ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1658

гр. София, 14.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20238002100487 по описа за 2023 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Й. И., чрез адв. Ц. Т., срещу въззивно решение № 155 от 12.10.2022 г. по в. гр. д. № 399/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 260247 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 2994/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив за поставянето на И. Й. И. под ограничено запрещение и вместо него е отхвърлен предявеният от К. Й. И. иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС за поставяне под запрещение на И. Й. И..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основаниeтo по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Ограничена ли е въззивната инстанция в дейността си по правилата на чл. 269 ГПК в настоящия случай – производство за поставяне на едно лице под запрещение, от оплакванията във въззивната жалба или в производството, в което на съда е възложено служебно да следи за интереса на страна, въззивната инстанция е длъжна да провери правилността и обосноваността на първоинстанционния съдебен акт служебно, без да е обвързана от волята на страните?“ – сочи се противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ „Може ли в производството за поставяне на едно лице под запрещение въззивната инстанция да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства?“ – твърди се противоречие с решение № 248 от 16.11.2015 г., постановено по гр. д. № 1271/2015 г. на III г. о. на ВКС и решение № 24 от 28.01.2010 г., постановено по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о. на ВКС; 3/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да възприеме заключение на вещо лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните или следва да го обсъди с всички останали доказателства по делото?“ – сочи се противоречие с решение № 159 от 04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 4109/2021 г. на IV г. о. на ВКС . Ответната страна И. Й. И., чрез адв. Н. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният съд е установил, че К. Й. И. е предявил против своята сестра И. Й. И. иск за поставяне под запрещение с твърдения, че страда от параноидна шизофрения, вследствие на което не може да се грижи за своите работи. Съобразил е, че поставянето на едно лице под запрещение има за цел да ограничи или да го лиши изцяло от дееспособността му, основание за което съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС е наличието на душевна болест или слабоумие (медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (юридически критерий). Отчел е също, че за поставянето под запрещение е необходимо наличието и на двете предпоставки, тъй като те се намират във взаимовръзка. В тази връзка съдът е обобщил, че липсата на първата предпоставка (медицинския критерий) обуславя липсата и на юридическия критерий, тъй като двете предпоставки се намират във функционална връзка. Въззивният състав е приел, че в процесния случай от приетата по делото комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е видно, че ответницата И. Й. И. не страда от душевна болест и слабоумие. Установил е, че според вещите лица данните от медицинската документация, потвърдена и от тяхното изследване сочат, че при ответницата е налице диагноза – други специфични личностови разстройства. Посочено е още, че се касае за непсихотично психично разстройство, което не я лишава от способността да се грижи за своите работи и да защитава интересите си. В тази връзка въззивният съд е установил, че депозираното заключение, което не е оспорено от страните, опровергава представената по делото епикриза ИЗ № 1131/2020 г. на „Център за психично здраве Пловдив“ ЕООД, според която ответницата страда от параноидна шизофрения. Посочил е още, че вещите лица след анализ на цялата медицинска документация по делото, включително и на данните в цитираната епикриза, както и след проведено интервю, са формирали категоричен извод, че ответницата И. Й. И. не страда от душевна болест, а от психично разстройство, непопадащо в категорията „душевна болест“. Въззивната инстанция е съобразила правилото на чл. 202 ГПК, съгласно което съдът не е длъжен да приема заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с останалите доказателства по делото. Когато съдът откаже да приеме заключението, той следва да се позове на факти, установени по несъмнен начин по делото и които налагат извод, различен от този в заключението. Съдът е изтъкнал, че в случая, за да не кредитира заключението по делото, първоинстанционният съд се е позовал на издадената на ответницата през ноември 2020г. епикриза с диагноза параноидна шизофрения, както и на отчетените от вещите лица симптоми на параноидно личностово разстройство. Във връзка с горното, въззивният състав е намерил, че окръжният съд превратно е тълкувал заключението на вещите лица, тъй като наличната симптоматика на параноидно личностово разстройство не означава, че лицето страда от параноидна шизофрения. Отбелязано е, че при параноидното личностово разстройство индивидите запазват своя разсъдък, възприемат обективно заобикалящата ги среда и не губят връзка с реалността, макар че се отличават с тежки нарушения на характера и поведенческите тенденции, докато шизофренията като хронично психично разстройство се характеризира с невъзможност да се различават реалните от нереалните събития с характерните за това симптоми – болните дочуват гласове, които другите не могат, или изпитват чувство, че са преследвани, каквато симптоматика вещите лица на са открили у ответницата.

Отделно от изложеното, въззивният състав е намерил, че изводът на окръжния съд, че ответницата не може да се грижи за своите работи, не почива на доказателствата по делото.

Отчел е, че се касае за юридически факт, установяването на който е допустимо с всички доказателствени средства. В тази връзка е посочил, че вещите лица са категорични, че състоянието на ответницата й позволява да се грижи за своите работи и да защитава интересите си. Съдът е съобразил, че наличието на тази предпоставка ще е налице, ако у лицето липсва съзнание за неговите потребности, не възприема обективно заобикалящата го среда или пък не разполага с волеви способности да предприеме необходимите за защита на интересите си действия. Отчел е, че в случая ответницата работи като стоматолог, разполага със собствено жилище и кабинет, консумативите за които заплаща сама, справя се с ежедневните битови и професионални задачи, което според съда изключва втората предпоставка за ограничаване на дееспособността. Посочено е, че обстоятелството, че поради личностната си характеристика ответницата се проявява като личност с дисхармоничен стил на личностово функциониране, който води до социална дезадаптивност и липса на възможност за пълноценно междуличностно общуване, проявление на което е липсата на разбирателство и постоянните спорове с нейните близки – родители и брат, не означава, че няма съзнание за своите потребности – битови, личностни и професионални, и не умее да ги задоволява.

При тези съображения въззивният съд е обосновал извода, че в процесния случай не са налице предпоставките по чл. 5 ЗЛС за поставяне на ответницата под пълно или ограничено запрещение, тъй като не страда от слабоумие или душевна болест, които да не й позволяват сама да се грижи за делата си и да защитава интересите си. Поради изложеното, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение, с което ответницата е поставена под ограничено запрещение, следва да се отмени, вместо което предявеният иск да се отхвърли като неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В процесния случай формулираните от касатора в изложението въпроси не могат да обосноват общо основание за достъп до касционно обжалване, тъй като не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Наведените оплаквания и несъгласие с процесуалните действия на въззивния съд относно неправилното кредитиране на експертното заключение и необсъждане на всички доказателства по делото, съставляват по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а непосочването на правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки.

Само за пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания – медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да придобие лични впечатления от лицето, като го разпита лично и този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси. Съдът обсъжда заключението заедно с всички останали събрани по делото доказателства. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС, а с атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Въззивният съд е установил, че в процесния случай не са налице предпоставките по чл. 5 ЗЛС за поставяне на ответницата под пълно или ограничено запрещение, тъй като не страда от слабоумие или душевна болест, които да не позволяват сама да се грижи за делата си и да защитава интересите си. С оглед трудовата ангажираност и възможността сама да организира бита си, въззивният състав е преценил, че се справя сама с ежедневните битови и професионални задачи, което според съда изключва втората предпоставка за ограничаване на дееспособността. Освен това съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, производството за поставяне под запрещение е посочено като пример за хипотеза, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, т. е. и в тълкувателното решение не е поставено под съмнение приложението на уредбата за поставянето на физическото лице под запрещение и изключването или ограничаването на неговата дееспособност след осъществяване на материалноправните изисквания на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗЛС, които се установяват чрез иск, който се разглежда по реда на особеното исково производство, уредено в ГПК. В съответствие с тази практика и след преценка на доказателствения материал по делото, въззивният съд е приел, че ответницата не страда от душевна болест или слабоумие и не е лишена от възможност да се грижи за своите работи. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация.

В обобщение не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 900 лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 155 от 12.10.2022 г. по в. гр. д. № 399/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА К. Й. И., с ЕГН [ЕГН], да заплати на И. Й. И., с ЕГН [ЕГН], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева.

Определението не подлежи на обжалване.