№ 1012
Гр. София, 10.11. 2023г.
Върховния касационен съд, Търговска колегия в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. Х.
ЧЛЕНОВЕ : А. Б. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия М. К. т. д. № 15 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Девинци“ ООД чрез процесуалния му представител адв. М. М. срещу решението на АС В. Т. под № 122/19.08.2022г. по в. т.д. №37/2022г., с което след частична отмяна на решение №260090/22.11.2021г. по т. д.№172/2020г. на ОС Плевен, съдът е осъдил касатора да заплати на „Техномайн“ ЕООД сумата от 8 745,34 лв. с ДДС, представляваща остатък от задължение за доставка на стоки по фактура №122/31.05.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2020г. и е потвърдил решение №260090/22.11.2021г. по т. д.№172/2020г. на ОС – Плевен, с което „Девинци“ ООД е осъдено да заплати на ищеца „Техномайн“ ЕООД сумата от 63 431,86 лв. без ДДС, представляващи внесена гаранция за добро изпълнение на договор № BG16RFOP002-3.0030-С01-SU001 от 30.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска, и с описаните разноски.
Касаторът „Девинци“ ООД твърди, че решението е неправилно поради нарушаване на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че в отклонение на практиката на ВКС, в решението на АС –В. Т. няма никакъв самостоятелен анализ на обстоятелствата по делото, нито фактически установявания, нито собствени мотиви, и съдът не е изпълнил дължимите действия като въззивна инстанция. Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията по жалбата му, като поддържа, че въпреки представените и приети протоколи от 09.04.2020г. и от 14.04.2020г., с които са установени дефекти в оборудването, те не са обсъдени и решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка. Поддържа по подробно изложените доводи, че решението е очевидно неправилно и това било видно дори при повърхностен преглед на подадената въззивна жалба и постановеното решение, като апелативният съд бланкетно и формално бил препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Предвид горното претендира обезсилване като недопустимо на решението на въззивния съд и присъждане на разноски.
В приложеното към касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, позовавайки се на чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК, но и на чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК за въпроси 3, 4 и 5, като поддържа и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност, поставяйки следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. „Какви са правомощия на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и да направи самостоятелни фактически и правни изводи, да изготви собствени мотиви или е достатъчно да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“, като по този въпрос твърди противоречие с т.19 от ТР 1/2021г. по т. д.1/2020г. на ОСГК на ВКС.
2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички твърдения и възражения на въззивника, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“, като твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения №222/27.03.2018г. по гр. д. №505/2017г. на ВКС, 2 т. о., решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, 2т. о. и др. подробно описани и приложени решения, както и на ППВС №7/1965г., №1/1953г. и №1/1985г. на Пленума на ВС;
3. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните такива?“
4. „Може ли съдът да се произнася по невъведени с отговора на исковата молба възражения по факти?“
5. „В кои случаи въззивният съд е длъжен и служебно да назначи експертиза?“
Ответникът по касационната жалба - „Техномайн“ ЕООД я оспорва по съображения, подробно изложени в отговора му от 23.01.2023г. чрез процесуалния си представител адв. Н. А., като поддържа, че касаторът е формулирал едни и същи правни въпроси, позовавайки се на две хипотези и различни основания, които са несъвместими. Претендира разноски.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – В. Т. сезиран с въззивна жалба от „Девинци“ ООД и насрещна въззивна жалба от ищеца, е приел за безспорно, че между страните по делото е сключен договор BG16RFOP002-3.001-0030-С01-SU001 от 30.11.2018г., по силата на който изпълнителят е предоставил гаранция за добро изпълнение в размер на 64 500 лева без ДДС. Приел е, че тази гаранция, както правилно бил посочил първоинстанционния съд, е различна от гаранционната отговорност и обслужване, уговорени в чл. 8.1 и 8.2 от договора, и че е доказана нейната изискуемост, тъй като е дължима в 12 месечен срок, считано от подписване на приемо - предавателния протокол от 21.02.2019г., т. е. до 21.02.2020г. Въззивният съд е приел, че гаранцията за добро изпълнение в случая обезпечава липсващи и/или некоректни придружителни документи или наличие на дефекти в техническото оборудване, каквито не са констатирани при приемането и не са налице основания за задържането й от възложителя. Апелативният съд е посочил, че е неоснователно възражението за пропуснати ползи от страна на Девинци ООД, тъй като не са налице доказателства, че дружеството със сигурност би увеличило имуществото си. Въззивният съд е приел за частично основателна жалбата на ищеца „Техномайн“ ЕООД относно сумата, дължима по фактура №122/31.05.2019г. в размер на 8 745,34 лева, представляваща цена за доставени ситови пресевни повърхности по т.1 до т.10, както и набойни плочи, които представляват консуматив, като не е споделил извода на първоинстанционния съд, че ситовите повърхности е следвало да се сменят, защото не съответствали на посочените в техническата спецификация и технически паспорт на машината, с мотиви, че нямало данни възложителят да е посочил и конкретизирал при поръчката на машината с какви ситови повърхности иска да бъде доставена и по делото не е налице съдебно - техническа експертиза, от която да се установи има ли и какъв е БДС за произвеждани фракции и ситовите повърхности на машината ли са причината същият да бъде или да не бъде постигнат. С оглед приетото, че сумата по фактурата се дължи, въззивният съд е отменил решението на Окръжен съд – Плевен в частта му, в която е отхвърлен предявеният от ищеца „Техномайн ЕООД срещу ответника „Девинци ООД, иск с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ във вр. с чл.318, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата от 8 745.34 лв. с ДДС, представляваща остатък от задължение за доставка на стоки по фактура № 00000122/31.05.2019г., като е присъдил тази сума, и е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в останалата му част.
Касационната жалба е редовна от външна страна, подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, като се твърди и наличие на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК.
ВКС намира, че подадената касационна жалба е недопустима в частта относно претенцията за сумата от 8 745,34 лв. с ДДС, представляваща остатък от задължение за доставка на стоки по фактура №122/31.05.2019г. Докато първата искова претенция е за връщане на заплатена гаранция за добро изпълнение по договора и е в размер на сумата от 64 500 лева без ДДС, то втората е с различно основание и се твърдят различни факти във връзка с изискуемостта на вземането. Следователно са предявени при обективно кумулативно съединяване два самостоятелни иска – единият за връщане на задържаната гаранция за добро изпълнение, а другият – за неизплатена цена на доставени стоки по фактура, които макар да са свързани с един и същ договор, са самостоятелни искови претенции. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на исковете за собственост и свързаните с тях. В случая претенцията по втория иск за неплатена цена по фактури е под 20 000 лв., спорът е търговски, тъй като е между търговци и за свързана с тяхната дейност по занятие сделка, поради което решението в тази част не подлежи на касационно обжалване. Предвид горното съдът намира, че касационната жалба в частта по предявения от ищеца „Техномайн ЕООД срещу ответника „Девинци ООД, иск с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ във вр. с чл. 318, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата от 8 745.34 лв. с ДДС, представляваща остатък от задължение за доставка на стоки по фактура № 00000122/31.05.2019г., която е присъдена от въззивния съд с обжалваното решение, не отговаря на изискванията за допускане до касационно обжалване предвид цената на иска и в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част, а именно по касационната жалба относно иска за връщане на гаранцията за добро изпълнение, предявен за сумата от 64 500 лв., ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно и не следва да се допуска касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовава изрично касатора, твърдейки установяването й при прост прочит на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По първият поставен от касатора процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд и пряко свързания с него втори въпрос, е налице практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, произнасяйки се по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички относими и релевирани своевременно възражения и доводи на страните. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е действал в нарушение на горецитираната практика. Той е изложил подробни мотиви по спора и по изложените доводи. Апелативният съд е посочил какво приема за установено и защо, а не е налице бланкетно препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Част от изложението на Великотърновския апелативен съд действително започва с фрази, които са свързани с преценка правилността на акта на първата инстанция, но след тях са формирани самостоятелни и фактически, и правни изводи, което е видно от стр. 6 и 7 на решението. В акта си въззивният съд е посочил какво приема за безспорно от фактическа страна и защо, респ. защо не приема, че е налице установен факт на пропуснати ползи в патримониума на касатора. Следователно не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване.
Вторият поставен процесуален въпрос е пряко свързан с първия, а именно относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения, както и събраните по делото доказателства. Според настоящия състав не се установява апелативният съд да е действал в противоречие с цитираната съдебна практика, като видно от акта му, са налице както фактически, така и правни изводи, обсъдени са доводите и възраженията на страните. Конкретните твърдения на касатора относно необсъдените свидетелски показания и протоколите за констатирани дефекти от 09.04.2020г. и 14.04.2020г. са без значение, тъй като въззивният съд е приел, че те биха били относими към гаранционната отговорност на изпълнителя, но претенцията е за връщане на гаранция за изпълнение, която не обезпечава гаранционната отговорност, уговорена е отделно, в други клаузи на договора.
Третият процесуален въпрос, а именно длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и да обоснове недопускането на посочените, е формулиран от касатора с позоваване на хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, а именно поддържа се, че нямало практика. Горното не може да бъде споделено, тъй като на първо място е налице практика на ВКС, включително и приетото в т.3 на ТР 1/2013г., че при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд може и служебно да назначи експертиза, когато тя е необходима за изясняване на делото, без да е обвързан от ограниченията на чл. 266 ГПК. Налице е практиката на ВКС по чл.290 ГПК, че когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение, като в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, ІV г. о. решение №26/19.03.2018г. по гр. д.№554/2017г. на ВКС, 4 г. о. и др. В случая не е налице противоречие с тази практика, тъй като с изрично определение №77/15.03.2022г. въззивният съд е обосновал своите изводи относно недопускането на повторна съдебно-икономическа експертиза със задачи, формулирани във въззивната жалба, като е приел и че е налице преклузия по чл.266 от ГПК, тъй като видно от протокола от съдебното заседание процесуалният представител на страната не е оспорил заключението, напротив заявил е, че няма други въпроси и същото следва да се приеме. Предвид горното и по този въпрос не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване.
Четвъртият процесуален въпрос, поставен от касатора, а именно може ли съдът да се произнася по невъведени с отговора на исковата молба възражения по факти, не е обоснован с конкретни доводи, тъй като не са посочени какви според него са обсъдените факти, които не са били наведени, още повече, че именно той е в процесуалното положение на ответник. Този въпрос не отговаря и на допълнителните критерии, тъй като по същия е налице задължителна практика на ВКС, липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която да налага тълкуването му. В жалбата и изложението от касатора не се обосновава конкретно нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последният поставен от касатора процесуален въпрос, а именно „В кои случаи въззивният съд е длъжен и служебно да назначи експертиза?“ също не може да обуслови допускане на касация на въззивното решение, тъй като той е свързан с частта от решението, в която въззивният съд е изложил мотиви относно иска за заплащане на стоки по фактура №122/31.05.2019г. Предвид недопустимостта на касационното обжалване на решението по този иск, въпросът не отговаря на общия критерий за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответникът е заявил искане за присъждане на такива, като е представил и списък на разноските по чл. 80 ГПК, включващ сумата от 3000 лв. – адвокатско възнаграждение, за заплащането на което е представен договор за правна защита и съдействие по образец и нареждане за кредитен превод на „Банка ДСК“ АД. Касаторът е заявил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като съгласно чл. 9, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно цената на предявените искове и обжалваемия интерес, който е в размер на сумата от 73 245,34 лв. по двата обективно съединени иска, възлиза на сумата от 4882,22 лв. / ѕ от възнаграждението по чл. 7, ал.2 от Наредбата, което се определя по формулата 2650 лв. плюс 8 % за горницата над 25 000 лв./, т. е. заплатеният от ответника по касация адвокатски хонорар не е над минималния такъв по Наредбата и няма основание да бъде намаляван поради прекомерност. Предвид горното на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата от 3000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ т. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №122/19.08.2022г. по в. т.д.№37/2022г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в частта по иска за връщане на внесената гаранция за добро изпълнение на договор № BG16RFOP002-3.0030-С01-SU001 от 30.11.2018г, в размер на 64 500 лв.
ОСТАВЯ без разглеждане касационната жалба, подадена от „Девинци“ ООД чрез процесуалния му представител адв. М. М., в частта й срещу решението на Великотърновски АС №122/19.08.2022г. по в. т.д.№37/2022г., с което съдът е осъдил касатора да заплати на „Техномайн“ ЕООД сумата от 8 745,34 лв. с ДДС, представляваща остатък от задължение за доставка на стоки по фактура №122/31.05.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2020г. до окончателното изплащане, като недопустима.
ОСЪЖДА „ДЕВИНЦИ“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], и със съдебен адрес –гр. София, [улица], вх.1, ет.4, ап.6 - адв. М. М., да заплати на „ТЕХНОМАЙН“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.10 и със съдебен адрес – [населено място], [улица] – адв. Н. А., сумата от 3000 лв. / три хиляди лева/, представляващи адвокатско възнаграждение по настоящото производство.
Определението, в частта с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването му.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.