ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 42

гр. София, 23.01.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Костадинка Недкова

Членове: Н. Марков

Галина Иванова

като разгледа докладваното от Н. М. Ч. касационно търговско дело № 20228003902795 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Месна компания Елтекс“ ООД срещу определение №782 от 28.11.2022 г. по в. ч.т. д.№675/2022 г. на АС Варна. С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на „Месна компания Елтекс“ ООД срещу определение №208 от 09.11.2022 г. по т. д.№67/2022 г. на ОС Силистра, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на иска.

В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Представлява ли ново обстоятелство по смисъла на чл.424 и чл.439 от ГПК по отношение на вземане по издадена заповед за изпълнение, влязло в сила решение на съд по първоначално предявен иск, когато в хода на висящността на процеса ищецът депозира ново заявление по реда на чл.410 от ГПК за същото искане и на същото основание, за което длъжникът ответник не е физически уведомен, но въпреки това заповедта за изпълнение е влязла в сила, след което влиза в сила и решението по първоначално предявения иск, с което съдът отхвърля иска поради нищожност на основанието, което е предмет както на иска, така и на заповедното производство. 2. Какво е значението на постановено решение за страните по дело по предявен иск, с който ищецът е поискал съдът да осъди ответника да му заплати част от дължима неустойка за забава, когато съдът е отхвърли иска, като е приел, че клаузата за неустойка е нищожна. Трябва ли да се зачете СПН по отхвърлителното решение при последващо предявяване на непредявена част от вземането за неустойка и влязлото в сила решение преклудира ли възможността за разглеждане на нова претенция на ищеца, изведена на същото основание в ново съдебно производство по предявен иск за неизпълнение на договора. 3. От гледна точка на материалното право, несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното право факти, равнозначна ли е на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. 4. Ако постановеното и влязло в сила решение между страните в един процес между тях, в който искът е отхвърлен поради нищожност на правното основание, е от значение в отношенията между тях и за съда в бъдещ процес, с предмет вземане, породено от същото, прогласено за нищожно правно основание, то има ли значение за обвързаността в кой момент е заведено второто /заповедно/ производство – преди или след влизане в сила на решението за отхвърляне на иска и влязлото в сила решение не е ли ново обстоятелство в отношенията между страните, което следва да се вземе предвид от новосезирания съд. 5. Ако новото дело /заповедно производство/ е заведено докато първото все още е висящо и решението по първото дело влезе в сила след влизане в сила на съдебния акт по второто дело /заповедта за изпълнение/, длъжникът разполага ли с възможност по реда на чл.424 и чл.439 от ГПК да оспори вземането на кредитора, присъдено с влязлата в сила заповед за изпълнение, позовавайки се на вече влязлото в сила в по-късен момент отхвърлително съдебно решение по първото дело и това решение представлява ли ново обстоятелство в отношенията между страните и за съда и то при положение, че длъжникът не е получил реална фактическа възможност да направи своите възражения в заповедното производство. По отношение на първи въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВС, евентуално, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е изложил съображения, че целта на заповедното производство е да се извърши формална проверка дали едно вземане е безспорно и заповедта за изпълнение служи единствено като изпълнително основание без да установява съществуването на вземането със силата на пресъдено нещо. Посочил е, че с влизането на заповедта за изпълнение в сила, независимо в коя от хипотезите на чл.416 от ГПК е станало това /неподадено в срок или оттеглено възражение на длъжника; влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането/ всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Приел е, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила, като вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение могат да се оспорват от длъжника само когато основанията за отричане /изцяло или частично/ на ликвидността и/или изискуемостта на вземанията на кредитора се основават на открити нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. По отношение предпоставките за допустимост на специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК, се е позовал на разясненията, дадени в т.16 на ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че обуславящо значение за допустимостта на иска, за която съдът следи служебно е в исковата молба да се твърдят новооткрити обстоятелства, или да се сочат нови писмени доказателства, които са от съществено значение за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането. Изразил е становище, че в случая такива новооткрити обстоятелства не само, че не се твърдят в исковата молба, а напротив, цели се да се отрече съществуване на вземанията по издадените заповеди за изпълнение, позовавайки се на нищожност на клауза в договора между страните, сключен на 12.12.2014 г., каквото оспорване може да се направи с възражението по чл.414 от ГПК, респективно в производството по чл.422 от ГПК, но не и да бъде основание за предявяване на установителен иск с правно основание чл.424 ГПК. За пълнота е посочил, че предмет на иска по т. д.№72/2020 г. на ОС Добрич е иск с правно основание чл.422 от ГПК, предявен от „Лено” АД срещу „Месна компания Елтекс” ООД, за установяване съществуването на вземане в размер на 166 000 евро, представляваща неустойка за забава чл.2.3(с) от договор за заем 12.12.2014 г., за периода 06.08.2016 г. до 12.07.2017 г. , който е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, тъй като решаващият съд е приел в мотивите, че клаузата за неустойка е нищожна, но със сила на пресъдено нещо разполага единствено диспозитива на решението, но не и мотивите на решението, а след като жалбоподателят не е предявил инцидентен установителен иск във висящото т. д.№72/2020 г. на ОС Добрич, с което въпросът относно действителността на клаузата за неустойка да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо, същият не разполага и с възможността да се позовава на приетото в мотивите, изложени в друго дело.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Спрямо формулираните в изложението първи и пети въпроси не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая е налице константна практика на ВКС /споделяна от настоящия състав и изключваща посоченото селективно основание/, съгласно която искът по чл.424 от ГПК не е такъв за преодоляване на пропуски в защитата на страната, а за съобразяване на факти и обстоятелства, съществували към момента на произнасянето на заповедния съд, за които страната, но не поради собственото си бездействие, не е била в известност или на новооткрити писмени доказателства за иначе известни й, но останали недоказани, отново не по нейна вина, факти от съществено значение за спора. В процесната хипотеза ищецът е твърдял наличие на обстоятелства /установяване с влязло в сила съдебно решение на нищожността на клауза за неустойка, съставляваща правно основание на претенцията на кредитора/, които обаче нямат характеристиката на „новооткрити обстоятелства“, които ищецът не би могъл да узнае по време на висящността на заповедното производство. Твърдяната нищожност на клаузата е била налице още към момента на сключването на договора /възражение по реда и в срока по чл.414 от ГПК обаче не е подадено/, респ. не е налице новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.424 от ГПК, независимо кога нищожността е била съдебно установена /още повече, че следва да се вземе предвид и обстоятелството, че към настоящия момент е висящо и неприключило производство по чл.423 от ГПК по отношение издадените заповеди за изпълнение/. Като е приел посоченото, въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС, поради което не се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК спрямо пети въпрос.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, останалите въпроси не се явяват обуславящи правната му воля. Както бе посочено, изводите на съда относно СПН на влязлото в сила решение, представляват единствено допълнителен аргумент за недопустимост на предявения иск по чл.424 от ГПК, респективно каквото и да бъде прието по отношение на втория от въпросите, изводът за недопустимост на иска не би се променил, а спрямо останалите въпроси в обжалваното определение липсва произнасяне.

От друга страна при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №782 от 28.11.2022 г. по в. ч.т. д.№675/2022 г. на АС Варна.

Определението не може да се обжалва.