Р Е Ш Е Н И Е

№ 211

гр.София, 14.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

четвърти декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

при секретаря А. Д. и прокурора

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 937/ 2023 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 2743/ 29.09.2023 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Д. П. Д. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 1078 от 09.11.2022 г. по гр. д.№ 1053/ 2022 г., с което е отхвърлен предявения от касатора против Ж. П. Д. иск, квалифициран по чл.59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 8 544 лв., представляваща половината от направените разходи за лечението и издръжката на Н. Ж. П. за период от 24.03.2016 г. до 30.06.2020 г. и ищецът е осъден да заплати на ответницата разноските по делото.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да постанови решението си след преценка на доказателствата в тяхната взаимна връзка и хронологичен порядък.

По този въпрос съдът възприема вече формираната съдебна практика, обективирана в решение № 817/ 04.01.2011 г. по гр. д.№ 1903/ 2009 г., І г. о., според която при постановяване на решение по делото съдът дължи преценка на доказателствата в тяхната взаимна връзка и в хронологичен порядък. Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да обсъди всички възражения и доводи на страните /решение № 60134/ 08.11.2021 г. по гр. д.№ 1062/ 2021 г., І г. о. и цитираните в него други актове на ВКС по същия въпрос/.

Въззивното решение не съответства на така установената практика, поради което е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. При установяване на фактическата обстановка по спора въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционното решение, въпреки направените в жалбата на ищеца оплаквания за избирателно кредитиране само на доказателствата, ангажирани от ответницата. По тези оплаквания съдът посочил декларативно в мотивите на решението си, че са неоснователни, но без да изложи никакви конкретни съображения защо ги отхвърля. Поради това въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Спорът не може да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия - чл.293 ал.3 ГПК.

В исковата молба, по която е образувано производството, Д. Д. излага твърдения, че ответницата Ж. Д. е негова сестра. Тяхната майка Н. П. /починала в хода на производството/ получила през 2016 г. инсулт, вследствие на който изпаднала в състояние, непозволяващо й да се издържа от доходите и имуществото си. От 24.03.2016 г. до 30.06.2020 г. само той, като задължено да дава издръжка лице, полагал грижи и давал издръжка на майка си. Правно задължение да издържа болната им майка обаче имала и сестра му – ответницата П., но тя не изпълнявала това си задължение. При тези обстоятелства и като твърди, че дадената от него издръжка на майка му за исковия период възлиза на 17 087 лв, ищецът отправя искане ответницата да бъде осъдена да му заплати половината от тази сума.

Разглеждайки спора по същество, въззивният съд възпроизвел в решението си установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, без по същество да отговори на доводите във въззивната жалба за избирателно кредитиране на доказателствата и отхвърляйки /без надлежни мотиви/ искането за назначаване на недопуснатата от първоинстанционния съд експертиза. Посочил, че за исковия период майката на страните действително е била нетрудоспособна, но получавала пенсия общо около 24 000 лв., а през 2016 г. получила и сума в размер на 7 500 лв. от продажба на имот, т. е. фактически е направил извод, че тя не е имала нужда от издръжка. Въпреки това съдът е държал и мотиви, че дължимата за болната майка на ищците издръжка се определяла не само според нуждите й, но и според възможностите на задължените лица. Правоимащата не е предявявала приживе претенция за издръжка спрямо дъщеря си, защото била наясно с ниските й финансови възможности. Съдът посочил още, че ответницата посещавала регулярно майка си приживе /същата е починала в хода на производството по делото/ и е предоставяла храна, с което е участвала според възможностите си за задоволяване на нуждите й. Освен това претендираните от ищеца разходи не били съгласувани с ответницата и нямало уговорка тя да поеме половината от тях. Съдът добавил, че извършените от ищеца разходи с лично имущество в полза на майка му, надвишаващи собствените й доходи, съставлявали съзнателно изпълнен от него нравствен дълг по смисъла на чл.55 ал.2 ЗЗД и не подлежали на овъзмездяване от ответницата. И накрая посочил, че предявеният иск по чл.59 ал.1 ЗЗД се явявал неоснователен, тъй като настъпилото обедняване на ищеца не е довело до обогатяване на ответницата.

Така изложените мотиви са вътрешно противоречиви и не позволяват да се прецени кои точно релевантни установени по делото обстоятелства обуславят правораздавателната воля на съда. На първо място съображението, че извършените от ищеца разходи не били съгласувани с ответницата и затова не подлежали на овъзмездяване, няма никакво отношение към заявената претенция. В исковата молба не се твърди договорно неизпълнение, за да се изследва обстоятелството имало ли е съгласуване на волеизявления на страните по спора и възникнало ли е от това някакво задължение за ответницата. Напротив, твърденията в исковата молба са изрично за извъндоговорен източник на задължението.

Неправилна е и дадената от съда правна квалификация по чл.59 ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.59 ал.2 ЗЗД, искът по ал.1 е субсидиарен – ако обеднелият разполага с друг иск, с който да се защити, правото по ал.1 не възниква. В случая твърденията на ищеца налагат квалификация на спорното право по чл.140 ал.3 изр.2 СК, тъй като се твърди обедняване, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащо лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред. Когато обедняването може да бъде изравнено с друг иск, разпоредбата на чл.59 ал.1 ЗЗД е неприложима. Съдебната практика, квалифицираща иска за компенсиране на обедняването на платилия цялата издръжка, дължима от лица от един и същи ред, по чл.59 ал.1 ЗЗД, е създадена при действието на СК от 1968 г. /отм./, в който не е имало разпоредба, аналогична на чл.140 ал.3 изр.2 СК. Но дори искът да се квалифицира по чл.59 ал.1 ЗЗД /както е постъпил въззивният съд/, неправилен е изводът му, че той е неоснователен на основание чл.55 ал.2 ЗЗД – защото ищецът съзнателно бил изпълнил нравствения си дълг към своята майка. Съгласно т.3 от ППВС № 1/ 1979 г., което е задължително за съдилищата, от систематическото място на нормата на чл.55 ал.2 ЗЗД се вижда, че тя може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл.59 ал.1 ЗЗД. Въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на дадено при начална липса на основание, а в исковата молба, по която е образувано производството, такива твърдения изобщо не са заявени. Като е приел, че съзнателното изпълнение на нравствен дълг, препятства възникването на правото по чл.59 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е допуснал пряко нарушение на задължителното тълкуване, дадено с Постановлението.

Отхвърлянето на иска е мотивирано с несъвместими обстоятелства. В хипотезата на чл.140 ал.3 изр.2 СК съдът прави извод за основателност или неоснователност на претенцията при съобразяване на следните факти: имало ли е лицето, комуто е давана издръжка, право на такава; от един и същ ред ли са задължените за издръжка лица; само от едно от задължените лица ли е давана издръжката; какви са възможностите за издръжка на задължените лица. За тази цел съдът следва да съпостави доходите и имуществото на лицето, за което се твърди, че е имало право на издръжка, с неговите нужди, като съобрази всички релевантни обстоятелства, включително възраст, трудоспособност, здравословно състояние, нужди от храна, отопление, лекарства и др. Ако се установи, че лицето не е имало право на издръжка, защото е могло само да се издържа от доходите и имуществото си, искът е неоснователен само на това основание. Излагането на съображения по наличието на останалите елементи от правопораждащия фактически състав в този случай е ненужно. Ако обаче се установи, че лицето е имало право на издръжка от повече от един субект от един и същ ред по чл.140 ал.1 СК, на изследване подлежат възможностите на задължените лица. В този случай съдът взема предвид в какъв размер е била дължимата издръжка; каква част от нея е следвало да осигури всяко от задължените лица; каква част всяко от тези лица е осигурило; има ли платено или дадено в натура повече от едно от тези лица. При положителен отговор, лицето, което е спестило разходи за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече. За да направи тази преценка, съдът се нуждае от помощта на вещо лице и е бил длъжен и служебно да назначи експертиза. Съгласно установената практика /срв. решение № 109/ 27.04.2015 г. по гр. д.№ 4396/ 2014 г., ІІІ г. о. и цитираното в него, решение № 10/ 09.02.2022 г. по гр. д.№ 1921/ 2021 г., ІІІ г. о. и др./ при необходимост от използването на специални знания при решаване на даден фактически въпрос, съдът е длъжен служебно да назначи експертиза. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението; както назначаването на експертизата, така и формулирането на задачата й, може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице. Въззивният съд не само че не е изпълнил това си служебно задължение, но е отхвърлил направеното пред него искане за назначаване на недопусната от първата инстанция експертиза, мотивирайки се лаконично, че районният съд не бил допуснал процесуално нарушение с отказа си. И този извод е неправилен, тъй като очевидно съдът не е разполагал с достатъчно знания, за да прецени както нуждата от издръжка в съответния хронологичен ред от заболяването на майката на страните през 2016 г. до края на исковия период, така и възможностите на страните да дават издръжка в съответния етап от живота и състоянието на болната им майка, както и доколко даваната от ищеца издръжка превишава размера на задължението му.

С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено изцяло и делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който да назначи поисканата с въззивната жалба експертиза, а ако прецени за нужно – и сам да формулира задачи към вещото лице. След новото разглеждане следва да бъде разпределена отговорността за разноските по делото във всички инстанции, включително за тези, направени в настоящето касационно производство /чл.294 ал.2 ГПК/, съобразно изхода от спора.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 1078 от 09.11.2022 г. по гр. д.№ 1053/ 2022 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: