О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3253

гр. София 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 6 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. Г. И., чрез адв. А. С. срещу решение № 2106/01.08.2020 г. по гр. дело № 11240/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20164467/28.07.2021 г. по гр. дело № 32939/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу Детска градина № 164”З.”, [населено място] с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр за установяване осъществяването на пряка/непряка множествена дискриминация по признаците пол, възраст и лично положение, при извършеното на основание чл.328,ал.1,т.10 КТ, вр. чл.69в КСО уволнение със заповед № СОА20-РД157217/21.05.2020 г. на Кмета на СО спрямо ищцата. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр се уважи. В касационната жалба е поискано да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроса: Трябва ли чл.14,пар.1,б.”в” от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, като тази на чл.69в, ал.1 КСО, която предвижда ранно пенсиониране на мъжете и жените – учители при различна възраст, представлява пряка дискриминация, основана на пола, която се забранява от тази директива? От значение ли е за тълкуване на правото на ЕС обстоятелството, че националната правна уредба предвижда плавно уеднаквяване на възрастта за ранно пенсиониране на учителите-мъже и жени?

В изложението са формулирани въпросите: 1. Задължен ли е съдът да осигури цялостен съдебен контрол по отношение на всички правни въпроси, релевантни за законността на уволнението? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. По въпроса дали националният съд е длъжен да осигури предимството на правото на ЕС, като не приложи противоречаща на правото на ЕС правна норма от националното законодателство? Въпросът е решен в противоречие с актове на СЕС и ВКС. 3.Представлява ли дискриминация правило от национална правна уредба, която позволява на работодател да уволнява работниците, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при положение, че жените придобиват това право на възраст, по-ниска от възрастта на която то възниква за мъжете и се забранява от чл.14, пар.1,б.”в” от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 г. за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите. Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз. 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 5. Как се разпределя доказателствената тежест при въведено в рамките на трудовия спор оплакване за неравно третиране по смисъла на ЗЗДискр. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 6. Налице ли е дискриминация, когато едно лице е придобило право да се пенсионира по реда на чл.69в КСО и е уволнено поради тази причина, при положение, че други лица, заемащи същата длъжност са придобили право на пенсия на основание чл.69в КСО, но не са били уволнени и работодателят не посочва основание защо не са уволнени? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 7.За задължението на въззивния съд да събере недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, когато това се дължи на допуснати от съда процесуални нарушения – решен в противоречие с практиката на ВКС. 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение по делото в очертаните от въззивната жалба предели и да изложи съображения по тях? 9. За изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание. Осми и девети въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Подадена е касационна жалба от ответника Детска градина № 164 „З.”, [населено място] срещу решение № 2106/01.08.2020 г. по в. гр. дело № 11240/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 28.07.2021 г. по гр. дело № 32939/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от М. Г. И. против Детска градина № 164 „З.” [населено място] с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ и вместо отменената част исковете са уважени. Поддържаното основание за неправилност на решението е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ се отхвърлят.

В изложението е формулиран въпросът: Може ли работодателят едностранно и на основание чл.328,ал.1,т.10 КТ да прекрати трудовия договор с учител, за който не са налице общите условия за пенсиониране по чл.68 КСО, а са налице само условията за т. нар. „ранно пенсиониране” по чл.69в КСО, когато учителят не е упражнил това свое право и не му е отпусната пенсия. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Всеки от жалбоподателите е подал писмен отговор срещу касационната жалба на другата страна, в която е изразено мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.71,ал.1,т.1 от Закона за защита от дискриминация и чл.344,ал.1,т.1 и т.2 от КТ.

По иска с правно основание чл.71,ал.1, т.1 Закона за защита от дискриминация е прието, че решението на районния съд е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите, изложени от СРС. Изложени са съображения по доводите във въззивната жалба на ищцата. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1, т.2 от ЗЗДискр., не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл.4, ал.1 от същия закон (пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна), когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането.

Съдът е приел, че ищцата твърди, че е дискриминирана по признаците пол, възраст и лично положение. Прието е, че конкретният случай обаче попада изцяло в хипотезата на чл.7, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. Посочил е, че ищцата е директор на детска градина и безспорно относно занятието (дейността) си е в категорията „учител“ по смисъла на КСО, което е и съществено и определящо професионално изискване съобразно длъжностната и характеристика. Поради това е изведен извод, че прилагането по отношение на нея на разпоредбата на чл.69в от КСО относно придобиването право на пенсия от учителите, не може да бъде окачествено като пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4 от ЗЗДискр, още повече че се касае за по-благоприятно, а не по-неблагоприятно или по-малко благоприятно третиране. Приел е, че критериите касаещи законност на целта и пропорционалност на различното третиране касаят не процесната заповед, а законовата разпоредба на чл.69в от КСО и безспорно са съобразени от законодателя, предвид и изложените към законопроекта с който се въвежда нормата мотиви. С оглед на това е прието, че в тази част въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По исковете с правно основание чл.344, ал.1 , т.1 и 2 от КТ съдът е приел следното:

Прието е, че в тежест на ищеца е да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника - работодател, както и че трудовото правоотношение е било прекратено. Според съда в тежест на ответника е да установи законността на уволнението съобразно основанието на което е извършено и спазване на процедурата за прекратяване – с писмена заповед с посочено конкретно основание за уволнение, която е подписана от надлежно упълномощен представител на ответника и в съответствие с разпоредбата на чл.328,ал.1,т.10 КТ, вр. чл.69в КСО.

Съдът е приел, че между страните не е спорно относно съществуването на трудово правоотношение между тях въз основа на представения по делото трудов договор от 11.04.2012 г. и заповед на кмета на СО от 20.01.2020 г., както и, че това трудово правоотношение е прекратено с представената по делото заповед № СОА20-РД 157217/21.05.2020 г. на Кмета на Столична община на основание чл.328,ал.1т.10 КТ, вр. чл.69в КСО – с писмено предизвестие от работодателя до работника или служителя в сроковете по чл.326,ал.2 КТ, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, които за учителите съгласно чл.69в КСО са съответно 57 години ни 10 месеца за жените и 60 години и 10 месеца за мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година както следва: до 31.12.2029 г. възрастта за жените се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 01.01.2030 г. – с по 3 месеца за всяка календарна година до достигане на 62-годишна възраст; до 31.12.2017 г. възрастта за мъжете се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 01.01.2018 г. – с по 1 месец за всяка календарна година до достигане на 62-годишна възраст.

Прието е, че фактите и обстоятелствата, които следва да установи ищцата са безспорни между страните. Посочил е, че в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване законността на уволнението съобразно основанието, на което е извършено и спазване на процедурата за прекратяване. Съдът е приел, че в случая не се установява законността на уволнението, предвид посоченото в процесната заповед основание. Прието е, че между страните не се спори, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е отговаряла на изискванията за придобиване на право на т. нар. „ранно пенсиониране” в хипотезата на чл.69в КСО, както и, че в същото време не е била придобила право на пенсия по общия ред/чл.68 КСО/ и не й е била отпусната пенсия по нито един от двата реда. Прието е също, че след въвеждането на новата разпоредба на чл.328,ал.1,т.10а/обн.Д.в. бр.98 от 2015, в сила от 01.01.2016 г./, съгласно която работодателят може да прекрати трудовия договор с писмено предизвестие и когато на работника или служителя е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а КСО/по изрично подадено заявление от лицето, което има изискуемия осигурителен стаж по чл.68, ал.2 КСО/, въведена с чл.69в КСО/Д.в. бр.61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г./ разпоредба е специална както спрямо общата норма за пълна пенсия по чл.68 КСО, така и спрямо общата такава за ранно пенсиониране/чл.68а КСО/. Според съда при това положение работодателят може да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.328,ал.1,т.10 КТ само в случай на придобиване право на пълна пенсия/общата хипотеза на чл.68 КСО/, но не и в хипотезите на т. нар.”ранно пенсиониране”, включително по чл.69в КСО, какъвто е конкретният случай. Позовал се е на чл.328,ал.1,т.10а КТ, според който работодателят може да прекрати трудовото правоотношение при вече отпусната пенсия по реда на чл.68а и чл.69 в КСО – когато лицето е упражнило правото си на пенсия. Приел е, че в случая не само че това право не е упражнено, но и ищцата изрично е отбелязала това обстоятелство при връчване на процесната заповед.

Прието е, че независимо от отхвърлянето на иска с правно основание чл.71,ал.1,т.1 от Закона за защита от дискриминация процесната заповед следва да бъде отменена, поради незаконност на уволнението съобразно основанието на което е извършено – работодателят няма право да прекрати с предизвестие трудовото правоотношение в хипотезата на ранно пенсиониране по смисъла на чл.69в КСО, без да е налице упражняване от страна на служителя на правото му на пенсия. Формиран е извод, че поради това обжалваното решение следва да се отмени в тази част и искът по чл.344,ал.1,т.1 КТ, както и акцесорният иск по чл.344,ал.1,т.2 КТ следва да се уважат като основателни и доказани.

По правните въпроси, формулирани от жалбоподателката-ищца М. И.:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение в обжалваната част от ищцата по първия въпрос от изложението.

В мотивите на т. решение № 3/16.01.20912 г. по т. дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС е прието, че субективните права могат да се упражняват по извънсъдебен ред или по съдебен ред. При спор за законосъобразното им упражняване съдът упражнява контрол. Правото на уволнение подлежи на съдебен контрол, както и правото на подбор като част от него. Съдебният контрол е контрол за законосъобразност и елемент от конституционно прокламираното право на закрила на труда, чиято уредба се съдържа в нормите на чл. 16, чл. 48, ал. 1, чл. 56 от Конституцията на Република България и намира по-нататъшно развитие в чл. 1, ал. 3 КТ чрез очертаване целите на правно регулиране на трудовите отношения, както и в чл. 21 от Закона за защита срещу дискриминацията. Закрилата на труда намира проявление в съдебния контрол за законност на подбора. При неговото осъществяване от работодателя, за работника или служителя се поражда правото да го оспори. Правото да се оспори законността на уволнението, съответно законността на подбора се упражнява чрез публичното преобразуващо право на иск, което в зависимост от вида на търсената защита се развива в четири претенции, изчерпателно изброени в чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 КТ. Съдебната защита се състои в цялостен съдебен контрол по отношение на всички правни въпроси, релевантни за законността на уволнението.

Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази задължителна практика на ВКС, тъй като с въззивното решение се е произнесъл по основателността на предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. с оглед всички наведени твърдения в исковата молба и заявения петитум. След преценка на събраните по делото доказателства и приетите за установени факти е формиран извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. Преценката за законосъобразност на изводите на въззивния съд за неоснователност на искът по чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. не е предмет на проверка в настоящото производство по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК. В това производство Касационният съд преценява само дали поставения от жалбоподателката правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Проверката за законосъобразност на обжалваното решение ще се извърши, ако същото бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС съдът се е произнесъл и по всички заявени в исковата молба основания за незаконосъобразност на атакуваното от жалбоподателката прекратяване на трудовия й договор със заповед № СОА20-РД 157217/21.05.2020 г. на Кмета на Столична община. Следователно по този правен въпрос не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по втория въпрос от изложението.

С решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77 на Съда на Европейския съюз е прието, че националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Прието е, че от отговора на първия въпрос следва, че националният съд е длъжен да защитава правата, предоставени от разпоредбите на общностния правен ред, и че не е необходимо този съд да изисква или да изчаква фактическа отмяна от компетентните вътрешни органи на евентуални национални мерки, които могат да възпрепятстват прякото и незабавно прилагане на общностните правни норми.

С решение на Съда на Европейския съюз-голям състав от 08.11.2016 г. по дело С-243/15 т.65 е прието, че при липсата на правна уредба на Съюза по този въпрос, във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се определят процесуалните правила на съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза, като държавите членки носят отговорност за осигуряването на ефективната защита на тези права във всеки отделен случай, и по-специално за гарантиране на зачитането на правото на ефективни правни средства за защита и правото на справедлив съдебен процес, установено в член 47 от Хартата (вж. в този смисъл решения от 8 март 2011 г., Lesoochranбrske zoskupenie, C-240/09, EU:C:2011:125, т. 47 и от 15 септември 2016 г., Star Storage и др., C-439/14 и C-488/14, EU:C:2016:688, т. 46).

С решение № 16/02.03.2021 г. по гр. дело № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че правото на Европейския съюз може да бъде нарушено не само, когато е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, но също и когато правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно), но също и когато тя не е приложена, независимо от това дали същата е уредена изрично, или може да бъде изведена от националната правна уредба, т. е. обективно да съществува в друг вид в националното право.

Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на Съда на Европейския съюз и с практиката на ВКС. С въззивното решение по предявеният иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 от Закона за защита от дискриминация съдът е приел, че първоинстанционното решение е правилно и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от СРС. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.7,ал.1,т.2 от ЗЗДискр. и е приел, че конкретният случай попада в тази хипотеза. Прието е, че ищцата е директор на детска градина и занятието/дейността/ е в категорията „учител” по смисъла на КСО, което е и съществено и определящо професионално изискване съобразно длъжностната й характеристика. Прието е, че прилагането по отношение на ищцата-жалбоподател на разпоредбата на чл.69в КСО относно придобиването право на пенсия от учителите не може да бъде окачествено като пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4 от ЗЗДискр, че се касае за по-благоприятно, а не за по-неблагоприятно или по-малко благоприятно третиране. Прието е също, че критериите, касаещи законност на целта и пропорционалност на различното третиране касаят не процесната заповед, а законовата разпоредба на чл.69в КСО и са съобразени от законодателя, предвид изложените към законопроект, с който се въвежда нормата мотиви.

Както се посочи въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК и по този начин ги е направил свои мотиви. Първоинстанционния съд е приел, че правните му изводи произтичат от действащата нормативна уредба по ЗЗДискр., че според изричната разпоредба на пар.1а от ДР на ЗЗДискр. този закон въвежда разпоредбите на Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите и според пар.1б от ДР на ЗЗДискр. същият закон въвежда изискванията на Директива 2010/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 07.07.2010 г. за прилагане на принципа на равно третиране на мъжете и жените, които извършват дейности в качеството на самостоятелно заети лица и за отмяна на Директива 86/613/ЕИО на Съвета от 15.07.2010 г. Приел е, че Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. и Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. не са актове, установяващи различни правила от тези, въведени със ЗЗДискр., поради което не обосновават различни правни изводи от посочените.

Решаващите правни изводи на въззивния съд, че настоящият случай попада в изключенията от принципа за забрана на дискриминация, основана на възраст, пол, лично положение, предвидени в чл.7,ал.1,т.2 ЗЗДискр. и че тази разпоредба съответства на установеното в Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите относно оправдаване на разликите в третирането на основание възраст – чл.6 не са в противоречие с цитираната практика на Съда на Европейския съюз, както и с практиката на ВКС.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 по третия въпрос от изложението.

С решение № С-356/09 на Съда на Европейския съюз е дадено следното тълкуване: Член 3, параграф 1, буква в) от Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 9 февруари 1976 година относно прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд, изменена с Директива 2002/73/EO на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 г., трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, която с цел насърчаване на достъпа до заетост на по-млади хора позволява на работодател да уволнява работниците, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при положение че жените придобиват това право на възраст, пет години по-ниска от възрастта, на която то възниква за мъжете, представлява пряка дискриминация, основана на пола, която се забранява от тази директива.

Цитираната в решението Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 09.02.1976 г. е отменена, считано от 15.09.2009 г. със сега действащата директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане принципа на равните възможности и равно третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите/преработена/- чл.34. Текстът на чл.3,пар.1,б.”в” от Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 09.02.1976 г. относно прилагането на принципа за равното третиране на мъжете и жените по отношение достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд, изменен с Директива 2002/73/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.09.2002 г. е сходен с текста на чл.14,пар.1,б.”в” на сега действащата директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане на принципа за равните възможности и равно третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите. Хипотезата при която е дадено посоченото тълкуване от Съда на Европейския съюз е по-различна от настоящата. В случая разликата във възрастта за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на мъжете и жените, предвидена в съответните разпоредби на КСО е по-малка от тази в цитираното решение на СЕС. Освен това в РБългария са предприети законодателни мерки за постепенно уеднаквяване на възрастта за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за мъжете и жените, намерили израз в КСО. Това уеднаквяване като механизъм в законодателството се прилага и вече е довело до значително намаляване на разликата във възрастта за придобиване право на пенсия на мъжете и жените. Уеднаквяването на възрастта за придобиване право на пенсия от мъжете и жените не може да се извърши еднократно със законодателен акт, без предварителна подготовка. Освен това текстът на чл.69в КСО относно придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на учители при условията на ранно пенсиониране попада в изключенията от правилото за равно третиране, предвидени в чл.7,ал.1,т.2 от ЗЗДискр. Тези съображения налагат извод, че цитираната практика на СЕС – решение С-356/09 от 18.11.2020 г. е неотносима към настоящия случай и поради това не се установява противоречие на решаващите правни изводи на въззивния съд по предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. с цитираната практика на СЕС.

Жалбоподателката е цитирала и решения на СЕС по дело С-141/11 г., по съединени дела С-159/10 и С-160/10, както и по съединени дела С-250/09 и С-268/09, с които е дадено тълкуване по приложението на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите и по-конкретно чл.6 от същата относно оправдаване на разликите в третирането на основание възраст. Тези решения са извън обхвата на поставения правен въпрос от жалбоподателката, който е обоснован с приложение на чл.14, пар.1 б.”в” от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите. Цитираният текст на чл.14,пар.1,б.”в” от от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. установява забрана за дискриминация – пряка или непряка основаваща се на пола в публичния или частния сектор, включително публичните органи по отношение на условията на труд и заетостта, включително условията за уволнение, както и заплащането, посочено в член 141 от Договора. Поради това съдът преценява, че не следва да ги обсъжда.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.

С решение № 263/29.11.2019 г. по гр. дело № 1177/2019 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че отговор на повдигнатия въпрос е даден в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, с което се приема, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Дадените разяснения се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд, както е изяснено в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., а разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях съгласно изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С решението в обжалваната част съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, извършил е преценка на приетите за установени факти по делото, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, съответно са обсъдени и доводите на всяка от страните от значение за спорното право, което е намерило израз в мотивите на решението.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението.

С решение № 85/13.09.2017 г. по гр. дело № 4328/2015 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е посочено, че: „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск”. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 година, постановено по гр. д. № 3800/2008 година, решение № 115/02.08.2012 година, постановено по гр. д. № 626/2012 година, решение № 62/19.06.2014 година, постановено по гр. д. № 3920/2013 година и решение № 183/08.06.2013 година, постановено по гр. д. № 7381/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение по предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. е прието, че ищцата е директор на детска градина и относно занятието е в категорията „учител” по смисъла на КСО, което е и съществено и определящо професионално изискване съобразно длъжностната характеристика. Прието е, че прилагането по отношение на нея на разпоредбата на чл.69в КСО относно придобиването право на пенсия от учителите, не може да бъде окачествено като пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4 ЗЗДискр., че се касае за по-благоприятно, а не за по-неблагоприятно третиране. Прието е, че в случая е приложима разпоредбата на чл.7,ал.1,т.2 ЗЗДискр., а именно не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл.4,ал.1 ЗЗДискр, когато тази характеристика, поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК. Последният съд е приел, че по делото няма представени доказателства за осъществени факти, обуславящи по-неблагоприятно третиране на ищцата по смисъла на чл.4,ал.2 ЗЗДискр и чл.4,ал.3 ЗЗДискр, вр. пар.1,т.7 ДР на ЗЗДискр. и пар.1,т.8 ДР на ЗЗДискр. при прекратяване на трудовото й правоотношение със заповед № СОА20-РД157217/21.5.2020 г. на Кмета на Столична община, тъй като ответникът е упражнил законово регламентирано право за уволнение по чл.328,ал.1,т.10 КТ в редакцията до изменението, обнародвано в Д.в. бр.107/18.12.2020 г. при наличие на специфични изисквания, основани на пол и възраст, характерни за естеството на учителската професия/упражнявана от ищцата/, а това изключва дискриминация по силата на чл.7,ал.1,т.2 ЗЗДискр. и чл.4,ал.3 ЗЗДискр. Тези изводи на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението.

С решение № 3/22.07.2013 г. по гр. дело № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: 1. Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на по-неблагоприятно третиране ? 2. Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно ?

По въпроса “Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на по-неблагоприятно третиране ?”, съдът е приел, че по естеството си този въпрос се свежда до точното тълкуване на понятията “пряка и непряка дискриминация” и “равенство в третирането” на лишените от свобода с доживотна присъда без право на замяна спрямо останалите лишени от свобода. Прието е, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в Закона за защита от дискриминация форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

По въпроса: кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно е прието, че отговорът се съдържа в отговора на предходния въпрос, тъй като съгласно Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража в раздел V от глава VІІІ и раздел І от Глава ІХ и глава ХV ЗИНЗС е предвиден режим, правно положение на лишените от свобода в зависимост от вида наказание “лишаване от свобода” и изпълнение на наказанието доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Посочено е, че това което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на наказание “доживотен затвор” или “доживотен затвор без замяна”. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС, тъй като е формирал извод, че настоящият случай попада в изключенията, предвидени в чл.7,ал.1,т.2 ЗЗДискр.

По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.4 ЗЗДискр и чл.69в КСО, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по седми въпрос от изложението.

С решение № 307/13.03.2019 г. по гр. дело № 3844/2017 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да събере поисканите с въззивната жалба доказателства, ако първата инстанция е отказала събирането им при неправилно разпределение на доказателствената тежест и непълнота на доклада, следва да се отговори положително, както е разяснено и в посоченото от касатора решение № 111 от 03.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о., а и в множество други съдебни решения на състави на ВКС. Тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК е безпротиворечиво – допустимо е във въззивното производство да се въвеждат нови обстоятелства и да се сочат доказателства за установяването им, да се сочат и представят нови доказателства за въведени по надлежен ред обстоятелства, да се иска събиране на недопуснати от първостепенния съд доказателства, когато това се дължи на допуснати от съда процесуални нарушения. Въззивният съд, също така, дори и без искане на страните, служебно, до приключване на съдебното дирене, им указва да посочат доказателства и сам събира известните му, когато се касае за обстоятелства, имащи отношение към валидността на първоинстанционното решение, допустимостта му в обжалваната част, допустимостта на самото въззивното производство, правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане или субекта, за чийто интерес съдът е длъжен служебно да следи; назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, постановява оглед на движими и недвижими вещи, освидетелстване на лице, дори и без нарочно искане, щом има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт, е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3). В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателката решение № 371/05.03.2014 г. по гр. дело № 1906/2013 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК.

Правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС.

С определение в открито съдебно заседание от 04.02.2022 г. по в. гр. дело № 11240/2021 г. Софийски градски съд е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателката, формулирани във възззивната жалба за допускане до разпит на двама свидетели за установяване на фактите, посочени в жалбата, искането на жалбоподателката да се изиска от трето по делото лице НОИ София град да представи уведомление за прекратяване на трудови договори на директори на детски градини и ясли през учебната 2019/2020 г. до 29.05.2020 г., поради пенсиониране по чл.68,ал.1 и чл.69в, ал.1 КСО, за назначаване на съдебно счетоводна експертиза с описани във въззивната жалба задачи. По първото искане съдът е приел, че същото е неоснователно, тъй като обстоятелствата, за установяването на които се иска разпит на свидетелите са неотносими към предмета на спора. За второто искане също е прието, че е неотносимо към предмета на спора. Относно искането за назначаване на СЧЕ за определяне размера на пенсията на ищцата, в случай че е пенсионирана с процесната заповед и евентуално пенсиониране след няколко години по чл.68 КСО е прието, че е неотносимо към предмета на делото. Искането за назначаване на съдебна експертиза, която да определи до датата на уволнението на ищцата, колко лица заемащи същата длъжност са придобили право да бъдат пенсионирани, колко от тях са жени и мъже и с колко са били прекратени трудовите правоотношения е преценено, че се поставят релевантни за спора въпроси, за които не се изискват специални знания, за което да бъде назначена съдебна експертиза. Поради това в тази част искането е оставено без уважение. С оглед на изложеното се налага извод, че въззивният съд се е произнесъл по направените доказателствени искания от жалбоподателката-ищца с въззивната жалба. Проверка на правилността на тези изводи Касационният съд не извършва с определението по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество. Поради това съдът преценява, че основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос не се установява.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по осми и девети въпрос от изложението.

С решение № 220/02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /реш.№.217 по г. д.№.761/10, ІV ГО на ВКС, реш. №.235/4.07.11 по г. д.№.513/10, ІV ГО на ВКС, реш. №.324 по г. д.№.1413/09, ІV ГО на ВКС и др./.

С решение № 283/14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Изчерпателното мотивиране на съдебното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения - логически следствия от дадени условия (в този смисъл и посоченото от касатора решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о. Логическото мислене се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане) – решение № 246/28.12.2018 г., по гр. д. № 4719/2017 г. на IV г. о. на ВКС. Използваният език следва да е ясен и точен. По същият начин е разрешен правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С решението в обжалваната част от ищцата съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите. Обсъдени са и доводите на всяка от страните, относими към правния спор. Освен това по предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. съдът е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд по този иск и по този начин ги е направил свои. Следователно по тези правни въпроси не се установява соченото от жалбоподателката основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

По правния въпрос, формулиран от жалбоподателя – ответник Детска градина № 164 „З.” [населено място]:

Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т. 2 КТ.

С решение № 58/29.05.2018 г. по гр. дело № 1544/2017 г. на ВКС, г. о. по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос: Разпоредбата на § 5 ПЗР на КСО/ дава ли право на работодателя да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ или това право може да се упражни само от служителя – учител. Прието е, че отговорът на поставения въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК /решение № 22/23.02.2010 г. по гр. д. № 3810/2008 г., III г. о., решение № 321/03.05.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г., III г. о., решение № 33/09.03.2010 г. по гр. д. № 2280/2008 г., решение № 220/20.04.2010 г. по гр. д. № 4691/2008 г., решение № 656/26.10.2010 г. по гр. д. № 1912/2009 г., III г. о., решение № 396/20.03.2010 г. по гр. д. № 1324/2009 г., III г. о., решение № 90/15.02.2008 г. по гр. д. № 337/2010 г., IV г. о., решение № 584/02.11.2010 г. по гр. д. № 1679/2009 г., IV г. о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г., IV г. о., решение № 222/01.07.2011 г. по гр. д. № 258/2010 г., IV г. о., решение № 152/27.04.2011 г. по гр. д. № 957/10, III г. о. , решение по гр. д. № 2280/2008 г., III г. о., решение по гр. д. № 1169/2009 г., III г. о., решение № 408/11.10.2011 г. по гр. д. № 1657/2010 г., IV г. о., решение № 712/21.12.2010 г. по гр. д. № 1132/2009 г., IV г. о., решение по гр. д. № 1847/2009 г., III г. о./,която е споделена изцяло от съдебния състав, а именно: При прекратяване на трудовото правоотношение с учител по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ изискването за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст може да се съобрази както с общата разпоредба на чл. 68 КСО, така и със специалната норма на чл. 69в КСО /нов – ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г./, като право на работодателя е да прецени, коя от двете норми да приложи. Това негово право не подлежи на съдебен контрол.

Придобиването на правото на пълна пенсия е уредено в разпоредбата на чл. 68 КСО,където са уредени две хипотези. Първата –право на пълна пенсия, за която се изисква навършването на определена възраст за мъжете и жените, както и достигането на определен осигурителен стаж – 35 години и 2 месеца за жените и 38 години и 2 месеца за мъжете, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава. Втората – намалена пенсия при условията на чл.68,ал.4 КСО.По отношение на учителите е предвидена специална хипотеза в чл. 69в КСО /нов – ДВ, бр. 61 от 2015 г. в сила от 01.01.2016 г./, според която учителите придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст 57 години и 10 месеца за жените и 60 години и 10 месеца за мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година. С влизане на новата разпоредба чл. 69в КСО в сила се отменя § 5 от ПЗР на КСО, който уреждаше по сходен начин специалната хипотеза за придобиване право на осигурителен стаж и възраст от учителите.

С изменението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, обн. с ДВ бр. 25 от 16.03.2001 г., законът изоставя изискването за прекратяване на трудовия договор от работодателя, а именно наличието на право на пълна пенсия за изслужено време и старост /както тогава е наричана пенсията за осигурителен стаж и възраст/ и включва в кръга на работниците и служителите, които могат да бъдат уволнявани по тази разпоредба и придобилите право на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст. Тази радикално променена законодателна позиция, както и принципното обстоятелство, че уволнението по чл. 328, ал. 1 КТ, включително и по т. 10, се извършва по преценка на работодателя, дава основание на настоящия състав да приеме, че работодателят разполага с правото да прекрати едностранно трудовото правоотношение с учител при придобито от последния право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 69в КСО /в сила от 01.01.2016 г./. Преценката за прекратяване на трудовото правоотношение поради упражняване правото на пенсия е предоставена не само на учителя, но и на съответния работодател при наличие на предпоставките в чл. 69в КСО, независимо, че лицето не е придобило право на пълна пенсия. Право на работодателя е да прецени коя от двете норми да приложи - чл. 68 КСО или чл. 69в КСО и това негово право не подлежи на съдебен контрол. В обхвата на съдебната проверка е единствено фактът дали са спазени изискванията /налице ли са предпоставките/, предвидени в общата или в специалната норма. Жалбоподателят е цитирал многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е разрешен поставения от жалбоподателя-ответник правен въпрос и които са цитирани, и възприети в посоченото по-горе решение на състав на ВКС.

Правният въпрос е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Поради това касационно обжалване следва да се допусне на въззивното решение на СГС в указаната част.

Без уважение следва да се остави искането на жалбоподателката-ищец за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроса: Трябва ли чл.14,пар.1,б.”в” от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, като тази на чл.69в, ал.1 КСО, която предвижда ранно пенсиониране на мъжете и жените – учители при различна възраст, представлява пряка дискриминация, основана на пола, която се забранява от тази директива. От значение ли е за тълкуване на правото на ЕС обстоятелството, че националната правна уредба предвижда плавно уеднаквяване на възрастта за ранно пенсиониране на учителите – мъже и жени? По съдържание въпросът е повторение на въпрос, по който е дадено тълкуване с решение № С-356/09 на Съда на Европейския съюз. С решение № С-356/09 на Съда на Европейския съюз е дадено следното тълкуване: Член 3, параграф 1, буква в) от Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 9 февруари 1976 година относно прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд, изменена с Директива 2002/73/EO на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 г., трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, която с цел насърчаване на достъпа до заетост на по-млади хора позволява на работодател да уволнява работниците, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при положение че жените придобиват това право на възраст, пет години по-ниска от възрастта, на която то възниква за мъжете, представлява пряка дискриминация, основана на пола, която се забранява от тази директива.

Ц. Д. 76/207/ЕИО на Съвета от 09.02.1976 г. е отменена, считано от 15.09.2009 г. със сега действащата директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане принципа на равните възможности и равно третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите/преработена/- чл.34. Разпоредбата на чл.14,пар.1,б.”в” на сега действащата директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.07.2006 г. за прилагане на принципа за равните възможности и равно третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите е със сходно съдържание с тази на чл.3,пар.1,б.”в” от отменената Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 09.02.1976 г. относно прилагането на принципа за равното третиране на мъжете и жените по отношение достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд, изменен с Директива 2002/73/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.09.2002 г. С оглед на посоченото съдът намира, че е налице хипотезата на чл.629,ал.3 ГПК – отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз и преюдициално запитване не следва да се отправя.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 2106/01.08.2020 г. по в. гр. дело № 11240/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20164467/28.07.2021 г. по гр. дело № 32939/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения иск от М. Г. И., ЕГН [ЕГН] срещу Детска градина № 164, „З.”, [населено място], район „О. купел” с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. за установяване осъществяването на „пряка/непряка множествена дискриминация по признаците, пол, възраст и лично положение при извършеното на основание чл.328,ал.1,т.10 КТ вр. чл.69в КСО уволнение със заповед № СОА20-РД157217/21.05.2020 г. на Кмета на Столична община спрямо ищцата по касационна жалба вх. № 59601/21.09.2022 г., подадена от М. Г. И., ЕГН [ЕГН], чрез адв. А. С..

Оставя без уважение искането на жалбоподателката М. Г. И., ЕГН [ЕГН] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по посочения от жалбоподателката и изложен в мотивите на настоящото определение въпрос.

Допуска касационно обжалване на въззивно решение № 2106/01.08.2020 г. по в. гр. дело № 11240/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 20164467/28.07.2021 г. по гр. дело № 32939/2020 г. на Софийски районен съд е признато за незаконно и е отменено на основание чл.344,ал.1,т.1 КТ уволнението на М. Г. И., ЕГН [ЕГН], извършено със заповед № СОА20-РД157217/21.05.2020 г. на Кмета на Столична община на основание чл.328,ал.1,т.10 КТ, вр. чл.69в КСО – с писмено предизвестие на работодателя до работника или служителя в сроковете по чл.326,ал.2 КТ, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и е възстановена на основание чл.344,ал.1,т.2 КТ М. Г. И. на длъжността Директор на Детска градина № 164 „З.”, СО, район „О. купел” по касационна жалба вх. № 63362/05.10.2022 г., подадена от ответника, Детска градина № 164 „З.”, [населено място], [улица], № , чрез адв.П. П..

Указва на жалбоподателя-ответник Детска градина № 164 „З.”, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 80 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: