О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60790

гр. София, 06.12.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. П.

2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр. д.№ 2469 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Г. против решение № 261465/04.03.2021 г., постановено по гр. д.№ 15981/2019 г. от ІІ“г“ състав на СГС.

Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение, СГС е приел, че предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен частично и е потвърдил решението на СРС за сумата от 9061,06 лева, като за разликата до присъдения от СРС размер е отменил решение и е отхвърлил иска.

Съдът е приел, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 7 от ЗПК от 2006 г./отм./, но приложим към датата на сключване на процесния договор за кредит от 29.09.2006 г., а именно на това основание по чл.7, т.6, т.8, т.10 и т.14 от ЗПК от 2006 г./отм./, при което съгласно чл. 14, ал.1 от ЗПК от 2006 т./отм./ се счита за недействителен. Посочено е, че нищожността на клаузата за лихвения процент - възнаграждението за ползваната парична сума, не може да се замести от размера на законната лихва. Съдът е приел, че в действащото законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде заместен размера на нищожната възнаградителна лихва, поради което е приел, че същият не следва да бъде определян произволно. Не е налице и основание за заместване на възнаградителната лихва с размера на законната лихва. Законовата и възнаградителната лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради което се явява невъзможно правоприлагането по аналогия с механично заместване едната лихва с другата. Ето защо съдът е приел, че тази нищожност влече след себе си и недействителност на целия договор, доколкото същият не би бил сключен без тази клауза и е прието, че оплакването са нищожност на уговорката за размера на лихвата се явява основателно, като съгласно чл. 14, ал.2 от ЗПК от 2006 г./отм./, аналогично и съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност, съдът е приел, че от падежа на последната вноска по договора за кредит, започва да тече 5 годишния давностен срок за погасяване на вземането за главницата, който срок не е изтекъл към 21.12.2016 г., когато ищецът е подал молбата за изменение на иска от установителен към осъдителен. В тази връзка е прието, че подаденото по-равно заявление по чл.410 от ГПК – на 16.10.2008 г. няма ефект на прекъсване на тази погасителна давност, защото искът по чл.422 от ГПК не е подаден в срока по чл.415 от ГПК. Ефект на прекъсване на давността има подадената искова молба на 25.03.2016 г., която макар и да не е в срока по чл.415 от ГПК, прекъсва давността по смисъла на чл.116, б.“б“ от ЗЗД, тъй като съдържа изявление на кредитора за търсене на непогасено парично вземане, т. е. предявен иск за вземането, независимо от вида на защитата - установителен или осъдителен иск.

В изложението на касационните основания се твърди, че постановеното решение е недопустимо.

Вероятната недопустимост, касаторът обосновава с твърдението си, че съдът се е произнесъл свръх петитум, респ. по непредявен иск. Видно от данните по делото, СРС е дел указания на ищеца, че искът по чл.415 ГПК не е предявен в срок и му е дал възможност да премине от установителен иск, към осъдителен. С молба от 23.12.2016 г., ищецът е направил искане за преминаване от установителен към осъдителен иск, като съдът, с определение от 06.11.2017 г. е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ, като е разгледал така предявен иск, и е постановил своето решение по така приетия за разглеждане иск. На същото основание е разгледан и иска от въззивната инстанция.

Трайна е съдебната практика на ВКС, че в случаите, в които установителния иск за съществуването на вземането е предявен след изтичането на срока по чл.415 ГПК, е допустимо преминаването от установителен, към осъдителен иск за присъждане на вземането. На това основание, доводите на касатора, касаещи недопустимостта на постановеното решение са небосновани и касационното обжалване не следва да се допуска.

По същите съображения, отговорите на поставените правни въпроси относно правната квалификация на предявения иск и как се определя тя, както и по отношение на произнасяне по непредявен иск и последиците от това, не водят до наличие на касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 300 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261465/04.03.2021 г., постановено по гр. д.№ 15981/2019 г. от ІІ“г“ състав на СГС.

ОСЪЖДА А. Н. Г. да заплати на „Банка ДСК“АД сумата 300 /триста/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.