№ 26 София, 15.01. 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: М. С.

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Н. П. като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4840/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. В. Б., срещу решение № 304/21.08.2022 г. по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 220/30.09.2021 г. по гр. д. № 1330/2018 г. на Самоковския районен съд, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от касатора срещу Н. П. Б.-Т., Е. П. Б. и М. А. Б. положителни установителни искове за собственост на основание придобивна давност и наследяване на гаражна клетка с площ 21 кв. м., представляваща източна реална част от сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], цялата със застроена площ 41 кв. м., и на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор [№], представляваща лятна кухня със застроена площ 30 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор [№] с площ 303 кв. м.

Ответниците по касация Н. П. Б.-Т. и Е. П. Б., както и М. А. Б. считат касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:

По делото е установено, че с н. а. № 9/17.02.1961 г. В. В. Б., М. И. Б., В. В. Б., А. Г. Б., П. В. Б. и П. Н. Л. са придобили възмездно от М. В. Б. урегулиран поземлен имот, съставляващ парцел II от кв. 28 по предходен план на [населено място], а по действащия към момента на сключване на договора план - парцел XX-1270 от кв. 152, заедно с къща и обор.

Впоследствие с н. а. № 13/14.03.1963 г. двама от приобретателите - В. В. Б. и А. Г. Б. /Б./, са учредили в полза на останалите приобретатели - В. В. Б., М. И. Б., П. В. Б. и П. Н. Л. /Б./, правото да построят върху съсобственото дворно място една къща на 76 кв. м. по утвърден архитектурен план.

С протокол от 24.11.1964 г. семействата на В. Б. и П. Б. разпределили помежду си етажите, мазетата и таванските помещения в новопостроената къща. П. Б. и П. Л. са получили първия етаж и мазе № 1, а В. и М. Б. - втория етаж и мазе № 2; таванското помещение е останало общо.

П. Б. и П. Л. /Б./ са починали през 2015 г. и са оставили за наследници по закон ответниците Н. Б.-Т. и Е. Б. - деца, които с н. а. № 29/19.07.2017 г. са признати за собственици по наследство и давностно владение на 2/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], по предходен план УПИ [№] от кв. 175, на целия гараж от 41 кв. м. като сграда на допълващо застрояване, състоящ се от две гаражни клетки, с идентификатор[№], и на цялата лятна кухня от 30 кв. м., отново като сграда на допълващо застрояване, с идентификатор [№], а с н. а. № 95/29.03.2018 г. са продали тези обекти, както и целия първи етаж от жилищната сграда и принадлежащото му западно избено помещение от 16 кв. м., на ответника М. А. Б..

Другият приобретател по н. а. № 9/1961 г. и суперфициар по н. а. № 13/1963 г. - В. В. Б., както и ищецът и Ю. В. Б., с н. а. № 160/23.12.1997 г. са признати за собственици по давност и наследство на втория етаж от построената в парцел ХХ-3046 от кв. 175 двуетажна масивна жилищна сграда и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, както и на целия гараж с площ 21 кв. м., построен в същото дворно място, а с н. а. № 16/23.12.1997 г. В. Б. и Ю. Б. прехвърлили на ищеца собствените си идеални части от 1/3 ид. ч. от дворното място, заедно с втория етаж от построената в него двуетажна масивна жилищна сграда и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, срещу задължение за гледане и издръжка /по-късно с влязло в сила решение договорът е развален по иск на прехвърлителите/. С н. а. № 47/23.03.2001 г. ищецът продал на Г. К. Щ. 1/3 ид. ч. от парцела, целия втори етаж от жилищната сграда и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата. С н. а. № 56/30.03.2001 г. и н. а. № 9/11.10.2007 г. обектите по н. а. № 47/23.03.2001 г. са продадени чрез покупко-продажба на трети лица, а с постановление от 09.12.2013 г. по изп. д. № 20127930400062 на ЧСИ Н. Д., рег. № 793 в КЧСИ, 1/3 ид. ч. от поземления имот, целият втори етаж от жилищната сграда и съответните идеални части от общите части на сградата, са възложени на трето за спора лице М. А. Б..

Претендираното право на собственост върху обектите ищецът е обосновал така:

За твърдението, че е собственик на спорния по делото гараж, съставляващ дясна гаражна клетка с площ 21 кв. м. от целия гараж с площ 41 кв. м., ищецът се е позовал на н. а. № 160/23.12.1997 г. и на наследствено правоприемство от В. В. Б. - негов баща, който е починал на 28.12.2002 г., и от Ю. В. Б.-Г. - негова сестра, починала на 04.06.2012 г., чийто съпруг Х. Д. Г. се е отказал от наследството й.

Правото на собственост върху другия спорен обект - 1/2 ид. ч. от лятна кухня, ищецът извежда от твърденията, че същата е придобита по давност в резултат на спокойно, явно и непрекъснато владение от неговия баща, а след смъртта му - и от ищеца, като построена през 1973-1974 г. от неговия баща и от брат му П. В. Б..

Правният интерес от предявените положителни установителни искове за собственост ищецът е обосновал с признаването с н. а. № 29/19.07.2017 г. на ответниците Н. Б.-Т. и Е. Б. за собственици по наследство и давност на целия гараж от 41 кв. м., състоящ се от две гаражни клетки, и на цялата лятна кухня, и последващото разпореждане с тези обекти в полза на ответника М. Б. с н. а. № 95/29.03.2018 г. за покупко-продажба.

По делото е установено, че сградата, нанесена в регулационния план на [населено място] от 1978 г. и означена като масивен гараж, е масивна, с бетонова конструкция, бетонна плоча и тухлени стени, разположена е по северната и източната част на поземления имот, има размери 6.00 м/6.40 м и светла височина 2.10 м. В сградата са обособени два гаража - източен /десен/ и западен /ляв/, с размери 3.00 м/6.40 м и светла височина 2.10 м, с входове от южната им част. Гаражите са с обща конструкция и са разделени по дължина с масивна тухлена стена с дебелина 25 см. Предназначението на сградата е „за гаражи“.

Липсват данни какво представлява другият спорен обект - лятна кухня, и от какви помещения се състои.

Въззивният съд е кредитирал като правдиви и безпротиворечиви показанията на свидетелите М. Б. /дъщеря на ищеца/ и А. Б. - притежаващ поземлен имот в съседство, от които е приел за установено, че до 2004 г. /неправилно посочено в мотивите „до 2014 г.“/ ищецът е бил във владение на имота, като ползвал самостоятелно процесната част от гаража. През 2004 г. напуснал [населено място] и заживял в [населено място]. В периода от 2002-2003 до 2014 г., когато изнесъл свои вещи от втория етаж на къщата по искане на последния собственик на етажа, епизодично посещавал имота. След 2004 г. единствено П. и П. Б. - родители на ответниците Н. Б.-Т. и Е. Б., упражнявали фактическа власт върху целия имот, а с тях ищецът имал много добри отношения.

Като се позовал на разрешенията, дадени в ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, че е недопустимо реални части от постройки на допълващо застрояване да се придобиват по давност без одобрен архитектурен проект за обособяването им, въззивният съд, който съгласно чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че към 1997 г. в дворното място е била изградена на 41 кв. м. постройка на допълващо застрояване - гараж, 21/41 ид. ч. от правото на собственост върху която са били притежание на ищеца, неговия баща и сестра му, носители и на идеални части от построената в имота на 30 кв. м. лятна кухня - второстепенна постройка. Със сключване на 23.03.2001 г. на договора за покупко-продажба, оформен с н. а. № 47/2001 г., ищецът се е разпоредил в полза на Г. Щ. с правото си на собственост както върху дворното място, така и върху втория жилищен етаж от сградата на основното застрояване, включително с правата си върху постройките на допълващо застрояване - лятна кухня и гараж, независимо че изричното им посочване в текста на договора липсва. Не се установява след разпореждането през 2001 г. ищецът да е упражнявал фактическа власт с характеристиките на владение до 2018 г. Посещенията в имота и съхранението на вещи в него са основани на взаимоотношенията между ищеца и неговите роднини, които допуснали той да държи до 2014 г. част от вещите си в къщата и гаража поради добронамереност, гостоприемство и по силата на добрите лични отношения помежду им. Ето защо въззивният съд е приел, че ищецът не е носител към настоящия момент на нито едно от заявените придобивни основания на каквато и да е част от правото на собственост върху спорните обекти, поради което предявените искове са неоснователни.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1154/17.05.2023 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел проверка за съответствие на обжалваното въззивно решение с ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, с позоваването на което въззивният съд е обосновал решаващия си извод, че ищецът е притежавал идеални части от спорните гараж и лятна кухня, с които, като обекти на допълващото застрояване, се е разпоредил чрез договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № 47/2001 г., въпреки че в текста на договора липсва изричното им посочване.

Правилно е становището на въззивния съд, че предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. Това е така, защото без обект, към който да са насочени, е невъзможно възникването и упражняването на вещни права. Собствеността като вещно право винаги се свързва с реалното съществуване на конкретна вещ като обект, по отношение на който субектът на правото влиза в правоотношения с други лица. Ето защо, за да се произнесе по спора за собственост, правилно въззивният съд, е изследвал дали спорният гараж съществува като отделна самостоятелна вещ. Неправилно обаче съдът е приел да обсъди данните в тази насока в светлината на разрешенията, дадени с ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, което е приложимо само спрямо сделки с реално определени части от недвижим имот /сграда, жилище или други обекти/, които към момента на сделката не са съществували фактически и не са обособени като самостоятелни с оглед установените в градоустройствен закон изисквания.

Разглежданият случай е различен, тъй като основанието, от което ищецът черпи права, не е сделка, а наследствено правоприемство и придобивна давност. И докато обособяването на предмета на сделката може да настъпи и впоследствие - след сключването й, то при придобивната давност предметът /обектът/ трябва да съществува към момента на изтичане на законоустановения срок по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС. В този смисъл неправилно е становището, че и при обектите на допълващото застрояване е необходим одобрен архитектурен проект за обособяването на реални части от тях, в случай че се претендира придобиването им по давност.

По отношение на спорния гараж по делото е установено, че в сградата са обособени два гаража - източен /десен/ и западен /ляв/, с входове от южната им част, т. е. всеки гараж има отделна врата. Гаражите, които са с обща конструкция, са разделени по дължина с масивна тухлена стена с дебелина 25 см. Така, както е изграден - от бетонова конструкция и покрит с бетонова плоча, ограден с измазани тухлени стени от изток, север и запад, десният гараж представлява обект на кадастъра съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър и може да бъде нанесен като самостоятелен обект в сградата. При тези данни неправилно е становището, че към 1997 г. когато с н. а. № 160/1997 г. ищецът и неговите баща и сестра са признати за собственици по давностно владение и наследство на гараж с площ от 21 кв. м., такъв самостоятелен обект на правото на собственост не е съществувал, а е бил реална част от сграда с площ 41 кв. м. Макар и с обща конструкция, двете гаражни клетки са били изградени като отделни обекти, тъй като са разделени по дължина с масивна тухлена стена с дебелина 25 см, като не е установено разделянето да е извършено впоследствие, при първоначално построена една гаражна клетка.

Що се отнася до лятната кухня при нея въпросът за обособяването на реална част като самостоятелен обект на правото не стои, тъй като ищецът претендира да е собственик на идеална част - 1/2 ид. ч. от тази постройка.

Следващият решаващ извод на въззивния съд е, че със сключването на договора за покупко-продажба по н. а. № 47/2001 г. ищецът се е разпоредил и със спорните гараж и лятна кухня, независимо че в текста на договора липсва изричното им посочване - извод, мотивиран със статута им на постройки на допълващото застрояване, представляващи несамостоятелни вещи и принадлежност към жилищните обекти, поради което те не могат да се придобиват самостоятелно, а следват собствеността на главната вещ - втория жилищен етаж от сградата на основното застрояване.

Трайната съдебна практика по приложението на чл. 92 ЗС на плоскостта на гражданскоправните сделки приема, че при разпореждане с имот, в който има построена сграда, се счита, че се прехвърля собствеността и върху сградата, макар това да не е изразено в договора; запазването на собствеността върху сградата отделно от земята трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт или установено с положителни доказателства, за да се счита оборена презумпцията на чл. 92 ЗС /решение № 659/1966 г. на ВС, I-во г. о.; решение № 120/22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ВКС, II-ро г. о.; решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 293/21.02.2000 г. по гр. д. № 1275/1999 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 98/27.07.2015 г. по гр. д. № 521/2015 г. на ВКС, II-ро г. о./. Съдебната практика приема също така, че във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД както на нотариалния акт, така и на обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите относно сключването на договора, на други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля /решение № 370/06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 292/08.07.2010 г. по гр. д. № 931/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І-во г. о./.

В случая по делото е установено, че в договора, с който ищецът се е разпоредил в полза на Г. К. Щ., не са описани лятна кухня и гараж. Такива обекти не са описани и в последващите договори, сключени с н. а. № 56/30.03.2011 г. и н. а. № 9/11.10.2007 г. с приобретатели Г. П. С. и А. С. В. /последният и ипотекарен длъжник/, както и в постановлението на възлагане на недвижим имот от 09.12.2013 г., с което на М. А. Б. е възложен целият втори етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и 1/3 ид. ч. от поземления имот.

Тези данни поставят въпроса за приложението на ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС. С него се прие, че при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В случай, че същата представлява несамостоятелен обект на собственост, правилото на чл. 92 ЗС се прилага на общо основание.

В разглеждания по настоящото дело случай е установено, че спорният гараж е самостоятелен обект на правото на собственост и по отношение на него ищецът се легитимира за собственик на основание давност и наследство, удостоверени с н. а. № 160/23.12.1997 г., както и наследствено правоприемство от своите баща и сестра. Доказателствената сила на този нотариален акт не е опровергана от показанията на св. А. Б., който не знае дали гаражите са един или два; сочи, че гаражът е с една врата и е виждал отворена една врата, като това, което е виждал отворено, е не повече от 30 кв. м. Преценката на неговите показания следва да се извърши при съпоставка със заключението на вещото лице и с показанията на св. М. Б. - дъщеря на ищеца, които не са опровергани от други доказателства по делото /чл. 172 ГПК/. От заключението категорично се установява, че гаражите са два, всеки с отделна врата, т. е. входовете са два, с обща площ на двата гаража 41 кв. м. и площ на спорния гараж 21 кв. м. За наличието на две отделни гаражни клетки е свидетелствала и М. Б., която е установила и, че откакто се помни в дясната гаражна клетка дядо й си държал инструменти и личния си автомобил, който и понастоящем е там; през 2014 г. свидетелката и ищецът оставили в гаража една част от багажа, който изнесли от втория етаж; ключът от гаража се съхранявал от брата на свидетелката. Действително, ответниците Н. Б.-Т. и Е. Б. също притежават нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение № 29/19.07.2017 г., в чийто предмет е включен и гараж с площ 41 кв. м., част от който е спорният по делото гараж, но съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. От събраните по делото и обсъдени по-горе доказателства не се установява обект на давностно владение да е бил и спорният гараж, поради което доказателствената сила на н. а. № 29/2017 г. е опровергана в посочената част.

И тъй като тезата на ищеца, че гаражът не е бил предмет на публичната продан, е свързана с отрицателен факт, с оглед разпределението на доказателствената тежест би следвало оспорващите правата на ищеца лица - ответниците Б., да ангажират съответните доказателства за оборването на тази теза, доколкото гаражът не е посочен в постановлението за възлагане. Това те не са сторили, от което следва, че ищецът не е изгубил правото си на собственост поради придобиването му от друг. Ако се приеме, че макар и непосочен в постановлението за възлагане, гаражът е придобит от купувача на публичната продан, то данните по делото не могат да наложат извод, че ответниците са го придобили по давност и наследство, както е посоченото в н. а. № 29/2017 г., доколкото за времето от 2013 г., когато гаражът е възложен на трето за спора лице, до предявяването на 13.12.2018 г. на положителния установителен иск за собственост, който прекъсва давността, не е изтекъл изискуемият от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок. Ответникът М. Б. също не го е придобил по давност, доколкото от закупуването му на 29.03.2018 г. до предявяването на иска на 13.12.2018 г. не е изтекъл необходимият давностен срок по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС. Освен това и двете групи ответници не са доказали обективния елемент на правното основание за придобиване по давност, доколкото по делото е установено, че ищецът е продължил да упражнява фактическа власт върху този самостоятелен обект на правото и след 2001 г., когато се е разпоредил с жилищния етаж и идеалните си части от дворното място и от общите части на жилищната сграда, който извод се налага от заключението на вещото лице, както и от показанията на св. М. Б. /които не са опровергани от показанията на св. А.. Б./, че в спорната гаражна клетка и понастоящем се намират вещи на ищеца. Същевременно, предвидп наличието на съсобственост върху терена, упражняваната по този начин фактическа власт не може да бъде квалифицирана като търпими действия, които според съдебната практика на ВКС са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие /решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на I-во г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на I-во г. о./.

Като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която положителният установителен иск за собственост на източния /десен/ гараж е отхвърлен, и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество, като искът бъде уважен. При този изход на спора и съобразно разрешението, дадено в ТР № 178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, че отменяването на нотариалния акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка е разпоредена законна последица от уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално право, н. а. № 29/2017 г. следва да бъде отменен в частта, с която ответниците Н. Б.-Т. и Е.. Б. са признати за собственици по наследство и давностно владение на гараж с площ от 41 кв. м. в частта за разликата от 21 кв. м. до 41 кв. м., в какъвто смисъл има и заявено от ищеца искане.

За да се установи дали разрешението, дадено с ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, намира приложение по отношение на лятната кухня и дали може същата да се приеме като част от обектите, с които ищецът се е разпоредил с н. а. № 47/2001 г., е необходимо да се установи дали, макар и наречена лятна кухня и като такава представляваща второстепенна постройка на допълващото застрояване /чл. 46, ал. 1 ЗУТ/, тя не представлява самостоятелен обект на правото на собственост. За да изследва този въпрос, въззивният съд е следвало да допусне техническа експертиза, тъй като се касае до императивна материалноправна правна норма - чл. 40 ЗУТ, за чието приложение не е било необходимо да е направено доказателствено искане /т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивното решение в тази част следва да бъде отменено като неправилно и съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При него, освен изложеното, въззивният съд следва да изиска от ищеца да поясни придобивното си основание по отношение на този обект, а именно как се съотнасят правата му в размер на 1/3 ид. ч., които е притежавал в терена, и заявеното искане да бъде признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/2 ид. ч. от лятната кухня, след което съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства в подкрепа на въведените придобивни основания, както и доказателствата в подкрепа на противопоставените от ответниците възражения и доводи.

С въззивното решение без уважение е оставена частната жалба на Р. В. Б. срещу определение от 02.02.2022 г. по гр. д. № 1330/2018 г. на Самоковския районен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. С оглед изхода на материалноправния спор за собственост въззивното решение в тази част, както и потвърденото с него първоинстанционно определение, следва да бъдат отменени и тъй като искът за собственост на гаража се уважава с решението на касационната инстанция, на ищеца следва да се присъдят разноските за всички инстанции, сторени във връзка с решаване на спора за този обект.

За първоинстанционното производство са направени следните съдебно-деловодни разноски: 10 лева за вписване на исковата молба, 5 лева за издаване на съдебно удостоверение, 100 лева държавна такса по исковете, 280 лева депозит за вещо лице и 15 лева държавна такса за частна жалба срещу определение от 18.06.2019 г. От разноските за вписване на исковата молба, за издаване на съдебно удостоверение и за държавна такса по исковете, които възлизат на 115 лева, на ищеца се следва половината предвид броя на исковете - два, уважаването на единия и връщането на делото за разглеждане и решаване на другия иск, или 57.50 лева. Възнагражденията за вещи лица следва да се присъдят в пълния им размер от 280 лева предвид факта, че експертизите касаят въпроси, свързани с гаража, искът за който обект се уважава. От заплатената такса по частната жалба, която е уважена само по иска за собственост на гаража, се следват само 5 лева. Общият размер на съдебно-деловодните разноски, дължими на ищеца, е 342.50 лева. За производството пред първата инстанция ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, от които следва да се присъди половината или 400 лева - възнаграждение, което е под минимума, определен с разпоредбата на чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 41/2017 г., /приложима и за производства по положителни установителни искове за собственост/, предвид обстоятелството, че договорът за правна защита и съдействие с адв. Ем. А. е сключен на 28.12.2018 г. Така разноските, които се следват на ищеца за производството пред районния съд, са в общ размер на 742.50 лева.

За въззивното производство ищецът е направил съдебно-деловодни разноски в размер на 15 лева държавна такса по частната жалба срещу първоинстанционното определение от 02.02.2022 г. /л. 10 по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд/ и 25 лева държавна такса по въззивната жалба /л. 11 по в. гр. д. № 14/2022 г. на Софийския окръжен съд/, или общо 40 лева, от които на ищеца се следват 20 лева. Към тях следва да се прибави половината от адвокатското възнаграждение от 1 200 лева /л. 31 по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд/, срещу което не е направено възражение за прекомерност, или 600 лева; така общият размер на дължимите за въззивното производство разноски е 620 лева.

За касационното производство ищецът е внесъл държавна такса в размер на 55 лева, от които му се дължат 27.50 лева. Заплатил е адвокатско възнаграждение от 1 600 лева по договор за правна защита и съдействие от 10.10.2022 г., от които по иска за собственост на гаража - 800 лева, като липсва прекомерност по смисъла на закона предвид особената правна и фактическа сложност на спора и предвиденият в чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 84/2016 г./ минимален размер от 600 лева. Така дължимите на ищеца разноски за производството през ВКС възлизат на 827.50 лева.

В обобщение - разноските за всички инстанции, които ответниците следва да заплатят на ищеца по иска за собственост на гаража, са 2 190 лева.

Произнасянето по искането на ответниците за присъждане на разноски по водене на делото следва изхода на спора за собственост на лятната кухня.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 304/21.08.2022 г. по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 220/30.09.2021 г. по гр. д. № 1330/2018 г. на Самоковския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. В. Б. срещу Н. П. Б.-Т., Е. П. Б. и М. А. Б. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност и наследяване на гаражна клетка с площ 21 кв. м., представляваща източна реална част от сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], цялата със застроена площ 41 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор [№] с площ 303 кв. м., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАЗА ЗЗД УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. В. Б. срещу Н. П. Б.-Т., Е. П. Б. и М. А. Б., че Р. В. Б. е собственик на основание придобивна давност и наследяване на гаражна клетка с площ 21 кв. м., представляваща източна реална част от сграда с идентификатор [№], цялата със застроена площ 41 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].

ОТМЕНЯ н. а. № 29, том 2, рег. № 3520, дело № 198/19.07.2017 г. В ЧАСТТА, с която Н. П. Б.-Т. и Е. П. Б. са признати за собственици по наследство и давностно владение на едноетажна масивна сграда на допълващо застрояване с идентификатор [№], цялата със застроена площ 41 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], за разликата от 21 кв. м. до 41 кв. м.

ОТМЕНЯ решение № 304/21.08.2022 г. по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 220/30.09.2021 г. по гр. д. № 1330/2018 г. на Самоковския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. В. Б. срещу Н. П. Б.-Т., Е. П. Б. и М. А. Б. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност и наследяване на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор [№], представляваща лятна кухня със застроена площ 30 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], и ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Софийския окръжен съд.

ОТМЕНЯ решение № 304/21.08.2022 г. по в. гр. д. № 248/2022 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която без уважение е оставена частната жалба на Р. В. Б. срещу определение от 02.02.2022 г. по гр. д. № 1330/2018 г. на Самоковския районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Н. П. Б.-Т., Е. П. Б. и М. А. Б. да заплатят на Р. В. Б. разноски за всички инстанции по иска за собственост на гаражна клетка с площ 21 кв. м., представляваща източна реална част от сграда с идентификатор [№], цялата със застроена площ 41 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], в размер на 2 190 /две хиляди сто и деветдесет лв./ лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: