8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 48

гр. София, 10.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 239 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИЕС“ ООД, [населено място] срещу решение № 283 от 17.10.2022 г. по в. т. д. № 290/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 103 от 21.03.2022 г. по т. д. № 1314/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „В. 19“ ООД, [населено място] на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 25 896, 65 лв., представляваща дължимата 1/3 от извършени разходи съгласно приложение № 2 от договор за наем от 12.08.2019 г., и сумата от 541, 48 лв., представляваща половината от дължимата 1/3 от извършени разходи съгласно приложение № 3 от договор за наем от 12.08.2019 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и се прави искане за отмяната му.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Ползват ли се с материална доказателствена сила документи /книжа/, които не отговарят на изискванията за първичен счетоводен документ, съгласно чл. 6, ал. 1 ЗСч, за които е прието по делото, съгласно заключение по допусната и назначена от съда ССчЕ и които не са осчетоводени по предвидения в ЗСч ред и търговските книги на ищеца ответник по касационната жалба са водени в нарушение на изискванията на ТЗ и на ЗСч?; 2. Следва ли при предявен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати суми, представляващи дължимата 1/3 от извършени разходи за твърдени подобрения в обект, да бъде същият осъждан да заплати разходи, преобладаващо свързани с основната търговска дейност на ищеца – ресторантьорство, а не по сметка 618 Разходи за придобиване на ДМА, съгласно прието по делото заключение на повторна ССчЕ?; 3. Представлява ли нарушение на основаните начала в българския граждански процес, изложени в чл. 5 и чл. 12 ГПК, игнорирането на множество събрани по делото доказателства досежно изрично противопоставяне от страна на ответника касатор относно извършени разходи и незаконосъобразни СМР като едномесечно уведомление за прекратяване на договора – 9. 05. 2020 г., протокол от 9. 07. 2020 г., подписан от двете страни в процеса, 2 бр. нотариални покани и свидетелски показания и приемайки обратното в мотивите на решението – „липса на доказателства за изричното противопоставяне или несъгласие“/стр. 3 от обжалваното решение/? Как да се защити страна в процеса и да се ползва от правото си на справедлив съдебен процес съгласно чл. 47 Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес от Х. на основните права на Европейския съюз при игнориране и незачитане от страна на решаващия съд на надлежно събрани в процеса доказателства?; 4. Каква е разликата между разходи, извършени за подобрения в чужд имот от наемател, и разходи, извършени по повод на обикновената търговска дейност на наемателя от една страна, а от друга - извършени във вреда на наемодателя в отклонение от договореното, без негово съгласие и при наличие на изрично противопоставяне и не по предвидения от закона ред?“. Касаторът твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение по т. д. № 546/2008 г., II т. о. и решение по т. д. № 588/2010 г. По въпросите по т. 3 от изложението прави позоваване на разрешаването им в противоречие с решение по т. д. № 2897/2018 г. на ВКС, I т. о. и определение по гр. д. № 3648/2017 г. на ВКС, III г. о., а по въпроса по т. 4 – на отклонение от ТР № 85 от 2. 12. 1968 г. на ОСГК на ВС и от решение по т. д. № 313/2008 г. на ВКС, I т. о. Всички въпроси поставя и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен.

Ответникът по касация „В. 19“ ООД, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че между страните липсва спор, а и от представените по делото доказателства се установява, че облигационните отношения между тях произтичат от сключен помежду им договор за наем от 12.08.2019 г. и анекс към него от 22.11.2019 г., по силата на които „В. 19“ ООД е наел за временно и възмездно ползване имот – сграда за обществено хранене-ресторант, собственост на „ИЕС“ ООД , находящ се в [населено място], срещу наемна цена, равняваща се на половината от месечния положителен финансов резултат от извършваната от наемателя търговска дейност в наетия обект, за срок от 3 години. Установил е, че в чл. 23 от договора страните са уговорили, че наемателят може да извършва трайни подобрения и реконструкции в наетия имот само със съгласието на наемодателя. В обжалваното решение е прието, че по силата на чл. 24 от договора наемателят се е задължил да извърши трайните подобрения в обекта, подробно изброени в приложение № 2 и договорени по вид, стойност, начин на приспадане от наемната цена, като е предвидено изрично, че същите стават собственост на наемодателя. Решаващият състав е констатирал, че в края на всяка година наемодателят е следвало да заплаща 1/3 от разходите за осъществените трайни подобрения, а при предсрочно прекратяване на договора - да изплати остатъка от неприспаднатите разходи за подобренията по приложение № 2 в 3-годишен срок. Посочил е, че страните са договорили, че всички останали инвестиции, направени от наемателя за обзавеждане, преместване на оборудване, включени в приложение № 3, са за сметка на двете страни по равно, като се приспадат от наемната цена на наемодателя. Въззивният съд е изтъкнал, че между страните не се спори, че действието на процесния договор е прекратено едностранно от наемодателя, считано от 09.06.2020 г.

Съгласно въззивния акт в приложение № 2, подписано от двете страни по договора, са били посочени инвестиционните разходи, които наемателят се е задължил да извърши в наетия обект: удължаване на тераса със 120 кв. м.; поставяне на гранитогрес; парапети; прозорци тип хармоника; дървена облицовка на новоизградена плоча и на колони; смяна на дюшеме на тераса на втория етаж; подмяна на част от тавана на кухнята с пластмасова ламперия; слънцезащитна тента и странична дограма. Съставът на Варненски апелативен съд е установил, че съгласно приетите по делото заключения на съдебно-техническата експертиза извършените дейности по приложение № 2 съставляват подобрения в процесния имот - довели са до увеличаване на стойността на наетия обект; СМР са годни за нормална експлоатация и отговарят на договорното им предназначение, като е била налице уговорка между страните за тяхното извършване.

Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е формирал извод, че всичко, което е извършвано по обекта, е било съгласувано с управителя на наемодателя търговско дружество И. Д., който е присъствал през цялото време на обекта и не се е противопоставял на строителните дейности, извършвани от наемателя. Съдът е подчертал, че в отправеното от въззивника наемодател уведомление за прекратяване на договора не се съдържат твърдения относно безполезността на извършените подобрения, като е направено единствено искане за заплащане на дължимия наем, което наред с останалите доказателства решаващият състав е квалифицирал като действие по приемане извършените СМР.

С оглед установената с експертното заключение стойност на извършените разходи за подобренията по приложение № 2 – 81 538,53 лв., при съобразяване на уговорката по договора и при зачитане на диспозитивното начало в процеса, въззивният съд е заключил, че дължимата 1/3 от стойността на разходите за извършените подобрения по приложение № 2 е в размер на 25 896, 65 лв. Въз основа на заключението на вещото лице М. по извършената в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза е приел, че стойността на извършените разходи по приложение № 3 е в размер на 3 248, 91 лв., поради което и половината от дължимата 1/3 от тези разходи възлиза на сумата от 541, 48 лв.

Във въззивния акт е направен извод за неоснователност на възражението на ответника за прихващане с разходите по събаряне на слънцезащитното съоръжение и част от терасата, тъй като съгласно показанията на свидетеля Р. предприетите от собственика /наемодател/ действия по премахване на съоръжението са свързани с поета от него уговорка по последващ договор. Изложени са и допълнителни аргументи, че не са налице доказателства за незаконност на строежа и по делото е установено, че по време на действие на договора всички изградени от наемателя подобрения са били ползвани, като въз основа на реализираните приходи е бил определян и размерът на дължимия наем.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд. Съставът на Варненски апелативен съд не е придал на представените от ищеца разходооправдателни документи материална доказателствена сила с обвързващ съда характер и не е основал изводите си за съществуване на спорното материално право само на тези документи. В мотивите на въззивния акт е изразено становище, че неосчетоводяването на някои от тези документи от страна на ищеца не се отразява на доказателствената им стойност и не може да обоснове извод за недължимост на разходите, след като по делото е установено, че разходите са извършени и материалите са вложени за изграждането на уговорените в приложение № 2 към договора за наем на страните подобрения. Заключението на съда за основателността на претенцията на ищеца е направено след преценка на събраните по делото доказателства, като е съобразено експертното мнение за извършване на договорените в приложение № 2 СМР, които са довели до увеличение стойността на недвижимия имот, предмет на предоставеното ползване по договора за наем, и са годни за нормална експлоатация, както и заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза относно стойността на извършените разходи за подобренията по посоченото приложение към процесния договор. Поради отсъствието на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК не се налага обсъждане дали са налице въведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на първия поставен въпрос.

Вторият въпрос на касатора също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос не съответства на мотивите на решението на Варненски апелативен съд. В случая на ищеца на основание чл. 24 от процесния договор са присъдени разходи за трайни подобрения в наетия обект, които са подробно изброени в приложение № 2 към договора и чието извършване е установено по делото, както и половината от 1/3 от останалите инвестиции, направени от наемателя за обзавеждане, преместване на оборудване, включени в приложение № 3 към договора. В този смисъл поставеният въпрос не държи сметка за характера на разходите, предмет на претенцията на ищеца. Освен това въпросът не отчита и обстоятелството, че в решението на първоинстанционния съд, което е влязло в сила в отхвърлителната му част, е прието, че ищецът няма право да получи част от претендираните разходи - за озеленяване, реклама, електронни съобщителни услуги и др. разходи, свързани с осъществяването на търговската му дейност. Според мотивите на първоинстанционния акт този резултат е обусловен от съгласието по договора в тежест на двете страни да бъдат възложени единствено разходите, сторени за обзавеждане и преместване на оборудване /чл. 24 досежно инвестициите по приложение № 3 към договора/. Що се касае до включеното във въпроса неосчетоводяване на разходите от ищеца по сметка 618 Разходи за придобиване на ДМА, то последното въобще не е било предмет на обсъждане във въззивния акт. Тук отново следва да бъде съобразено вече изложеното по първия въпрос досежно доказателствата, на които са основани изводите на съда за съществуването на спорното материално право на ищеца.

Въпросите по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – посоченото от касатора и служебно известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въпросите са поставени от касатора в контекста на необсъдени от въззивния съд негови доводи за изричното му противопоставяне на осъществяването на трайните подобрения в наетия имот, за които ищецът претендира заплащане на разходи, и на ангажираните доказателства в подкрепа на тези доводи. В решението на въззивния съд е изразено становище, основано на анализ на представените по делото писмени доказателства и свидетелските показания, че извършването на трайните подобрения в имота е било съгласувано с управителя на търговското дружество наемодател. Не е възприето оплакването на ответника за изрично противопоставяне и несъгласие с извършените съобразно уговореното в приложение № 2 към договора СМР, като е обсъдено и отправеното от наемодателя до ищеца наемател уведомление за прекратяване на договора. Прието е, че в него е направено искане за заплащане на дължимия наем, като уведомлението е ценено наред с останалите доказателства по делото като действие по приемане на извършените в наетия обект СМР. Действително във въззивния акт не са обсъдени сочените от касатора протокол от 9.07.2020 г. и нотариални покани, изпратени от ответника на ищеца, от 23.07.2020 г., 11.08.2020 г., 9.12.2020 г., но същите не са съставени по време на действие на договора на страните и съответно не могат да имат отношение към твърдяното несъгласие на ответника с извършваните от наемателя трайни подобрения. Доколкото предмет на изявленията на ответника в посочените документи е законността на удължаването на терасата и изграждането на „трайно прикрепен павилион“, съдът е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства, че същите са извършени в отклонение от строителните правила и норми и е съществувал административен акт за премахването им. Поради това апелативният съд не се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставените процесуални въпроси, съответно не са налице въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация.

Последният въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател, не съответства на общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото отразява невъзприети от въззивния съд тези на касатора, че разходите на ищеца наемател са извършени не за подобрения, а във връзка с обикновената му търговска дейност, във вреда на касатора наемодател, в отклонение от договореното, без съгласието и при изричното противопоставяне на наемодателя и не по предвидения от закона ред. Въпросът представлява оспорване на решаващите изводи на въззивния съд за възникване и съществуване на вземането на ищеца, тъй като по делото се установява осъществяване на договорените СМР в наетия обект от страна на наемателя, които са довели до увеличаване на стойността му, като е било налице съгласие на наемодателя за извършването им и няма данни същите да са изградени в отклонение от строителните правила и норми. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в Тълкувателно решение № 85/1968 г. на ОСГК на ВС и решението по т. д. № 313/2008 г. на ВКС, на които се позовава касаторът, са дадени разрешения на материалноправни въпроси във връзка с правата на държателя подобрител, като е прието, че отношенията на наемателя с наемодателя при извършени подобрения в наетия имот се уреждат от наемния договор, а при липса на договор, респ. конкретни уговорки следва да се вземат предвид правилата на водене на чужда работа без пълномощие, респ. правилата на неоснователното обогатяване. Въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС, тъй като в него е направен извод, че предвид съдържащите се в договора за наем на страните уговорки отношенията между ищеца наемател и ответното дружество наемодател във връзка с извършените подобрения в наетия имот следва да се уредят в съответствие с договора.

Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.

С оглед този резултат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2765 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 13.01.2013 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 283 от 17.10.2022 г. по в. т. д. № 290/2022 г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА „ИЕС“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на „В. 19“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 3, ап. 6 разноски в размер на 2765 лв./две хиляди седемстотин шестдесет и пет лева/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: