О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3969
София,08.12.2023 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 737 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. А. И. и С. И. С., чрез адвокат К. Й., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1249/20.10.2022г. по в. г.д.№1573/2022г. в частта, с която са потвърдени първоначалното и допълнителното решения по г. д.№361/2021г. на Окръжен съд – София в частта, с която е прието за установено, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на М. К. Н., на основание договор за спогодба от 16.08.2018 г., сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.02.2019 г. по ч. гр. д. № 828/2018 г., както следва: 27 000 лева – главница; 6 280 лева – договорна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г.; законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018 г. до изплащане на вземането.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба М. К. Н. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Х. П., оспорва жалбата като недопустима. Твърди, че в изложението на касационните основания жалбоподателят не е обосновал нито едно от предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност твърди, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част са потвърдени постановените по г. д.№361/2022г. първоначално и допълнително решения на Окръжен съд – София в частта, с която е прието, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на М. К. Н., на основание договор за спогодба от 16.08.2018 г., сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.02.2019 г. по ч. гр. д. № 828/2018 г., както следва: 27 000 лева – главница; 6 280 лева – договорна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г.; законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018г. до изплащане на вземането.
Въззивното решение №1249/20.10.2022г. по в. г.д.№1573/2022г. на Софийски апелативен съд в останалата му част е влязло в законна сила.
За да постанови решението, въззивният съд приел, че предявените по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК искове са допустими, както и постановените от първостепенния съд първоначално и допълнително решения. Посочил, че по реда на чл.250 от ГПК страните не могат да искат допълване на решението с произнасяне по въведеното в производството възражение за прихващане, доколкото същото е процесуално средство за защита срещу иска. Изложил, че ако съдът е пропуснал да се произнесе по него, този пропуск следва да бъде отстранен по реда на обжалването, тъй като се касае за неправилно решение. Противното би довело до изменение на първоначално постановеното от съответния съд решение по реда за неговото допълване.
От фактическа страна въззивният съд приел за установено, че на 16.08.2018г. между страните по делото била постигната Спогодба с нотариална заверка на подписите, с която бил разрешен съществуващ между тях спор относно неизпълнението на неформален договор за строителство на къща в собствения на М. Н. недвижим имот, представляващ ПИ № 042140, с площ 988 дка, находящ се в землището на [населено място], [община]. В спогодбата било посочено, че с неформалния договор И. И. се задължил да извърши строителство на къщата на М. Н., съгласно архитектурен проект и издадено Разрешение за строеж № 135/07.11.2016 г., за което получил сумата от 121 550 лева. Страните се споразумели, че към момента на подписване на спогодбата къщата била завършена до степен на „груб строеж“, като стойността за изграждането му заедно с договорените допълнителни работи били в размер на 94 550 лева. Съдът отбелязал още, че със споразумението И. И. се задължил да върне на възложителката Н. сумата от 27 000 лева, заедно с лихва за периода 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г. в размер на 6 280 лева, на девет вноски, последната от които платима на 15.06.2019 г. Уговорили, че при неплащане на падеж на която и да е вноска, всички дължими суми стават незабавно изискуеми, а И. И. се задължава да заплати неустойка в размер на законната лихва, считано от датата на неплатената вноска до окончателното плащане на главницата. Съдът констатирал, че с процесната спогодба, задължение за заплащане на посочените суми, заедно с И. И. поела и ответницата С. С., в качеството си на поръчител.
По отношение на въведеното в производството възражение за нищожност на спогодбата съдът посочил, че според трайно установената съдебна практика разпоредбата на чл.26 ЗЗД определя основанията за нищожност на сделките, като съществуването на някой от пороците изключва или поглъща останалите. Посочил, че излагането на едни и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от страната с различни основания за нищожност, като подвеждането на конкретните факти под съответната правна норма е въпрос на правна квалификация. Отбелязал, че в конкретния случай, ответниците са въвели твърдение за нищожност на спогодбата поради липса на плащане на суми от ищцата М. Н. на ответника И. И.. Това твърдение съдът квалифицирал като възражение за привидност на споразумението по чл.26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Посочил, че по делото не са събрани доказателства за твърдяната привидност – обратно писмо, начало на писмено доказателство или свидетелски показания /ответниците са направили отказ от поисканите свидетели в откритото съдебно заседание пред въззивния състав/. Съдът изложил, че едва във въззивната жалба ответниците са навели твърдение, че липсват каквито и да са отношения между страните по спогодбата преди сключването, поради което тя е сключена при липса на основание /чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД/. Във връзка с това възражение съдът изложил, че „основанието“ е определена цел, която е типичната непосредствена причина за сключване на сделката. Спогодбата има установително действие между страните, като с нея могат да се изменят, прекратят или породят правоотношения между тях, което е проявление на нейното преобразуващо действие. Приел, че в подписаното между страните споразумение волеизявленията били насочени към преустановяване на правен спор във връзка със съществуващи техни правоотношения – неформален договор за строителство на къща, по който са заплатени 121 550 лева, а стойността на изработеното възлиза на 94 550 лева. Съдът изложил, че спогодбата има установително действие и съдържа признание относно факта, че към момента на сключването отношенията между страните са тези, които са посочени в нея. Оборването на посоченото изявление следвало да бъде извършено с твърдения са неавтентичност или порок на волята, каквито не били въведени, а тези, предмет на разглеждане, са останали недоказани.
Въз основа на изложеното, съдът направил извод за неоснователност на възражението за нищожност, съответно за установено наличието на преуредени със спогодбата отношения между страните, като приел, че правата и задълженията им са такива, каквито са разписани в споразумението, включително и по отношение на поетото от С. С. задължение за заплащане на задълженията на И. И. като поръчител. Последното обусловило и солидарната отговорност, съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на задължението за плащане на неустойка, съдът приел, че доколкото същата е уговорена в размер на законната лихва, тя е лесно определяема и присъждането не е недопустимо или неправилно.
Предвид основателността на исковете, съдът разгледал въведеното в производството възражение за прихващане със сумата от 4085,47лв. /разходи за ток, данъци и строителни материали/, с които М. Н. се обогатила. Въззивният съд констатирал, че по делото са представени стокови разписки за плащания/предаване на строителни материали, както и разписка от 03.07.2020 г. за платени на „Ч. Е. Б. АД 1206.78 лева по две фактури, с наредител С. С., за имот в [населено място], [улица], но приел, че същите не установяват заплатените суми да погасяват задължения на ищцата М. Н., нито кой е извършил плащанията. По тези съображения съдът направил извод за основателност на предявените искове до посочените размери. Присъдил и законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018г. до окончателното изплащане.
Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд при направени оплаквания във връзка с доклада на първата инстанция да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства? Твърдят, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и разясненията дадени в т.2 на ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да уведоми страните и да им даде указания, ако е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация на иска или възражението е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?; 3/ Нарушава ли въззивният съд принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивно начало, ако измени правната квалификация на иска или възражението, определена от първата инстанция, без да уведоми страните за това, без да им даде възможност за становище и указания във връзка с подлежащите на доказване факти?.
По тези въпроси е налице трайно установена и задължителна съдебна практика, включително и сочената от касатора. Според даденото в същата разрешение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК. Същият дължи даване на указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта страните да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. Неизпълнението на тези задължения и промяната на правната квалификация без въззивния съд да уведоми страните представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство, когато е довело до не попълване на делото с относимите към спора доказателства. В мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено още, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. От компетентността на въззивния съд е да даде правната квалификация на твърдените от страните материални права, според въведените от тях доводи, фактически твърдения и петитум. Съдът не е обвързан от посочените от страните правни норми.
В конкретния случай, въззивният съд е констатирал липса на конкретизация на наведените от ответниците/касатори възражения за нищожност на спогодбата и е дал надлежни указания за това, като въз основа на направените уточнения е определил и правната им квалификация. Действително, съдът не е уведомил страните за дадената от него квалификация, а е отразил същата в постановеното решение, но доколкото тя не води до промяна в тежестта на доказване, допуснатото процесуално нарушение не е съществено, тъй като не е довело до не попълване на делото с доказателства. Съдът се е произнесъл по направените в жалбата възражения за непълен доклад на първостепенния съд, като е разпределил доказателствената тежест между страните, предоставил е възможност на същите да ангажират доказателства и се е произнесъл по тях в проведеното открито съдебно заседание, в което въззивниците/касатори са направили отказ от поисканите с жалбата свидетели. С оглед на това, настоящият състав намира, че не са налице сочените в изложението основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
В изложението е поставен и въпросът: Какъв е порокът на съдебно решение, постановено при нарушаване на принципа на диспозитивното начало? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – т.10 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС; ТР №2/2012г. на ОСГТК на ВКС; т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Претендира се допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.
При разглеждане на делото съдът е длъжен да разгледа спора и да се произнесе в рамките на предмета, с който е сезиран, очертан от въведените фактически твърдения, въз основа на които страните извличат наличието на твърдяното и спорно материално право. Съдът е този, който определя правната квалификация, като произнасянето му извън очертаните предметни предели на производството води до недопустимост на постановеното решение. В конкретния случай, въззивният съд не е излязъл извън предмета на спора, с който е бил сезиран. Същият е дал надлежна правна квалификация на предявения иск и на уточнените пред него възражения за нищожност на процесната спогодба. При определяне на последната съдът не е обвързан от дадената от страната квалификация, а единствено от изложените факти и обстоятелства. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, поради което не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. При извършената служебна проверка съдът не установи наличие на някое от основанията на чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК /вероятна нищожност или вероятна недопустимост на решението/, които да обосноват служебно допускане на касационното обжалване.
Формулирани са и въпросите: 1/ „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и закона?; 2/ Задължен ли е съдът, включително и въззивния, да мотивира своите решения?; Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?; Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото? Твърди се, че решението противоречи на практиката на ВКС – т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.7 и т.8 от ППВС №1/13.07.1953г.; т.1 и т.2 от ППВС №7/27.12.1965г.; т.1 от ППВС №2/30.11.1967г.; т.1 и т.2 от ППВС №1/10.11.1985г.; т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС; т.3 и т.4 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; т.2 и т.5 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.10 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №2/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. По тях е формирана трайно установена съдебна практика, според която съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправните въпроси, като намира че обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените с жалбата доводи. Съдът е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти в производството; предоставил е възможност на страните да поискат доказателства във връзка със същата; дал е възможност на ответниците да уточнят твърденията си за нищожност на процесната спогодба; определил е правната им квалификация и се е произнесъл по направените доказателствени искания. При постановяване на решението съдът е обосновал изводите си въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, при обсъждане на доводите и възраженията на страните. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, поради което не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК.
Касаторът е формулирал и „материалноправни“ въпроси за допускане на касационното обжалване: 1/ Нищожно ли е допълнителното споразумение към договор, ако не съществува валиден договор, във връзка с който то е сключено?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа възраженията за нищожност, като съобрази тежестта на пороците, които се сочат като основание за нищожност на сключеното допълнително споразумение между страните? Твърди, че решенето противоречи на практиката на ВКС в решение №226/08.12.2016г. по г. д.№1349/2016г. на ІІІ г. о. и решение №725/04.11.2008г. по т. д.№163/2008г. на ІІ т. о. 3/ Нищожен ли е договор за поръчителство, ако не съществува основен договор във връзка, с който той да е сключен? Сочи се противоречие с решение №60260/19.08.2022г. по г. д.№490/2021г. на ВКС, ІV г. о.
Въпросите за нищожността на допълнителното споразумение и на договора за поръчителство при липса на основен договор са неотносими към произнасянето на въззивния съд. При постановяване на решението съдът е приел, че страните по делото са постигнали спогодба, с която са уредили съществувалите помежду им отношения, а не допълнително споразумение, респ. договор за поръчителство към вече съществуващо договорно правоотношение. Трайно установена е практиката на ВКС /решение по г. д.№4255/2018г. на III г. о./, според която с договора за спогодба страните прекратяват съществуващ помежду им спор или избягват възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Прието е, че съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните и да приеме, че отношенията им са такива, каквито са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор чрез взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценява интереса на страните, като противното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове. Разяснено е още, че законът дава възможност – въз основа на направените взаимни отстъпки, страните да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, вкл. и такива, които не са предмет на конкретния спор /чл.365, ал.2 от ЗЗД/. С оглед на това, поставените въпроси не осъществяват нито общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в т. 1 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице основания за допускане на обжалването и по въпроса за задължението на въззивния съд да разгледа възраженията за нищожност, като съобрази тежестта на пороците. В хода на производството въззивният съд е изпълнил задълженията си да даде на ответниците възможност да уточнят направените с отговора бланкетни възражения за нищожност на процесната спогодба, за които пред първостепенния съд са били посочени единствено правните норми. Подвел е твърденията им под съответната разпоредба и ги е обсъдил, след анализ на събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не се е отклонил от трайно установената съдебна практика за разглеждане на твърдените от страните пороци, водещи до нищожност, съобразно тяхната тежест.
Не са налице основания за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяването му въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.
В изложението касаторите са навели и твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на Конвенцията за защита правата на човека: нарушение на правото на справедлив съдебен процес по чл.6 – достъп до съд; правото на справедливо правораздаване; изискването за пълен съдебен контрол; нарушение на правото на мирно ползване на собствеността по чл.1, Протокол 1 от ЕКЗПЧОС, както и за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита – нарушение на чл.13 от ЕКЗПЧОС.
Съгласно разпоредбата на чл.288 от ГПК и разясненията по приложението дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторите да са посочили точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на които са налице предвидените в чл.280 от ГПК допълнителни основания, а именно да са разрешени в противоречие с практиката на ЕС. Касационната инстанция извършва проверка само в рамките на касационните доводи и по поставените въпроси. Съдът не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове.
В конкретния случай, в изложението на касационните основания не са формулирани въпроси, които са от значение за изхода на конкретното дело и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ЕС. В същото са наведени единствено твърдения за допуснати нарушения на правото на касаторите за достъп до съд, справедливо правораздаване, пълен съдебен контрол, ефективно право на защита, както и за нарушение правото им на мирно ползване на собствеността, без за да са изложени обстоятелствата, от които същите произтичат. Задължение на съда е да осигури на страните достъп до съд, като им предостави възможност за ефективно упражняване на процесуалните права и евентуално на правото на обжалване; осигури равенството им в производството, както и провеждане на справедлив и безпристрастен процес, чрез спазване на основните принципи на водене и разглеждане на делата. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от задълженията си, регламентирани както в разпоредбите на ЕКЗПЧ, така и в националното законодателство – Глава втора на ГПК. Касаторите са били надлежно представлявани в производството от избрания от тях процесуален представител, въззивният съд е изпълнил задълженията си на съд по същество – за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения на първостепенния съд във връзка с доклада по делото; за уточняване на въведените в производството възражения и подвеждането им под съответните правни норми; за предоставяне възможност на страните да направят доказателствени искания във връзка с новото разпределение на тежестта на доказване; за произнасяне по същите, както и по всички наведени в производството доводи и възражения, след анализ на събраните по делото доказателства.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касаторите общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1249/20.10.2022г. постановено от Софийски апелативен съд по в. г.д.№1573/2022г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: