О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3522

гр. София, 14.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 841/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. В. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 1189 от 10.10.2022 г. по в. гр. д. № 2916/2021 г. на Варненския окръжен съд в частта му по извършване на съдебна делба на недвижим имот, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 262435 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 980/ 2020г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлена претенцията на В. С. Г. за поставяне в дял на допуснатия до делба имот /апартамент/ и вместо това на основание чл. 349, ал. 2 ГПК му е възложен апартамент № 40 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], р-н „О.“, [улица], ет. 9, със застроена площ от 64,44 кв. м, ведно с изба № 22 с площ от 4,68 кв. м. и 1,1563% от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и същият е осъден да заплати за уравнение на дела С. В. С. сумата 34 733,33 лв.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 260970 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 980/2020 г. на Варненския районен съд е допусната делба на процесния апартамент между В. С. Г., с квота 2/3 ид. части и С. В. С., с квота 1/3 ид. част, както и на три леки автомобила. За да уважи възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК на В. С. Г., съдът е приел, че процесният имот е жилищен и реално неподеляем, като и че съделителят не притежава друго жилище в индивидуална собственост. Съсобствеността между страните е възникнала на основание наследствено правоприемство от В. С., починала на 30.01.2019 г., като към момента на откриване на наследството В. Г. е живял в имота. Същият е придобил недвижим имот в [населено място], общ. А. в режим съпружеска имуществена общност със съпругата му от предходния брак, трансформирана в обикновена съсобственост с прекратяването на брака им. Доколкото този имот не е индивидуална собственост на В. Г., а е съсобствен с трето лице, съдът е приел за ирелевантни обстоятелствата дали имотът е жилищен по смисъла на ЗУТ и дали може да се обитава целогодишно, тъй като притежаването на идеална част от друг жилищен имот не е пречка да се извърши възлагането, като се е позовал на дадените в т. 7 на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС разяснения. С оглед на това е направен решаващ извод, че в случая са налице всички предпоставки за уважаване на претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК.

От заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена в първата фаза на делбата, както и от изявленията на вещото лице в съдебното заседание, е установено, че пазарната стойност на процесния апартамент е 97 400 лв., а според заключението на съдебно-оценителната експертиза, изготвена пред първоинстанционния съд във втората фаза на делбеното производство, както и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание, пазарната стойност на жилището е 111 000 лв. Породи това съдът е приел, че пазарната стойност на апартамента следва да се определи средноаритметично между оценките от двете експертизи, а именно – 104 200 лв. С оглед правата на съделителите В. Г. е осъден да заплати на С. С. за уравнение на дяловете сумата от 34 733,33 лв. в шестмесечен срок от влизане в сила на решението.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства“; 2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, за да установи вярно фактологията и предмета на спора и води ли неговото бездействие до необоснованост на постановеното решение“; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства събрани по спора за наличието на отрицателната предпоставка за възлагане на имота по чл. 349, ал. 2 ГПК „съделителят да няма друго жилище“ по отношение на съделителя, заявил възлагателната претенция, включително приетата по делото експертиза относно възможността за обособяване на два самостоятелни дяла на „другото жилище“ на заявилия възлагането съделител, и при уважаване искането на последния, да изложи мотиви защо приема, че другият съделител не е опровергал твърдението за наличието на отрицателната предпоставка“; 4. „Доказана ли е отрицателната предпоставка по чл. 349, ал. 2 ГПК (като част от доказването на едно материално субективно право) „съделителят да не притежава друго жилище“, когато съделител направил искане за възлагане на неподеляем имот по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК не докаже и не представи никакви доказателства, че не притежава друго жилище нито на територията на общината, в която се намира процесния имот, нито на територията на страната“; 5. „Отрицателното условие да „няма собствено жилище“ следва ли да се разбира в смисъл съделителят с възлагателна претенция да не притежава друг жилищен имот, който по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на легалното определение по пар. 5, т. 30 ДР на ЗУТ и на изискванията на чл. 40 ЗУТ - да има самостоятелен вход, най - малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня - тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него, или отрицателното условие да „няма собствено жилище“ следва да се приеме, че е налице само в случаите, при които притежаваната идеална част не може да служи за задоволяване на жилищни нужди на претендиращия възлагането съделител“; 6. „Представлява ли промяната в пазарната цена на делбения имот обективно настъпил (новонастъпил) в хода на делото факт и длъжна ли е въззивната инстанция да се съобрази с тази настъпила в хода на делото промяна“; 7. „Следва ли въззивната инстанция да събере и цени доказателствата за тази промяна, ако предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта относно приложения способ за извършване на делбата - възлагане на допуснатия до делба като неподеляем имот в полза на заявилия възлагателна претенция съделител, при което по силата на императивната разпоредба на чл. 349, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи и паричното уравнение на дяловете на останалите съделители“. Поддържа, че решението е очевидно неправилно.

Ответникът по жалбата В. С. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първата група поставени въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият поставен от касатора въпрос е по съществото на спора и изисква преценка на доказателствата и фактите по делото, което също не може да се извърши в производството по предварителна селекция на касационната жалба.

По петия въпрос следва да се посочи, че в последователната съдебна практика на ВКС, включваща и представените от касатора решения /№ 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14/2009 г. I г. о., № 72 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 6017/2014 г., I г. о., и др./, се приема, че притежаването на идеална част от недвижим имот не е пречка за възлагане на делбен имот по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. Това разрешение се обосновава с факта, че жилище по смисъла на § 5, т. 30 ПЗР ЗУТ е самостоятелен /цял/ жилищен имот, а също така със социалната цел на разпоредбата - да осигури задоволяване на жилищните нужди на определен кръг съделители, които нямат друг жилищен имот. Притежаването на идеална част от друг жилищен имот не се приравнява на пълноправно право на собственост с оглед вътрешните отношения между съсобствениците и правото да си служат с общата вещ съобразно правата им в съсобствеността - чл. 31 ЗС.

По отношение на последните два поставени въпроса не се открива соченото противоречие с визираната практика на ВКС, тъй като в конкретния случай не е изтекъл значителен срок между момента на определените от вещите лица пазарни цени на имота (м. януари 2021 г. и м. юли 2021 г.) и датата на устните състезания пред въззивния съд (11.04.2022 г.), и липсват обективни данни за промяна в пазарните стойности на недвижимите имоти в [населено място] за толкова кратко време. По всички дела, приключили с посочените от жалбоподателя решения на ВКС, е изминал един по-дълъг срок между приетата оценка и извършването на делбата – година и половина по решение № 67 от 24.03.2016 г. по гр. д. № 5264/2015 г. на ВКС, I г. о., повече от две години по решение № 1290 от 13.01.2009 г. по гр. д. № 5488/2007 г. на ВКС, I г. о. В настоящия случай са изминали само 9 месеца от втората оценителна експертиза, което не е голям срок, като страните не са искали актуализиране на оценките.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1189 от 10.10.2022 г. по в. гр. д. № 2916/2021 г. на Варненския окръжен съд по извършване на съдебна делба на недвижим имот.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: