О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60694

гр. София, 15.12.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №357 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Фонд „Научни изследвания“, [населено място] срещу решение №11837/11.08.2020г. по в. т.д. №5944/2019г. на Апелативен съд-София в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд по гр. дело №15472/2017г. за отхвърляне на исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени срещу СУ „Св.К. О. и Фондация „Център за пряка демокрация в България“.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа тезата, че с оглед действието на отмяната на извършеното класиране - от момента на издаване на административния акт, липсва необходимост от покана от страна на кредитора за връщане на заплатеното при разваляне на договора с обратно действие, тъй като всяка от страните е длъжна да върне това, което е получила без покана. Счита, че на страните е било известно, че с влизане в сила на заповедта за отмяна на класирането се развалят с обратно действие и договорите, сключени въз основа на административния акт, респ. че са получили нещо без основание или на отпаднало основание, поради което лихва за забава се дължи от датата на получаване на сумите. Претендира отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на исковете за претендираните суми за лихви за забава върху присъдените главници.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? и 2/ При връщането на получено на отпаднало основание /при влязъл в сила административен акт - заповед на министър/ от кой момент започва да тече обезщетението за забава?“. Счита, че по първия процесуален въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Намира, че решението е и очевидно неправилно - основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът по жалбата и по делото СУ „Св.К. О. оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му.

Ответникът по жалбата и по делото Фондация „Център за пряка демокрация в България“ не депозира отговор на касационната жалба в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Въззивният съд приема, че предмет на делото са субективно и обективно съединени искове с правно основание чл.55,ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от Фонд „Научни изследвания“ срещу Фондация „Център за пряка демокрация в България“ и СУ „Св.К. О. за осъждане на първия ответник да заплати сумата 257 600 лева- платено на отпаднало основание авансово плащане по Договор №ДФНИ М01/13 от 23.11.2012г. за финансиране на научноизследователски проект в конкурс „Финансиране на фундаментални научни и научноприложими изследвания в приоритетни области - 2012 г.“, ведно с лихвата за забава върху главницата в размер на 131 041.70 лева за периода 27.11.2012г. до 27.11.2017г., както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, както и за осъждане на втория ответник да плати сумата 64 400 лева- платено на отпаднало основание авансово плащане по същия договор, ведно с лихвата за забава върху главницата в размер на 32 760.42 лева за периода 27.11.2012г. до 27.11.2017г., както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част, решаващият съдебен състав намира, че исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и срещу двамата ответници са основателни. Излага мотиви, че сключеният между страните договор е със смесен фактически състав, съдържащ административноправен елемент - решение на Изпълнителния съвет /ИС/ на Фонд „Научни изследвания“, с което се определя проекта, който ще бъдат финансиран, както и размера на средствата - финансиране на основание чл.29, ал.3 ЗННИ, съставляващо индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 АПК, и гражданскоправен елемент – договор между страните. Приема за установено, че със заповед №РД09-122 от 11.02.2013г. на Министъра на образованието младежта и науката, постановена по реда на чл.99, ал.1 АПК, е отменено решението на ИС на Фонда от 09.11.2012г., с което е утвърдено класиране по проектни предложения за финансиране от Фонд „Научни изследвания“, сред които и проектното предложение на ответниците, с което са настъпили последиците по чл.89, ал.1 ЗЗД - договорът е развален по право, поради невъзможност за изпълнението на задължението на Фонда, съответно ответниците дължат връщане на полученото на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Съдът излага аргументи, че актът за отмяна на индивидуалния административен акт има конститутивно действие и с обратна сила заличава всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му по отношение на страните в административното производство, а с отпадане на правните последици на решението на ИС на Фонда смесеният фактически състав по сключването на процесния договор остава незавършен, а даденото в изпълнението на същия е на отпаднало основание и получилият го дължи връщането му. Предвид изложеното исковете срещу двамата ответници за сумите, претендирани на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, са основателни.

Като приема за установено, че ищецът е поканил втория ответник СУ „Св.К. О. да възстанови получените по договора средства, въззивният съд намира, че длъжникът е изпаднал в забава от получаване на поканата и дължи обезщетение в размер на 2 128.78 лева за периода от 01.08.2017г. - 27.11.2017г., поради което акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен за тази сума.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по отношение на исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивната инстанция приема, че ищецът не е доказал получаването на покана изх. №26/20 от 07.07.2017г., отправена до първия ответник Фондация „Център за пряка демокрация в България“ /старо наименование „Институт за модерна политика“/, поради което този ответник не е изпаднал в забава и претенцията срещу него за мораторни лихви върху главницата за процесния период е неоснователна. По отношение на втория ответник претенцията е основателна за горепосочения период и размер, предвид получаването на покана за връщане на сумата от СУ „Св.К. О. на 17.07.2017г. и дадения 14-дневен срок за изпълнение, съответно е неоснователна за разликата до пълния претендиран размер от 32 760.42 лева за периода 27.11.2012г. -01.08.2017г. Решаващият съдебен състав излага аргументи, че с оглед липсата на предвиден в закона срок, в който обогатилото се лице трябва да изпълни задължението си да върне полученото без основание, то ще изпадне в забава след като бъде поканено от кредитора, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД. Позовава се и на разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №5 от 21.11.2019г. по т. д.№5/2017г. на ОСГТК на ВКС, като намира, че те следва да намерят приложение и в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, защото този, който е получил нещо на отпаднало основание няма как да е в по-тежко и по неблагоприятно положение, от този, който е получил нещо при първоначална липса на основание.

По отношение на изложеното в касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК:

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост и не е очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав на ВКС намира, че по поставения от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения и да обсъди всички направени от страните доводи след анализ на доказателствата, не се обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. Въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика. Решаващият съдебен състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, но е изложил подробни собствени мотиви, като се е произнесъл по доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл.281, т.3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че по втория поставен от касатора материалноправен въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че задължението за връщане на дадено на отпаднало основание /чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД/ възниква и става изискуемо от момента на отпадане на основанието, от който момент започва да тече и срокът на погасителната давност по чл.114, ал.1 ЗЗД /ППВС №1/1979г./. Това обаче не води автоматично до забава за изпълнение, тъй като вземането е безсрочно, а длъжникът дължи обезщетение от момента, в който получи покана за плащане от кредитора по реда на чл.84, ал.2 ЗЗД /решение №47 от 31.03.2011г., т. д.№706/2010г. на ВКС, ІІ т. о./.

Спор в съдебната практика е съществувал само по отношение на въпроса от кой момент изпада в забава длъжникът, получил нещо при начална липса на основание /чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД/, който спор е разрешен с тълкувателно решение №5/21.11.2019г. по тълк. д. №5/2017г. на ОСГТК на ВКС. ОСГТК приема, че задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно, т. е. може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т.7 от ППВС №1/1979г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на основание чл.114, ал.1 ЗЗД, но автоматично не води до забава на длъжника. При връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора или е изтекъл даденият с тази покана срок за плащане.

Настоящият съдебен състав не намира, че са налице изменения в законодателството и обществените условия, налагащи изоставяне на даденото тълкуване и преминаване към друго такова.

С оглед изложеното, ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11837/11.08.2020г. по в. т.д. №5944/2019г. на Апелативен съд-София в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.