на въззивното производство, което засяга само двете суми от по 100 000 лв., които са спорни пред тази инстанция. Така дължимото възнаграждение за всеки ищец е от по 10 380 лв. с ДДС или общо 20 760 лв. От тях въззивният съд е присъдил 2541,60 лв., а разликата от 18 218,40 лв. следва да се присъди с настоящото решение.

За производството пред първата касационна инстанция въззивният съд е присъдил 7 032 лв., което съответства на заплатеното по двата договора за правна помощ от 08.02.2022 г.

За настоящото касационно производство следва да се присъдят по 7800 лв. за всеки от касаторите, съобразно два договора за правна защита и съдействие от 03.10.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 997 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 1299/2022 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 3193/22.05.2018 г. по гр. д. № 965/2017 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Е. Ф. С. и Б. Риза А. срещу „Д.-Общо застраховане“ ЕАД искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от по 200 000 лв. всеки един от ищците, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА „Д.-Общо застраховане“ ЕАД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на Е. Ф. С. и Б. Риза А., двамата от [населено място], област Шумен, [улица], с адрес за призоваване [населено място], [улица], офис № 10, още по 70 000 лв. /седемдесет хиляди лева/, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им Ш. Б. Риза, настъпила на 14.06.2016 г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 14.06.2016 г.

ОТМЕНЯ решение № 997 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 1299/2022 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 3193/22.05.2018 г. по гр. д. № 965/2017 г. на СГС в частта, с която „Д.-Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати държавна такса над 10400 лв. до 16 000 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА „Д.-Общо застраховане“ ЕАД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Софийски градски съд допълнителна държавна такса в размер на 5600 лв.

ОТМЕНЯ решение № 997 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 1299/2022 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която Е. Ф. С. и Б. Риза А. са осъдени да заплатят на „Д.-Общо застраховане“ ЕАД сумата от 400 лв. държавна такса.

ОСЪЖДА „Д.-Общо застраховане“ ЕАД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Е. Ф. С. и Б. Риза А., двамата от [населено място], област Шумен, [улица], с адрес за призоваване [населено място], [улица], офис № 10, по 7800 лв. /седем хиляди и осемстотин лева/ адвокатско възнаграждение за настоящото касационно производство, а на адвокат П. К. – допълнително възнаграждение по чл.38 ЗЗД за въззивното производство в размер на 18 218,40 лв. /осемнадесет хиляди двеста и осемнадесет лева и четиридесет стотинки/.

ОСЪЖДА „Д.-Общо застраховане“ ЕАД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на ВКС държавна такса в размер на 6 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: