О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60850

София, 22.12.2021 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4150 по описа за 2021г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез юрисконсулт Н. К., срещу въззивното решение на Хасковски окръжен съд №57/01.07.2021г. по в. г.д.№358/2021г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост.

Ответникът по касационната жалба М. А. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК оспорва жалбата като недопустима. В условие на евентуалност твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като липсва точна и ясна формулировка на въпросите, които са от значение за конкретното дело, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда. Приложената практика е неотносима към процесния случай. В условие на евентуалност твърди, че жалбата е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът е приел за допустими предявените по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК искове за приемане за установено, че Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет дължи на М. А. Д. сумите, както следва: от 1 837,50лв. – възнаграждение за извършени писмени и устни преводи за месец януари 2015г. по Договор №01-7621/13.06.2014г.; от 4 317,08лв. - възнаграждение за извършени писмени и устни преводи за месец февруари 2015г. по Договор №01-7621/13.06.2014г., ведно със законната лихва върху тях, считано от 05.02.2018г. – датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното им изплащане; от 547,68лв. - обезщетение за забава върху главницата в размер на 1 873,50лв. за периода от 20.02.2015г. до 02.02.2018г. и от 1249,54лв. - обезщетение за забава върху главницата в размер на 4 317,08лв. за периода от 31.03.2015г. до 02.02.2018г., за които е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, по ч. г.д.№8204/2018г. на СРС.

Приел е за установено, че със сключен на 13.06.2014г. договор за изработка Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет е възложила на М. А. Д. след проведена обществена поръчка, извършването на писмени и устни консекутивни преводи за [населено място] от български на арабски и кюрдски език и обратно, срещу възнаграждение. В договора е предвидено, че заплащането на дължимото от възложителя възнаграждение се извършва в 30 – дневен срок от представяне на отчета от страна на изпълнителя. Договорът е със срок на действие една година от датата на сключването му и/или достигане на законоустановения праг. Приел е, че извършените от М. А. Д. преводи за процесните периоди – м. януари 2015г. и м. февруари 2015г. са надлежно приети от ответника/възложител. Същите са заверени за всеки превод от служител на агенцията, след което са проконтролирани и подписани от длъжностно лице на агенцията С. Х. – началник отдел „Производство и настаняване“, съгласно издадената от възложителя заповед /показанията на свидетеля С. Х./. Посочил е още, че приемането на отчетите е установено и от заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно – счетоводна експертиза.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение – договор за изработка. Извършените въз основа на същия преводи от изпълнителя М. Дервиш за периода м. януари 2015г. и м. февруари 2015г. са били надлежно отчетени на агенцията – възложител. Посочил е, че отчетите се намират в държане на агенцията в [населено място], която не е направила своевременно възраженията по чл.264 от ЗЗД при анализа и контрола на извършената работа. С оглед на това е направил извод, че е приложима разпоредбата на ал.3 на чл.264 от ЗЗД, поради което работата се счита приета относно извършените и неразплатени преводи за исковия период. Последното легитимира ищеца – изпълнител като носител на субективното право да получи възнаграждението за извършената работа по договора, чийто размер съответства на сумите изчислени от вещото лице по допуснатата счетоводна експертиза. По направеното възражение за погасяване на вземанията по давност, съдът е обосновал извод, че същото е неоснователно. Изложил е, че договорът за изработка няма периодичен характер на престацията. Изпълнителят се е задължил да извършва писмени и устни преводи при възникване на необходимост от такива в рамките на действието на договора, поради което е налице алеаторност на престацията – ad hoc, което изключва същностните за периодичните задължения регулярност и определеност. Посочил е, че е твърде възможно в рамките на процесния период да не възникне необходимост от изпълнение на възложените задължения или същите да не са ритмични, а да възникват на вълни. Съответно на това е приел, че не е налице периодичност и на насрещното задължение на възложителя за заплащане на договореното възнаграждение, доколкото то е дължимо в 30 – дневен срок след представяне на отчета за извършените преводи. Въз основа на това е направил извод, че приложимата за процесните вземания погасителна давност е тази по чл.110 от ЗЗД - 5 години и същата не е изтекла към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Към посочения момент не е изтекла и давността върху претенциите за лихви по чл.111 от ЗЗД. По тези съображения е намерил предявените положителни установителни искове за основателни.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Постановление №1/13.07.1953г. на Пленума на ВС; ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, Решение №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение №94/28.03.2014г. по г. д.№2623/2013г. на ВКС, ІV г. о.; Решение №157/08.11.2011г. по т. д.№823/2010г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение №344/21.09.2012г. по г. д.№862/2011г. на ВКС, ІV г. о.; Решение №127/05.04.2011г. по г. д.№1321/2009г. на ВКС, ІV г. о.; Решение №554/08.02.2012г. по г. д.№1163/2010г. на ВКС, ІV г. о.; Решение №194/18.06.2013г. по г. д.№1100/2012г. на ВКС, ІV г. о. 2/ Може ли съдът да измени изискванията за доказване и предаване на изпълнението, въведени с договора между страните? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС: решение №81/07.07.2009г. по т. д.№761/2008г. на ВКС І т. о.; решение №89/17.07.2009г. по т. д.№523/2008г. на ВКС ІІ т. о.; решение №167/26.01.2012г. по т. д.№666/2010г. на ВКС, І т. о.; решение №157/30.10.2012г. по т. д.№696/2011г. на ВКС, ІІ т. о.; решение №220/31.07.2014г. по г. д.№6126/2013г. на ВКС, ІV г. о.; решение №159/17.10.2014г. по г. д.№3605/2013г. на ВКС, І т. о.;решение №502/26.07.2010г. по г. д.№222/2009г. на ВКС, ІV г. о.; решение №100/10.08.2015г. по т. д.№1191/2014г. на ВКС, ІІ т. о.; решение №137/25.06.2010г. по т. д.№888/2009г. на ВКС, ІІ т. о. 3/ Приложима ли е кратката тригодишна давност при повтарящи се задължения, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика – ТР №3/2011г. на ОСГТК на ВКС; Решение №134/01.07.2013г. по т. д.№135/2011г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение №46/30.07.2019г. по т. д.№1838/2018г. на ВКС, І т. о.; Решение №93/24.06.2015г. по т. д.№65/2014г. на ВКС, І т. о. Исканията са основани на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК.

Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението.

По първия поставен въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава, посочена и от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато същите имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила.

Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел за установени фактите относно наличие на сключен между страните договор за възлагане извършването на устни и писмени преводи за период от една година; изпълнение на поетите с него задължения за процесния период; отчитане на работата и размера на уговореното възнаграждение. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения.

Съдът намира, че вторият поставен от касатора въпрос свързан с тълкуване на договорените от страните изисквания за доказване и предаване на изпълнението не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, поради което той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито има значение за крайния изход на делото, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В решението съдът не е тълкувал клаузи в сключения между страните договор като неясни, с което да е изменил договорените изисквания за доказване на изпълнението, а е направил цялостен анализ на събраните доказателства, въз основа на който е обосновал извод за приемане на работата и за приложение на разпоредбата на чл.264, ал.3 от ЗЗД. Посочените в изложението съдебни актове касаят друга фактическа и правна обстановка, която е наложила тълкуване на неясни уговорки в сключени между страните договори, поради което са неотносими към предмета на производството.

По третия поставен в изложението въпрос: кои вземания са периодични и каква е приложимата спрямо тях погасителна давност е формирана задължителна съдебна практика, посочена и от касатора, според която периодичните плащания по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.

Съдът намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с посочената практика. Въззивният състав изрично е разгледал въведеното възражение и е направил анализ на вида на договора и характера на дължимата по него престация. Приел е, че изпълнителят/ищец действа ad hoc, при възникване на необходимост от извършване на превод, предмет на възлагането, която необходимост не е ритмична. Посочил е, че е възможно в рамките на периода да не възникне никаква необходимост от осъществяване на преводите или същата да се осъществи на вълни, като съответно и задължението на възложителя за заплащане на дължимото възнаграждение няма периодичен характер. Въз основа на това е извел извод, че вземанията по договора нямат характер на периодични плащания, поради което се погасяват с общата петгодишна давност. Посочените в изложението актове касаят друга фактическа и правна обстановка и са неотносими към предмета на производството. Във всички тях предмет на предявените искове са били претенции по сключени между страните договори с периодичен характер, както на поетите от изпълнителя задължения, така и на тези на възложителя за заплащане на договореното месечно възнаграждение за съответната дейност, каквито в случая не са налице.

Ето защо, макар и въпросът да е обуславящ правните изводи на съда, постановил оспореното решение, за същия липсва допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от същото не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявените искове с правно основание чл.266 от ЗЗД. При постановяването му съдът не се е отклонил от формираната задължителна съдебна практика по приложение на посочената разпоредба.

С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №57/01.07.2021г. постановено от Хасковски окръжен съд по в. г.д.№358/2021г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: