Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на пети юни две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. П. Членове: ВАСИЛКА ШАЛ. Т. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора Д. Ш. изслуша докладваното от съдията М. Т. по административно дело № 4258 / 2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "ОДОП" – София при ЦУ на НАП, подадена чрез юрк. И. против Решение №1249/27.02.2023г., постановено по адм. дело №10587/2022г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отменен Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № П-22221522097284-004-001/21.06.2022 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - София, потвърден в с Решение №1469/13.09.2022г. Директора на Дирекция "ОДОП" – София при ЦУ на НАП и преписката е изпратена за издаване на нов акт за прихващане и възстановяване.

В касационната жалба бланкетно се твърди, че са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение.

Ответникът – Р. М. оспорва касационната жалба в представен писмен отговор, подаден чрез адв. Л.. Претендира присъждане на разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а по съществото жалбата е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд – София-град е бил Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № П-22221522097284-004-001/21.06.2022 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - София, потвърден в с Решение № 1469/13.09.2022г. Директора на Дирекция "ОДОП" – София при ЦУ на НАП.

Установено е в хода на съдебното производство, че срещу Р. М. е издаден Ревизионен акт Р-22002217004665-091-001/01.06.2018г. за задължения по ЗДДФЛ за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г. и от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г., с който са установени задължения в общ размер на 4 450, 22 лв. и лихви в размер на 2 503, 77 лв.

Ревизионния акт е отменен при съдебното му обжалване в частта относно следните задължения: главница за ДДФЛ за 2009 г. в размер на 1599,22 лв. и лихва върху тази сума, изчислена към 01.06.2018 г. в размер на 1320,22 лв. Мотив за отмяната е изтекла погасителна давност, с което се е погасило публичното задължение.

След влизане в сила на отменителното решение, с молба от 26.05.2022г. до ТД на НАП-София жалбоподателят поискал да му бъдат възстановени събраните от публичния изпълнител суми за погасяване на главница и лихви по ревизионния акт за 2009 г. С резолюция за извършване на проверка №П-22221522097284-ОРП-001 от 03.06.2022 г., издадена от главен инспектор по приходите при ТД на НАП-София е възложено извършването на проверка на жалбоподателя за задълженията му за ДДФЛ за периода 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. На 21.06.2022 г. е издаден обжалвания акт за прихващане или възстановяване, според който процесните задължения – главница в размер на 1599, 22 лв. и лихва в размер на 1320, 22 лв. са били платени на 16.07.2020 г., т. е. преди да настъпи абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, поради което претендираните от лицето суми не подлежат на възстановяване. С Решение № 1469/13.09.2022 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, акта за прихващане или възстановяване е потвърден с мотиви, че предвид обстоятелството, че към датата на настъпване на абсолютната давност задължението е било погасено, правилно органа е отказал възстановяването им по реда на чл. 129, ал. 5 от ДОПК. Посочено е, още, че изтичането на погасителната давност не отчита обстоятелството дали вземането е законосъобразно установено, а само налице ли е задължение, което е следвало да се плати; към момента на събиране на сумата е било налице изпълнително основание и последвалата отмяна на ревизионния акт в случая не можела да обезсили действията на публичния изпълнител, нито да категоризира задължението като недължимо събрано.

За да отмени обжалвания АПВ административния съд е приел, че същия е издаден от компетентен орган, но в нарушение с изискванията за форма на административния акт, по смисъла на чл. 59, ал. 1 от АПК, във връзка с 2 от ДР на ДОПК, предвид непосочването в същия на относимите фактическите основания към спорния въпрос, както и в нарушение на материалния закон.

Според първоинстанционния съд, при отпадане на основанието, на което е предприето принудителното изпълнение вследствие жалба на засегнатото лице, в случая – на ревизионния акт, отпада основанието за събиране на сумите, съответно възникват основанията на чл. 128 и чл. 129 от ДОПК – за връщане на събраните до момента суми. Съдът е посочил, че без значение в случая е обстоятелството дали основанието е отпаднало поради изтекла давност или на друго законово основание, поради което при произнасяне по молбата по чл. 129 от ДОПК от страна на жалбоподателя административния орган следва да прецени единствено начина на събиране на процесните суми и в случай, че се касае за принудително изпълнение, както се твърди в жалбата – да съобрази, че липсата на установено по съответния ред публично държавно вземане, вследствие отмяна на ревизионния акт по жалба на лицето, води до отпадане на изпълнителното основание и когато сумата е събрана на основание чл. 209, ал. 2, т. 1 от ДОПК, възникват основанията на чл. 128 и 129 от ДОПК за връщането им на лицето.

Постановеното решение е валидно и допустимо и правилно.

В случая няма спор, че Р. М. е заплатил сумата на установеното с издадения ревизионен акт задължение за данъци. Няма спор, че ревизионния акт е обжалван и с влязло в сила решение на АССГ е отменен за задълженията за 2009г. поради изтекла погасителна давност.

С отмяната на ревизионния акт, с който е установена като задължение платената от лицето сума, същата се явява недължимо внесена, предвид липсата на изпълнително основание. След отмяната на акта е налице хипотезата на чл. 129, ал. 5, т. 1 ДОПК, поради което недължимо платената сума подлежи на възстановяване, заедно с дължимата по ал. 6 лихва, без значение какво е основанието за отмяна на задълженията по ревизионния акт.

Не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, платени след изтичане на давностния срок (174 ДОПК), която хипотеза в случая не е налице с оглед на това, че плащането е направено на основание издаден ревизионен акт и преди изтичане на давностния срок.

Тъй като настоящият спор не е решен по същество, правилно на основание чл. 160, ал. 3 ДОПК преписката е върната на компетентния орган по приходите със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

По изложените съображения, решението на Административен съд – София-град, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Разноски в полза на касатора не следва да се присъждат с оглед липсата на доказателства такива да са сторени.

Мотивиран така, Върховният административен съд, състав на осмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1249/27.02.2023г., постановено по адм. дело №10587/2022г. по описа на Административен съд – София-град.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДИМИТЪР ПЪРВАНОВ

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш. п/ МАРИЯ ТОДОРОВА