О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60796

София 08.12.2021 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 993 по описа за 2021 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. Н. М., чрез адвокат А. С., срещу въззивно решение № 11967/04.09.2020 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. № 5988/2019 г. в частта, с която искът на М. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата на Р. Б. е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно с компенсаторна лихва върху отхвърлената част, считано от 12.12.2016 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.

Касаторът излага доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен в пълен размер, ведно с компенсаторна лихва, считано от 12.12.2016 г. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Процесуалният представител на касатора – адв. С., моли за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Насрещната страна Прокуратурата на Р. Б. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

С определение № 96/22.03.2021 г., частно гр. дело № 992/2021 г. по описа на ВКС, ІV г. о. е присъединено за съвместно разглеждане с настоящото касационно гр. д. № 993/2021 г.

Частното дело е образувано по частна жалба, подадена от Л. Н. М., чрез адв. А. В. С., срещу определение № 10043/27.01.2021 г. на Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 5988/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. С него въззивният съд е изменил въззивното си решение в частта за разноските, като осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на адв. А. В. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие пред Софийски апелативен съд в размер на още 831,91 лв. , на осн. чл. 38, , ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Надлежна страна да обжалва определението по чл. 28, ал. 2 ЗАдв е адвокатът, осъществявал безплатна правна помощ – той е този, който иска от съда да му определи и изплати адвокатско възнаграждение и такова се присъжда или не по отношение на него, а не на клиента му; съдебният акт има изпълнителна сила спрямо адвоката и задължената страна и само адвокатът и задължената страна са легитимирани да го обжалват.

Съдът приема, че частната жалба е подадена лично от адвокат А. В.. Тя е срещу акт, подлежащ на обжалване и е подадена в срок. В нея се твърди, че апелативният съд не е отчел това, че адвокатът е осъществявал процесуална защита по обективно кумулативно съединени искове – за имуществени и неимуществени вреди. Вместо да изчисли за всеки от исковете дължимото възнаграждение, съдът сборувал размера на предявените искове и определил едно общо възнаграждение, съобразно уважената им част. Иска от касационната инстанция да отмени изцяло определението по чл. 248, ал. 2 ГПК и да постанови друго, с което да присъди адвокатско възнаграждение от 1089,30 лв. за процесуално представителство на Л. Н. М. от адв. А. В. С. пред окръжен съд Кюстендил и Апелативен съд София по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 4495 лв.

Насрещната страна по частната жалба – Прокуратурата на РБ не отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

В. С. апелативен съд, като изменил частично решението на първостепенния Кюстендилски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Л. Н. М. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 10 000 лева и отхвърлил иска за разликата до 200 000 лв.; обезщетение за имуществени вреди в размер на 4495 лв. – неполучено трудово възнаграждение за периода от 25.07.2012 г. до 11.07.2013 г., както и компенсаторна лихва в размер на законната върху главниците, считано от 12.12.2016 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски в размер на 60 лв. общо за двете инстанции. Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на адв. С. – процесуален представител на ищцата по делото, адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер общо на 1 816,88 лв. (861,60 лв. – потвърдено първоинстанционно решение в тази част + 123,36 лв. определени с въззивното решение + 831,921 лв. с определението по чл. 248 ГПК.).

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с протокол за първо действие по разследването от 19.07.2011 г., издаден по ДП № 772/2011 г. на РП – Кюстендил от ищцата М., чрез личен обиск, са иззети подробно описани движими вещи. Впоследствие, с постановление за привличане на обвиняем от 17.01.2012 г. на М. е повдигнато обвинение за това, че противозаконно е отнела от владението на Дом за възрастни хора с физически увреждания “И. В.“ [населено място], без негово съгласие, движими вещи с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Взета е мярка за неотклонение “подписка“. Досъдебното производство е било неколкократно прекратявано, впоследствие – постановленията за прекратяване са отменяни от РС и ОС – Кюстендил. Последното във времето прекратяване е осъществено на 27.05.2014 г. с постановление на РП – Кюстендил. Това прекратяване също е отменено с постановление на прокурор при ОП – Кюстендил. На 16.03.2015 г. РП – Кюстендил е внесла обвинителен акт срещу М. за извършване на престъпление по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. С присъда № 31/26.04.2016 г. на Кюстендилският районен съд ищцата била оправдана и призната за невиновна. Присъдата е потвърдена с влязло в сила решение № 152/12.12.2016 г. на Кюстендилски окръжен съд. Общата продължителност, считано от първото действие по разследване до влизане в сила на оправдателното съдебно решение, е 5 години, 4 месеца и 23 дни, от които 3 години, 7 месеца и 26 дни досъдебно производство, 1 година и 7 месеца съдебна фаза, преминала през две инстанции. Съдът е приел, че обвиняемата не е възпрепятствала хода на делото, нито процесуалният представител на същата да е имал поведение, довело до неоснователно забавяне на процеса.

Повдигнатото обвинение е било по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26 НК, който предвижда лишаване от свобода за срок до 6 години, т. е, обвинението е за тежко престъпление по см. чл. 93, т. 7 НК. Обвинителният акт е за кражба, извършена от Л. М., докато е била медицинска сестра в дома, на следните вещи: цветна лейка с изображение на пеперуда върху нея, порцеланова ваза с изображение на пеперуда върху нея, дървена икона с изображение на мъж и жена в цял ръст, свещник от жълтеникав метал с форма на малко колело и с паничка на мястото на седалката, калъфки за възглавници – 50 броя, 15 броя бели чаршафи с надписи върху тях, 3 броя дълги гащи – мъжки, дървен поднос - правоъгълен с две дръжки, 14 бр. чаршафи с надписи.

Съдът установил, че обискът в дома на М. бил извършен вечерта, към 20,000 ч., като тя се прибрала от работа, придружена от група полицаи. М. била уплашена, а дрехите й – скъсани, свидетели на пристигането на полицаите станали съседите. След извършения обиск в дома й съседите започнали да я отбягват; добрите й приятели я изоставили. Колегите се държали по-резервирано с нея, директорката на дома наредила да й бъдат „иззети“ функциите като медицинска сестра, не й позволявала да ходи на визитация. Била дисциплинарно уволнена от Дома за стари хора, като съдът приел, че това е във връзка с повдигнатото обвинение. Търсила работа на други места, но й отказвали с мотива, че срещу нея се води наказателно производство. След възстановяването й на работа в Дома, отношението към нея малко се подобрило.Случаят бил медийно разгласен.

М. се чувствала зле, била неспокойна, станала по-затворена, избягвала хората. Като последица от обиска, внезапното задържане от органи на полицията, последващите дисквалифициращи мерки и репресии на работното място, са възникнали емоционални и поведенчески симптоми, изразяващи се в тревожност, вътрешно напрежение, нарушения на съня, нежелание за контакти и постоянно „мисловно предъвкване“ на ситуацията, фиксиране към травменото преживяване и подчиняване на поведението и мислите, изцяло на чувството за обида и накърняване на личното й достойнство. Диагностицирана е със смесено тревожно-депресивно разстройство, което е протичало с най-висока степен на интензивност през първите 6 месеца след психотравменото събитие, нарушило е психичното функциониране и трудоспособност. Въпреки провежданите консултации и лечение от специалист за изтеклите години, травменото преживяване все още не е преработено на емоционално ниво, а и у освидетелстваната продължават да персистират епизодични невровегетативни симптоми и поведение, изцяло подчинено на болезненото преживяване от загубата на сигурност и самочувствие. Към настоящия момент Л. М. е с възстановено общо функциониране и психичен баланс и в този план не са налице симптоми, касаещи медицинска патология.

От правна страна въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Л. М. е претърпяла неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение, като размерът им е определил по справедливост, като изходил от икономическата обстановка в страната и формираната съдебна практика в сходни ситуации. Взел предвид личността на подсъдимата, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, като намерил, че срокът е неразумен, още повече, че делото не съставлявало правна и фактическа сложност, както поради естеството си, но и поради незначителния обем на процесуалните действия, които са били извършени. Други обстоятелства, които мотивирали съдът да определи размер над средния, присъждан от съдилищата в сходни хипотези, са влиянието на наказателното преследване върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот, необходимостта от специализирани терапевтични интервенции, временната неработоспособност в продължение на 3 месеца; дисциплинарното уволнение на пострадалата и последвалите неудачи в професионалната реализация; начинът, по който е извършен обискът в дома на М., въздействието върху съседите и колегите, медийната разгласа и по-високата степен на разгласа и опетняване на името й пред обществеността. Съдът отчел и взетата мярка за неотклонение, но още и, че тя е най-леката възможна. Съдът посочил, също така, че М. не е претърпяла ограничения на основни права, както и, че към момента е успяла да преодолее изолацията и отчуждението, възстановена е на предишната работа, като е успяла отново нормално да функционира емоционално, без да се наблюдават трайни психиатрични разстройства. Съдът отчел също, че по делото няма извършвани голям брой процесуални действия с участие на М., съдебната фаза е приключила своевременно и без постановяване на осъдителна присъда.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

По въпроса за задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението, се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 42/01.07.2019 г. по гр. д. № 1914/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 270/16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г. на ВКС, IV г. о. и цитираните в тях съдебни актове на ВКС.

Въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с посочената съдебна практика. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разясненията, дадени от съставите на ВКС, като е съобразил и задължителната съдебна практика – ТР № 3/2015 г. на ОСГК, ППВС 4/1968 г. и при точно приложение на чл. 52 ЗЗД и чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Извършена е преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които въззивният съд е изградил своето заключение какви морални вреди реално са причинени на М., в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата й. Взел предвид личността на увредената и обичайната й среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда, конкретните действия на разследващите и съдебните органи; отражението върху личния, обществения и професионалния живот на М.; разгласата и публичност на обвинението; разстройство на здравето, неговата продължителност и медицинска прогноза. Съдът изходил при определяне на паричното обезщетение за причинените неимуществени вреди като база от стандарта на живот в страната и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид.

Поставен е и въпросът дали съдът е длъжен да мотивира решението чрез посочване на фактически и правни изводи. Той е значим принципно по всяко исково производство, но не се установява поддържаното противоречие на въззивното решение с решение № 217/08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о.; ППВС № 1/13.07.1953 г.; решение № 115/17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 45/06.04.2017 г. по гр. д. № 3343/2016 г. на ВКС, I г. о. и цитираната в последното съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които е направил своите заключения по материалноправния спор; конкретно, точно и ясно е казал какво приема за установено относно правнорелевантните факти, като са е изяснил върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; установил е правилно фактите, преценявайки ги от гледището на закона; дал е отговор на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване; изложил е правни съображения на своите правни изводи - логически следствия от дадени условия.

Като въпрос от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото касаторът поставя въпроса кога се счита, че вследствие от наказателното производство са ограничени основни права на пострадалия, подлежащи на обезщетение по реда на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД. В евентуалност се поддържа, че въпросът е произнесен в противоречие с решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на ВКС, III г. о.; ТР № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ВАС; решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 42/01.07.2019 г. по гр. д. № 1914/2018 г. на ВКС, III г. о.

Посочената евентуалност на поддържаните основания противоречи на логиката на закона. Ако се твърди, че съществува съдебна практика, която според касатора е правилна, но не е съобразена от въззивния съд, тогава няма как да се поддържа, че е нужно тълкуване от състава на ВКС по делото с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Разгледани в поредност – първо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и после – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, те не обуславят допускане на касационно обжалване. Така, както е поставен въпросът се явява общ и извън постановеното от въззивния съд. Касаторът не е изяснил кое основно право на М. е било ограничено от неоснователното обвинение в извършване на престъпление, а въззивният съд не е установил, или е установил, но не е съобразил при определяне на обезщетението по правилата на чл. 52 ЗЗД. От друга страна, няма и противоречие между постановеното от въззивния съд и разясненията в цитираната съдебна практика. Съдът, също така намира, че не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

По частната жалба:

Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е изчислил адвокатското възнаграждение на адв. С. по чл. 38, ал. 2 ЗЗД, като за база е ползвал общия размер на предявените искове вместо да определи отделно адвокатско възнаграждение за всеки от двата предявени иска, съразмерно на уважената им част. Изтъкнати са доводи за нарушаване на чл. 2, ал. 4 и 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Първо, следва да е ясно, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД се определя по правилата на Наредбата на Висшия адвокатски съвет с оглед вида, съответно цената на иска и инстанцията на осъществено процесуално представителство. Уважената част от иска, респективно отхвърлената част от иска, са от значение за това дали насрещната страна дължи заплащане и до какъв размер от вече определеното адвокатско възнаграждение. Адвокатът, който осъществява безплатна правна помощ не може да се поставя в различни условия от този, който уговорил и получил адвокатско възнаграждение. Нещо повече, в едно и също производство би се стигнало до положение минималните размери на адвокатско възнаграждение, съответно дължимите на възстановяване суми според уважената или отхвърлена част от иска, да се определят при различна база.

М. е предявила иск за заплащане на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление – 200 000 лв., плюс 10 000 лв. за нарушаване на правото й да се разгледа делото в разумен срок. Съдът е приел, че искът е един и вредите от неразумно продължило наказателно производство се преценяват ведно с другите обстоятелства, имащи отношение към неимущественото увреждане от незаконното обвинение. Така се е и произнесъл. Следователно, искът, с който е сезиран съдът е за сумата от 210 000 лв. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (няма прекратяване по иска за 10 000 лв., а и съдът се е обосновал със съдебна практика, която разглежда така заявени претенции като една, сборувайки заявените суми, ако са посочени разделно). Съдът – и първостепенния, и въззивния, са присъдили едно обезщетение от 10000 лв. Обстоятелството, че съдът е написал в диспозитива, че отхвърля иска за разликата над 10000 лв. до 200 000 лв., не променя извода относно цената на предявения иск – 210 000 лв. и обстоятелството, че той е разгледан от съдилищата изцяло.

Минималният размер на дължимия адвокатски хонорар по този иск е 5730 лв. На осн. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, Прокуратурата дължи на адв. С. съразмерно уважената част по 272,86 лв. за всяка инстанция по същество.

Искът за имуществени вреди от 4495,50 лв. е уважен изцяло с решението на въззивния съд и за него се дължат разноски, вкл. адв. в.ие, за всяка от инстанциите – първа и втора. Минималният размер на адвокатското възнаграждение е 544,69 лв. и той изцяло се дължи, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Следователно, за всяка от инстанциите Прокуратурата дължи адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, определено по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в размер поне на 817,55 лв. (544,69 + 272,86) или за първа и въззивна инстанция общо 1635,10 лв.

Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на адв. С. – процесуален представител на ищцата по делото, адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, в размер общо на 1 816,88 лв. (861,60 лв. – потвърдено първоинстанционно решение в тази част + 123,36 лв. определени с въззивното решение + 831,921 лв. с определението по чл. 248 ГПК.).

Дори да се приеме, че цената на иска за неимуществени вреди, предявен и разгледан от съда по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е с цена 200 000 лв., то тогава минималното адвокатско възнаграждение по този иск е 5530 лв., като дължимата от ответника сума съразмерно уважената част от иска е 276,50 лв., което няма да промени извода, че въззивният съд не е определил възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД под предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет.

В заключение, неоснователни са оплакванията на адв. А. С., че въззивният съд му е присъдил суми по чл. 38, ал. 2 ЗЗД в нарушение на изр. 2 от цитираната разпоредба. Частната жалба е неоснователна.

Предвид постановения резултат по касационната и частната жалба, Л. М. няма право на съдебноделоводни разноски за настоящата инстанция.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 11967/04.09.2020 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. № 5988/2019 г. в частта, с която искът на М. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата на Р. Б. е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно с компенсаторна лихва върху отхвърлената част, считано от 12.12.2016 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 10043/27.01.2021 г. на Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 5988/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: