№ 595

гр. София, 20.10.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

При секретаря Иванка Палашева

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1634 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. К., действащ чрез адвокат Е. Г. Е. от АК - Варна, срещу въззивно решение № 28/10.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2077/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено изцяло решение № 2820 от 23.07.2024 г. по гр. дело № 6186/2023 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на К. К. К., че дължи на А.Н.И. АД, ЕИК ***, сумата от 3 096 евро с ДДС, представляваща дължимо възнаграждение по договор за посредничество от 06.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението - 09.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата и неустойка за забава в размер на 258 евро, дължима за периода 27.07.2022 г. - 05.08.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 275/15.9.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 567 по опис за 2022 г. на РС - Свищов на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила; че същото е и необосновано, тъй като не съдържа убедителни мотиви за решаващия извод на съда и противоречи на събраните в хода на производството доказателства. В касационната жалба се акцентира на оплакването, че Варненският окръжен съд е придал особено значение в мотивите си на представения по делото договор за сътрудничество между „А.Н.И.“ АД и „И.“ АД, с посочена в него дата 13.09.2018 година, който изрично е оспорен в хода на производството като антидатиран и съставен за целите на съдебния процес, но възраженията във връзка с така съставения договор останали необсъдени от въззивната инстанция. По тези и други подробно изложени в касационната жалба съображения касаторът моли за отмяна на атакуваното въззивно решение със съответните от това последици. В проведеното по делото открито съдебно заседание касаторът не се явява и не изпраща представител.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - „А.Н.И.” АД със становище за нейната неоснователност. Молят за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение в случай на допуснато касационно обжалване. В проведеното по делото открито съдебно заседание не изпращат представител.

С определение № 2621 от 22.05.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, посочено по-горе. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и как следва да процедира съдът при извършено изрично оспорване на датата на съставяне на частен документ от неучаствала в съставянето му страна, на която се противопоставя, съотнесен към въпроса за задълженията на въззивната инстанция при решаване на спора.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). В хода на процеса страните могат да оспорват автентичността, верността и истинността на документ, както и това дали същият има достоверна дата. Посочената в документа дата на съставяне може да е вярна или невярна. Датата на съставяне на документа подлежи на доказване при оспорването й. Достоверната дата подлежи на доказване в случай, че се цели противопоставяне на документа на трети лица по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК. „Трето лице” по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето. При евентуален извод за антидатиране на документа този факт следва да се прецени заедно с останалите по делото доказателства, за да може решаващият съд да направи обосновано заключение дали съставянето на същия документ не е само привидно с оглед нуждите на производството. Ако е налице оспорване в срока за отговор на исковата молба на датата на частен документ и първоинстанционният съд не е взел отношение по направеното оспорване в доклада си по чл. 146 ГПК, при наведено оплакване във въззивната жалба в тази насока, въззивният съд е този, който следва да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест относно оспорената дата на частния документ и им даде срок за ангажиране на доказателства в тази връзка. В тази връзка е съдебната практика: решение № 17 от 13.06.2019 г. по т. д. № 1104/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 3873/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г., III г. о., решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о., решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г., III г. о., решение № 32 от 18.06.2019 год. по т. д. № 1109 по описа за 2018 г. , ТК на ВКС, решение № № 50085 от 09.01.2024 г. по т. д. № 1409 по описа за 2022 г., ТК на ВКС.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, състав на Варненския окръжен съд е приел, че производството е образувано по предявени от А.Н.И. АД срещу К. К. К. искове с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 51 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД да бъде прието за установено по отношение на ответника, че същият дължи сумата от 3 096 евро с ДДС, представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 06.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението - 09.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 258 евро, представляваща неустойка за забава в размер дължима за периода 27.07.2022 г. - 05.08.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 275/15.9.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 567 по опис за 2022 г. на РС - Свищов. Въззивният съд е изложил в съдебния си акт съдържанието на исковата молба и направените с отговора на ответника възражения като по този начин е очертал предмета на спора. Според въззивния съд страните не спорят, че са сключили договор за посредничество от 06.04.2016 г., по силата на който К. К. е възложил на „А.Н.И.“ АД да осъществи посредничеството при продажбата на мезонет № 10, ет. 4, находящ се в сграда с административен адрес: гр. В., ул. „П.С.“ *** и гараж с обявена цена 86 000 евро срещу получаване на уговорено възнаграждение в размер на 3% от продажната цена; че не е спорен и фактът, че в изпълнение на договора ищецът е направил сравнително-пазарен анализ, рекламирал е имота в сайтове и е извършил със свои служители два огледа като към него момент ответникът е контактувал с брокера С. И., която също към този момент е работила в ищцовото дружество. Въззивният съд е посочил, че представените по делото писмени доказателства /визитна картичка, договор от 13.09.2018 г., договор за гаранция от 25.09.2018 г./ и събраните гласни доказателства са еднозначни, че Д. М. /разпитан като свидетел/, като бъдещ купувач се е свързал със С. И. по повод закупуването на имот като с оглед заявените параметри му е бил предложен имота, собственост на ответника, предлаган от „А.Н.И.“ АД. Съдът е приел, че след два проведени огледа между ответника и Д. М. е сключен окончателен договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт ***, нот. дело № ***/2018 г. от 31.10.2018 г.

Съдът е достигнал до извода, че ищцовото дружество е посредничело при избора на процесния имот, както и за сключването на сделката, като това посредничество се е осъществило чрез брокера С. И. въз основа на договор за сътрудничество от 13.09.2018 г. между „А.Н.И.“ АД и „И.“ АД. Въззивният съд е посочил, че доколкото договорът за посредничество между страните не е с ексклузивни права само „А.Н.И.“ АД да предлага имота, няма пречка това дружество да възложи и на други лица да предлагат и рекламират имота и съответно съдействат за сключването на сделката – т. е. в тази връзка е подписан и договорът за сътрудничество. С. В. окръжен съд в хода на съдебното дирене не е установено договорът да е антидатиран, поради което следва да бъде кредитиран с посочената в него дата. Изводът на съда е, че се е осъществил фактическият състав на чл. 51 от ТЗ, поради което след изпълнение на посредничеството търговският посредник има право на възнаграждение, уговорено в размер на 3% от цената, посочена в предварителния договор, ако е сключен в присъствието на „А.Н.И.“, а иначе - цената посочена в договора за посредничество, а ако такава не е посочена, се взема предвид цената по нотариален акт. След като е констатирал, че в случая предварителен договор не е сключван, въззивният съд е възприел като база цената, посочена в договора за посредничество – 86 000 евро или дължимо в случая възнаграждение в размер на 3 096 евро с ДДС, в който размер е приел за основателен главния иск. По предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, съдът е приел, че ответникът е неизправен, тъй като на падежа не е изпълнил задължението си да заплати уговореното възнаграждение, поради което е влязла в сила неустоечната клауза по чл. 9.1 от договора за посредничество, съгласно която се дължи неустойка в размер на 1% на ден от дължимата сума, но не повече от 10%. Съдът е приел, че в случая неустойката е уговорена с краен предел - максимално 10% от неплатеното възнаграждение, само за 10 дни, без значение за какъв период е в забава длъжникът, поради което уговорената клауза за неустойка е действителна и по нея ответникът дължи плащане. Съдът е констатирал, че за процесния период неустойката се равнява на 309.60 евро, поради което и предявеният иск е основателен в пълния му предявен размер от 258 евро.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение на Варненския районен съд.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2).

Съобразно отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато настоящото касационно обжалване, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като при оспорване на частен документ следва да извърши преценка за основателност на оспорването и влияние на установеното при преценка за изхода от крайния спор.

Варненският окръжен съд е постановил обжалваното въззивно решение в нарушение на съдопроизводствените правила и задълженията, които са му вменени като втора инстанция по съществото на спора. При изрично оспорване с исковата молба на датата, на която е бил подписан приложения по делото договор за сътрудничество от 13.09.2018 г. между „А.Н.И.“ АД и „И.“ АД, въззивният съд е приел, че касаторът е обвързан от посочената в документа дата и правните последици на въпросния договор въпреки своевременно направеното от ответника възражение, че въпросният договор е антидатиран и е създаден за нуждите на производство. При наличие на възражение във въззивната жалба относно непълнота на доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 2 ГПК по този въпрос, въззивната инстанция е следвала да изпълни своите задължения като посочи оспорването на документа и разпредели доказателствената тежест в тази връзка. В случая такова процесуално действие от страна на въззивния съд липсва. Допуснатото процесуално нарушение е съществено, тъй като взависимост от проведеното оспорване резултатът от крайния изход по спора би могъл да е различен.

Горната установеност налага отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на въззивния съд, който при новото разглеждане на делото следва да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест относно оспорената дата на процесния договор за сътрудничество от 13.09.2018 г. между „А.Н.И.“ АД и „И.“ АД, като им даде срок за ангажиране на доказателства в тази връзка.

При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 28/10.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2077/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд.

Решението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________