№ 4701
гр. София, 21.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1840 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. С., чрез адв. М. Е., против решение № 227 от 02.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 318/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 85 от 11.03.2024 г., постановено по гр. д. № 366/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, като краен резултат е отхвърлен предявеният от И. Г. С. против Прокуратурата на Р. Б. иск за обезщетение на причинени неимуществени вреди поради нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл. 5 КПЗЧОС по време на изтърпяване мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода 14.10.2017 г. – 29.08.2018 г. над уважения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева, като е отхвърлена и претенцията за законна лихва върху присъденото обезщетение от 10 000 лева, считано от 14.06.2018 г. до 11.06.2020 г. включително, а лихвата е определена като дължима, считано от 12.06.2020 г. до окончателното заплащане на сумата.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о., решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV г. о., решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на I г. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?“; 3/ „Релевантен фактор ли е наличието на водени срещу ищеца предходни наказателни производства, които са прекратени или по които той е освободен от наказателна отговорност, при определяне на обезщетение за вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в друго наказателно производство, ако наличието на предходни водени наказателни производства срещу ищеца не е изтъкнато от Прокуратурата или от съдилищата като основание за налагане на най-тежката мярка за неотклонение?“; 4/ „При определяне на обезщетение за вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на наложена на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, релевантен фактор ли е размерът на минималната работна заплата в страната към датата на налагане на мярката и към периода на изтърпяването ?“; 5/ „Длъжен ли е съдът при оценяването на моралните вреди да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?“ – по въпроси от втори до пети включително се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по нея в срока за отговор.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че: с постановление на 14.10.2017 г. по ДП № 36/17 по описа на ГДБОП, ищецът И. Г. С. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 213а, ал. 1, и ал. 3, пp. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, aл. 3, вp. aл. 1 НК, престъпление пo чл. 214, aл. 2, т. 1, вр. чл. 213а, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 от HK и престъпления пo чл. 142, aл. 2, т. 2 и т. 8, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 и престъпление пo чл. 213а, aлт. 3, пр. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК /повдигнато обвинение за ръководство нa организирана престъпна група, занимаваща се с рекет, лихварство и нанасяне на телесни повреди/; че е било образувано НОХД № 1718/18 г. по описа на СпНС, а след това /при второ внасяне на обвинителния акт след връщане на СП/ - НОХД № 2612/2018 г. на СпНС; със заповед от 14.10.2017 г. на ГДБОП ищецът е задържан за срок от 24 часа, като на същата дата е издадено постановление от Специализирана прокуратура за задържането му за 72 часа; на 15.10.2017 г. спрямо И. С. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по досъдебното производство; с постановление за привличане на обвиняем от 05.02.2018 г. по ДП № 36/2017 г. пo oпиca нa ГДБОП, пp. пp. № 203/2017 г. пo oписа на Специализираната прокуратура, ищецът отново е привлечен като обвиняем в извършване на престъпления от общ характер; от представените по делото данните се изяснява, че С. е искал промяна на мярката за неотклонение в по-лека, като молбите му са оставени без уважение; на 13.06.2018 г. в съда е внесен обвинителен акт по обвиненията на ищеца, въз основа на който е образувано нохд № 1718/2018 г. на СпНС; с молба от 14.06.2018 г. С. е поискал да бъде освободен, поради изтичане на сроковете по чл. 63, ал. 4 НПК, като искането му е оставено без уважение и е констатирано, че са изтекли „малко повече от 8 месеца“ от задържането му; последвало е ново искане, но същото е оттеглено, тъй като съдебното производство по делото е прекратено поради съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокуратурата; с определение от 29.08.2018 г. по нохд № 2612/2018 г., образувано по отново внесен от Прокурора обвинителен акт на 21.08.2018 г., мярката за неотклонение на С. е променена от „задържане под стража“, в „подписка“. При тази фактическа обстановка е обобщил, че видно от изложените в исковата молба обстоятелства, С. е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, които са пряка последица от нарушения на чл. 5 пар. 1, 3 и 4 КЗПЧОС във връзка с образуваното срещу него /и други лица/ досъдебно производство, тоест предмет на настоящото производство е само периодът, в който ищецът е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 14.10.2017 г. до 29.08.2018 г. – общо 10 месеца и 15 дни.
При тези данни въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция при извършването на преценка дали извършените от ответника действия и/или бездействия нарушават права, предоставени на ищеца от чл. 5 пар. 1, 3 и 4 КЗПЧОС. Изложил е съображения, че първоначалното задържане на ищеца отговаря на общото изискване за „законност“ и е пропорционално на преследваната цел; че е обосновано подробно с обсъждане на писмени и гласни доказателства наличието на „основателното предположение“, че обвиняемият е извършил престъплението, за което му е повдигнато обвинение, както и достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение; че са преценени обстоятелствата, които обосновават вземането именно на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е прието наличие на опасност от извършване на друго престъпление, обоснована с начина и характера на извършените престъпления, фактът, че разследването пo делото e в начален етап, както и наличните пo делото данни зa предстоящо издирване и разпити на други лица, съпричастни към престъпната дейност и на множество свидетели, за които има индиция, че cе явяват потърпевши от инкриминираната дейност, навеждат на възможния извoд за опасност от неправомерно въздействие върху тяx oт cтpaнa на oбвиняeмитe, c цeл пoвлиявaнe на бъдещите им показания и в този смисъл за налична реална опасност от реализиране на друго престъпно деяние, в това число и против правосъдието. Констатирал е още, че са преценени и обсъдени съдебното минало на С. и данните за прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото, включително наличието на данни за извършени компютърни престъпления, хулиганство и измама, за които той двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл. 78а НК, a за измамата му e наложено условно наказание. Изтъкнал е също така, че настоящото дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления, по-конкретно участие в организирана престъпна група, като по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите, от една страна и между тях и трети страни, от друга, с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели. Взел е предвид и обстоятелството, че в съдебните актове са изложени и съображения за адекватността на взетата мярка за неотклонение, съобразно преследваните цели, като е преценено, че с друга, по-лека мярка за неотклонение същите не могат да бъдат постигнати, предвид изложените съображения.
Въззивният състав е формирал и извод, че съображенията на Прокуратурата за възможността ищецът да извърши друго престъпление са недостатъчни да обосноват продължаваща и релевантна опасност, след като на 20.04.2018 г. разследващият полицай по досъдебното производство е постановил заключително мнение за предаване на съд, което е преценено от съда като обстоятелство, че разследването е приключило, доказателствата по същото са събрани, не е съществувала опасност обвиняемият да се укрие и са налице данни /макар и непотвърдени/ за влошено здравословно състояние. Посочил е още, че видно от данните по делото, на 14.06.2018 г. е изтекъл максималният срок на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство по чл. 63, ал. 4 НПК, а произнасяне по исканията в молбите от 28.05.2018 г. и 08.06.2018 г. за изменение на мярката в по-лека, е налице едва в определение от 18.06.2018 г. Изтъкнал е и като безспорно установено, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 10 месеца и 15 дни, в който срок се включват и периодите, през които съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на Прокуратурата, като не е възприел възражението на последната, че при връщане на делото на прокурора започва да тече нов срок за задържането. Изложил е решаващи мотиви, че прокурорът е следвало незабавно да освободи задържания след изтичането на този срок, но вместо това с определението от 18.06.2018 г., въпреки констатираното, че молбите за изменение на мярката за неотклонение не са придвижени и срока по чл. 63, ал. 4 НПК е изтекъл, отново е оставено без уважение искането за изменението .
При тези съображения въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд, че са налице неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от увреденото лице болки и страдания, но е определила, че справедливото обезщетение за понесените от С. неимуществени вреди, следва да е в размер на сумата 10 000 лева. Така определеният размер е обосновала с обстоятелството, че задържането за срок от 10 месеца и 15 дни, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност, които вреди в случая е намерила за установени и от събраните по делото доказателства. От друга страна, въззивният съд е взел предвид, че се касае за определен период от време на задържане с мярка за неотклонение по неприключило наказателно преследване; че първоначалното задържане на С. отговаря на общото изискване за „законност“ и е пропорционално на преследваната цел; че по делото не се установява здравословното състояние на ищеца да е било несъвместимо с престоя му в ареста – през цялото време на изтърпяване на мярката е отчитано здравословното му състояние, като са осигурявани лекари, прегледи, зъболекари и медицински грижи, видно от справките по делото, тъй като е имал заболявания, които са я предхождали; че няма данни по делото за потвърдено и установено с диагноза заболяване, изискващо конкретно лечение, което да не е осигурено. Отчел е също така и обществено-икономическите условия на живот в страната през 2017 г. – 2018 г., както и данните за социалното положение и личността на ищеца – наличието на прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото; фактът, че двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл. 78а НК, a за измама му e наложено условно наказание – отчел е тези обстоятелства като такива, обосноваващи по-нисък размер обезщетение.
По отношение на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав е намерил същата за основателна за периода, считано от 14.06.2018 г. /изтичане на осем месечния срок на задържането/, а не от претендираната с исковата молба дата – 14.10.2017 г. Въпреки това, тъй като исковата молба е подадена на 12.06.2023 г., е преценил като основателно възражението на ответника за погасяване по давност на част от задължението за периода до 12.06.2020 г. и е приел, че дължимата лихва следва да бъде присъдена именно от този ден.
При тези данни въззивният съд е приел, че решението на първата инстанция следва да се отмени в частта, в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди над сумата 10 000 лева, до присъдената от 40 000 лева и за лихва преди 12.06.2020 г.
При тези мотиви на въззивния състав се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Искането за допускане на касационно обжалване по първия повдигнат в изложението въпрос е неоснователно. Същият е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ищеца относно влошеното му здравословно състояние. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. В случая въпросът е поставен във връзка с оплакванията на страната, че изводите на съда относно здравословното състояние на ищеца и неговата съвместимост с престоя му в ареста са в пълно противоречие със събраните в хода на делото доказателства. Следва да се посочи обаче, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд частична основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Останалите поставени в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от прекомерна продължителност на мярката за неотклонение „задържане под стража“, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства”. Така обобщен, въпросът е обуславящ волята на съда в обжалваното решение, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебната практика.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.
Поставените от касатора въпроси по същество са привързани към оплакванията му, че въззивният съд е съобразил обстоятелства, които в случая не са релевантни при определяне размера на обезщетението (предходни наказателни производства, водени срещу ищеца и размерът на минималната работна заплата в страната), респ. че не е съобразил съдебната практика, постановена по подобни дела. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-висок размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Отделно от горното, неоснователно е позоваването от страна на касатора на цитираната практика по подобни според него случаи, доколкото същата се отнася до искови претенции по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при които обезщетението е за вреди при обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено.
Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.
Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с обобщения въпрос. Наличието на съдебна практика по поставеното питане (която е и съобразена от въззивния съд), изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За изчерпателност следва да се посочи, че съгласно установените в съдебната практика разяснения (в този смисъл – решение № 36 от 12.08.2022 г., постановено по гр. д. № 730/2021 г. по описа на IV г. о. на ВКС), при предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за да се прецени дали е налице нарушение на права на ищеца, предоставени му от чл. 5, § 3 и § 4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), от изрично и изчерпателно посочените в разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ субекти – разследващи органи, прокуратура или съд, трябва да се съобрази дали поведението на ответниците отговаря на заложените от ЕСПЧ стандарти при приложение на чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС. Конкретно относно нарушението на чл. 5 § 4 от КЗПЧОС, в практиката на ЕСПЧ се приема че „съгласно чл. 5 § 4 от Конвенцията, всяко арестувано или задържано лице има право да поиска от съдията да прецени дали се спазват процедурните и материалните изисквания, необходими за „законосъобразността“ по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията, на мярката лишаване от свобода (Khlaifia et autres c. Italie [ГС], № 16483/12, § 128, 15 декември 2016 г.). Колкото до същността на средството за защита, предвидено в чл. 5 § 4, компетентният съд трябва да провери едновременно спазването на процедурните правила на националното законодателство, и наличието на основателно съмнение, мотивирали ареста, както и законността на преследваната от него цел, а след това и на тази на задържането“ (вж. Brogan et autres c. Royaume-Uni, 29 ноември 1988 г., § 65, серия A № 145-B)“ – Д. Д. и други срещу България - т.68. Разяснено е още, че когато обвинението е за извършване на тежки престъпления от организирана престъпност, е възможно задържането да трае по-дълго (С. срещу България - т. 83 и Љtvrteckэ, § 58,), както и че за да бъде наложена мярка за неотклонение задържане под стража е необходимо освен „основателното предположение“, че обвиняемият е извършил престъпление, и допълнителни причини (С. срещу България - т. 86 и Buzadji, § 95). Въпреки че посочените допълнителни причини могат да обусловят едно по-продължително задържане, те не предоставят на властите неограничени правомощия да удължават тази мярка (виж. С. срещу България - т. 90 и Qing, § 61).
Посочените принципни постановки са съобразени от въззивния съд в обжалваното решение. За да формира извода си, че в случая са нарушени права на ищеца, предоставени от чл. 5, § 1, § 3 и § 4 КЗПЧОС, въззивният състав е подложил на анализ поведението на ответника – Прокуратурата на Р. Б. както и съответствието му със заложените от ЕСПЧ стандарти. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с определения размер на обезщетение, не може да обоснове основание за достъп до касационно обжалване.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 227 от 02.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 318/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: